Решение № 17746 от 31.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17746 гр. София, 31.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина В. Станчева при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Гражданско дело № 20231110116266 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от К. П. Д., ЕГН **********, срещу „фирма“ АД, ЕИК (номер), с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните недължимостта на следните суми: сумата от 9 233, 26 лева – главница по договор за кредит от 29.09.2008 г.; сумата от 747,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 29.10.2009 г. до 29.04.2010 г.; сумата от 1 942,02 лева – неустойка за периода от 29.11.2009 г. до 17.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 18.03.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от общо 727,17 лева – разноски по делото, от които 238, 59 лева – за държавна такса и 488,58 лева – за юрисконсултско възнаграждение, поради погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането с изтичане на предвидения в закона давностен срок.

Ищецът твърди, че на 24.03.2011 г. в полза на „фирма“ ЕАД, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.

№ 11208/2011 г. по описа на СРС, 45 състав, е издаден изпълнителен лист, обективиращ исковите суми, а именно: сумата от 9 233, 26 лева – главница по договор за кредит от 29.09.2008 г.; сумата от 747,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 29.10.2009 г. до 29.04.2010 г.; сумата от 1 942,02 лева – неустойка за периода от 29.11.2009 г. до 17.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 18.03.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от общо 727,17 лева – разноски по делото, от които 238, 59 лева – за държавна такса и 488,58 лева – за юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на така издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 3803/2011 г. по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № *** в КЧСИ.

Същевременно сочи, че „фирма“ ЕАД е придобита от ТБ „фирма“ ЕАД, което дружество понастоящем се е вляло в ответното – „фирма“ АД. Позовава се на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като в тази връзка отбелязва, че 1 от издаването на изпълнителния лист /24.03.2011 г./ до настоящия момент не са извършвани никакви изпълнителни действия по делото спрямо ищеца. Аргументира, че последното изпълнително действие е изпратено запорно съобщение с изх. № *****/13.06.2011 г., като след тази дата не са предприемани изпълнителни действия.

Последно, давността, с която се погасяват вземанията по изпълнителния лист е 5годишна и е изтекла на 13.06.2016 г. Моли за уважаване на предявения иск и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, заявява признание на предявения иск. С оглед депозираното признание на иска срещу ответника и предвид обстоятелството, че ответната банка не е дала повод за завеждане на делото, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, счита, че разноските за производството следва да се възложат в тежест на ищеца. Тази си претенция оправдава с факта, че изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради настъпила перемпция, като към момента на предявяване на исковата молба, не е налице направено искане за преобразуване на изпълнителното дело или извършване на изпълнителни действия. Обръща внимание, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме активни действия за събиране на вземането си от страна на длъжника или респективно оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Евентуално, инвокира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерен размер на адвокатския хонорар на насрещната страна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК предвижда, че когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита, като заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти - юридически или доказателствени, което е доказателствено средство според чл. 175 ГПК, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведените от ищеца правопораждащи факти, а ако ги признае - да противопостави съответни възражения.

Съгласно чл. 237 ГПК признанието на иска е свързвано със специфични правни последици: то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при направено такова искане от ищеца. От общото правило, че признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК, изключение са случаите, изрично предвидени в закона, в които решение по смисъла на чл. 237 ГПК при признание на иска не се постановява (сравни чл. 324, чл. 334, чл. 339 ГПК), както и случаите, в които съдът е длъжен служебно да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота (чл. 363 ГПК), при което се постановява решение при условията на чл. 235 ГПК (така и Решение № 121 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3450/2017 г., IV г. о., Г.О.)

Съдът счита, че в случая са налице всички предпоставки за произнасяне с 2 решение по реда на чл. 237, ал. 1 ГПК - ответникът е признал иска, а ищецът е поискал съдът да постанови решение съобразно признанието, като не са налице посочените погоре изключения, регламентирани в ГПК. Спазени са и изискванията, установени в чл.

237, ал. 3 ГПК, а именно признатото право не противоречи на закона или добрите нрави, а от друга страна, е такова, с което страната може да се разпорежда.

С оглед гореизложеното, искът следва да бъде уважен изцяло, като на основание чл. 237, ал. 2 ГПК, не е необходимо съдът да излага мотиви за това, съобразно направеното от страната признание.

По разноските:

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Изключение от правилото е разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, за чиято приложимост е необходимо наличието на две кумулативни предпоставки: ответникът да не е дал с поведението си повод за завеждане на делото и да е налице признание на иска.

В процесния случай безспорно е налице втората предпоставка - признание на иска в хода на производството по делото, но са налице доказателства, от които може да се направи извод, че ответната страна е дала повод за завеждане на делото.

Последното е така дотолкова, доколкото няма спор в теорията и в практиката, че перемпцията – прекратяване на изпълнителното дело поради бездействие на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие по смисъла на л. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона. Перемпцията по чл. 488, ал. 1, т. 8 ГПК е без значение за погасителната давност, а с това – и за фактите, релевантни по предявения иск по чл. 439 ГПК. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Двата правни института обаче са различни и имат различни правни последици. Давността изключва правото на принудително изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът, включително не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете). Перемпцията не го изключва. Обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да зачете перемпцията.

При съобразяване на посочените принципни постановки и като приложи същите в конкретния случай, съдът намира, че липсата на новообразувано изпълнително дело, респ. липсата на искания за нови изпълнителни действия от страна на ответника спрямо ищеца, не са от естество да установят поведение на ответника, индикиращо на недаване на повод за завеждане на делото. Тъкмо обратното е вярно, понеже във всеки един момент ответната банка може да предприеме какви да е изпълнителни действия срещу длъжника – ищец, като последният разполага с единствената валидна и достатъчна форма на защита, като инициира иск по чл. 439 ГПК, решението по който би довело до окончателно обезоръжаване на ответника.

3

След като съобрази, че не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК и, че съдебно-деловодните разноски в случая следва да се възложат в тежест на ответника, съдът констатира, че по делото са представени доказателства за реално сторени разноски от ищеца в размер на 1 000 лева за адвокатски хонорар и 547,29 лева за държавна такса.

По делото е наведено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна, което съдът намира за неоснователно. Претендираният от ищеца размер на адвокатския хонорар в размер на 1 000 лева е напълно съответен на материалния интерес по делото, съгласно приложимата редакция на НМРАВ. Прочие, същият се явява и под минимално установения праг на адвокатския хонорар, който на основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ е съответен на сумата от 1 538, 50 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. П. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: (град), (адрес), срещу „фирма“ АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че К. П. Д., ЕГН ********** не дължи на „фирма“ АД, ЕИК (номер) следните суми: сумата от 9 233, 26 лева – главница по договор за кредит от 29.09.2008 г.; сумата от 747,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 29.10.2009 г. до 29.04.2010 г.; сумата от 1 942,02 лева – неустойка за периода от 29.11.2009 г. до 17.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 18.03.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от общо 727,17 лева – разноски по делото, от които 238, 59 лева – за държавна такса и 488,58 лева – за юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „фирма“ АД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление:

(град), (адрес) да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на К. П. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: (град), (адрес), сумата от 1 547,29 лева, представляваща разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, сторени в производството пред СРС.

Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4