Решение № 501 от 15.12.2022, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 501 гр. Велико Търново, 15.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ДИМО КОЛЕВ

Членове:

Йордан Воденичаров

Явор Данаилов при участието на секретаря С. М. Т. като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Въззивно гражданско дело № 20224100500738 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба н а С. М. Т. от гр. П., подадена чрез пълномощника й адв. Р. И. от ВТАК против решение № 110 от 25.07.2022г. по гр. д. № 228/2022г. по описа на РС П., с което е разрешено издаването и получаването на паспорт по ЗБДС на детето М. В. Т., само със съгласието на бащата В. П. Т., без съгласието на жалбоподателката, както и е разрешено малолетното дете да пътува извън страната – до държавите членки на ЕС, Турция, Египет, Сърбия, Северна Македония, Обединеното кралство, без съгласието на майката, придружавано от бащата, като при пътуванията не се препятства осъществяването на режима на лични отношения с майката /всяка първа и трета събота от месеца от 10 ч. до 18ч./. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, предвид липсата на определяне на срок на действие на разрешението за пътуване или периодите, през които да се осъществяват пътуванията, както и поради това, че част от държавите, за които е дадено разрешение са рискови. По изложените съображения се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се замести липсващото съгласие на 1 майката за пътувания в чужбина за срок от една година или да се определи броя или периодите, през които да се осъществят пътуванията. Претендират се разноски за въззивното производство.

С отговора на въззивната жалба, подаден в срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК, въззиваемата страна излага съображения срещу оплакванията на жалбоподателката относно рисковата обстановка в част от държавите, за които е дадено разрешение, относно неопределянето на срок на действие на последното, както и относно липсата на предвидимост за броя и продължителността на пътуванията. С тези доводи въззиваемата страна моли за потвърждаване на обжалваното решение с присъждане на разноски.

Подадена е и частна жалба от ищеца по делото против Определение № 318/24.08.2022г. по гр.д. № 228/2022г. на РС – П., с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната жалба са изложени оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност, като се цитира съдебна практика срещу решаващия извод на районния съд, че в производствата по спорна съдебна администрация пред първата инстанция на страните не се следват разноски. С доводи за приложение на общото правило по чл. 78 ал. 1 ГПК в настоящото производство частният жалбоподател иска да бъде отменено атакуваното от него определение по чл. 248 ГПК с присъждане в негова полза на разноски в общ размер на 530 лв. за първата инстанция.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по частната жалба не е депозирала отговор по нея.

В. Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за 2 установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба по чл. 127а ал. 2 СК, с която ищецът е поискал да бъде издадено решение, заместващо липсващото съгласие на ответницата за задграничните пътувания на малолетното на страните дете в държавите от ЕС, Турция, Египет, Сърбия, Северна Македонаия и Обединеното кралство, както и за издаване на международен паспорт на същото. В молбата са изложени твърдения, че родителите са във фактическа раздяла от м. август 2021г., че воденото между тях бракоразводно дело не е приключило с влязъл в сила съдебен акт и че ответницата е отказала да подпише декларация за съгласие за пътуванията на детето извън страната.

В молбата се допълва, че докато страните са живеели заедно често са ходили с детето на екскурзии и почивки в чужбина. Излагат се съображения, че пътуванията в други държави са в интерес на детето, тъй като то е много любознателно и има желание да опознава различни обичаи и култури, което ще разшири кръгозора му.

С отговора на исковата молба ответницата признава, че с ищеца са във фактическа раздяла и че между тях тече бракоразводен процес, но оспорва да е била търсена от него за даване на съгласие за пътувания на детето им извън страната.

Излага, че отношенията между родителите са влошени и че бащата настройва детето срещу нея, като изтъква опасения, че излизанията на последното в чужбина, ако съвпадат с определяния й режим на лични контакти, ще ограничат правото й на контакти с него. Ответницата възразява още, че в молбата не е посочен срок, за който да се даде исканото заместващо съгласие и че част от посочените от ищеца държави са рискови и с възможни военни конфликти.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно установено, че страните са родители на малолетното дете М. В. Т., която е на 13 год., както и че брака им е прекратен с бракоразводно решение по гр.д. № 884/2021г. на ПРС, което е влязло в сила в хода на настоящото производство. Съгласно това решение упражняването на родителските права върху детето М. е предоставено на бащата, при когото то живее още от фактическата раздяла на родителите му, а за майката е определен режим на лични отношения с него. От съвпадащите твърдения на страните се установява, че преди развода същите заедно с дъщеря си често са ходили на екскурзии и почивки в чужбина.

В тази насока са и дадените показания от свидетеля на ищеца. Същият допълва, че детето му е споделяло, че желае да се разхожда и разглежда други страни, където да упражнява изучавания от него чужд език, но не може да прави това, тъй като няма 3 пълномощно от майка си. По делото не е спорно, а и това се установява от изложеното в социалния доклад и личните обяснения на детето при изслушването му по реда на чл.

15 ЗЗДет., че същото не осъществява срещи с майка си, включително в постановения от съда режим, тъй като няма желание за подобни. Контакти помежду си не поддържат и родителите, като липсата на такива и неспазването на режима на лични отношения, според ответницата прави неуместно даването на съгласие от нейна страна за пътуване на детето извън страната. Същата обаче няма опасения за грижите, които бащата полага за дъщеря им, включително по време на пътувания зад граница /социален доклад на ДСП П./. В същият социален доклад е отразено, че между ищеца и детето е налице силна емоционална връзка, като същият разполага с нужния родителски капацитет и има възможност да покрива адекватно потребностите му.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 127а ал. 1 и ал. 2 СК въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина се решават по общо съгласие на родителите, като при разногласие между тях, спорът се разрешава от районния съд по настоящия адрес на детето. Производството по чл. 127а ал. 2 СК е такова по спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения, в рамките на което съдът дължи преценка по целесъобразност.

Ръководейки се от висшия интерес на детето, съдът следва да прецени дали обстоятелствата на конкретния случай обосновават наличието на нужда за детето да пътува в чужбина.

В случая наличието на спор по смисъла на чл. 127а СК се извежда от обстоятелствата, че след фактическата си раздяла през м. август 2021г. родителите не поддържат никакви контакти помежду си и че ответницата, въпреки изразеното от нея принципно съгласие за пътуванията на детето в чужбина нито преди образуване на делото, нито след това е предприела стъпки за снабдяването на другия родител с нужните декларации за издаване на международен паспорт и за съгласие за извеждане на дъщеря им извън страната. Нещо повече, същата е изразила становище пред социалните работници, че с оглед неосъществяване на определения от бракоразводния съд режим на лични контакти с детето е неуместно да даде съгласие за неговите пътувания в чужбина. Следователно намесата на съда в отношенията между родилите относно пътуванията на общото им дете в чужбина понастоящем е допустима, поради съществуващите между тях разногласия в тази насока.

В конкретния случай съвкупният анализ на събраните по делото доказателства и установените с тях обстоятелства обосновават наличието на интерес за детето да пътува извън страната. Посочената от ищеца цел на тези пътувания – екскурзии и почивки сочат, че същите имат краткотраен характер и са насочените към задоволяване на емоционални и образователни потребности на детето. Последното е в такава 4 възраст /13г./, че посещенията в други държави ще провокират у него приятни изживявания и ще способстват за добиване на преки впечатления от културата и бита на тези страни, а и ще му дадат възможност да упражнява и усъвършенства изучавания от него чужд език. Неминуемо опознаването на други страни, народи и нрави ще обогати и разшири общата култура на детето и ще стимулира познавателните му способности, формиране на интерес и толерантност към различни етноси и култури.

Желанието на детето да пътува извън страната е ясно и категорично заявено в производството и следва да се съобрази в съответствие с разписаното в § 1 т. 5 б. „а” от ДР на ЗЗДет. Още повече, че преди фактическата раздяла на родителите му същото вече неколкократно е излизало с тях извън страната. По делото нито се твърди, нито се установи исканото разрешение за пътуване да е насочено към промяна местоживеенето на детето, поради което не е налице опасност да се ограничи респ. лиши другия родител от контакти с него. Гаранция за това е и въведеното от районният съд изискване пътуванията извън страната да не препятстват осъществяването на установения режим на лични отношения с ответницата. Обстоятелството, че реално такива контакти не се осъществяват, поради обтегнатите отношения между родителите, както и между майката и детето следва да бъде предмет на разглеждане и решаване в друго производство. Това обстоятелство не може да отрече съществуващия интерес на детето да пътува в чужбина само с баща си и не може да бъде основание за отказ от търсеното заместващо съгласие. Отхвърлянето на молбата по чл. 127а ал. 2 СК не би решило съществуващия проблем и не би довело до преодоляване на причината за нежеланието на детето да се среща с майка си. Напротив това би задълбочило ситуацията и би довело до пълен разрив на отношенията между тях. По тези съображения съдът намира, че са налице предписаните в закона основания за даване на исканото разрешение за пътуване на детето извън страната, чрез което да се замести липсващото съгласие на майката.