Решение № 384 от 06.12.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 384 гр. Кюстендил, 06.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20231500500401 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

"***" № 25, офис сграда ***, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор ***, чрез юрисконсулт ***, с адрес за връчване по чл. 39, ал. 1 от ГПК: гр. София, бул.

"***" № 25, офис гр. ***, ет. 2, оф. 4, насочена против Решение № 571 от 15.06.2023 г. по гр.д. № 1513/2022 г., на Районен съд-Кюстендил (КРС), с което е отхвърлен изцяло искът на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Р. Х..

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно.

Счита, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от общите условия към процесния договор за заем, предвиждаща възможността на заемодателя по всяко време да прехвърли правата си по договора на трето лице, е неравноправна на основание чл. 143, т. 16 от ЗЗП. Нормата не била приложима към кредитните правоотношения, какъвто бил настоящият случай. Тя била относима за случаи н а прехвърлени права и задължения по договор от страна на търговец и/или доставчик в полза на трето лице, когато обаче предмет на договора са стоки от търговския оборот, по отношение на които търговецът - производител и/или доставчика са предоставили търговска гаранция, определение за която се съдържало в чл. 117 от ЗЗП, находяща се в Раздел II "Гаранция на потребителска стока", за бъдещ определен период от време и прехвърлянето на правата би могло да доведе до загуба на тази търговска гаранция за потребителя предвид факта, че лицето което е придобило правата и задълженията по договора може да не разполага с необходимите 1 професионални компетенции да поддържа предоставената първоначално търговска гаранция.

Отделно от гореизложеното, неприложимостта на разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 16 от ЗПК към отношенията, свързани с кредитирането, можела да се изведе по пътя на тълкуването на цитираните норми - т. 2 на §13 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП и т. 4 на § 13 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. От дадените там легални дефиниции на понятието „търговец“ и „доставчик“, разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 16 от ЗЗП, следвало да се прилага по отношение на прехвърляне на права и задължения по договори за продажба на стоки, а не по отношение на предоставени услуги, свързани с кредитиране на потребителя. Финансова услуга пък, според дефиницията в т. 12 на § 13 от Допълнителните разпоредби била всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане.

Видно от всичко изложено, законодателят правел разлика между отделните понятия кредитиране, което по своята същност представлява финансова услуга и продажба на стоки, по отношение на които се предоставя търговска гаранция. Обстоятелството, че разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т.16 от ЗЗП не говорела за прехвърляне на права, свързани с предоставянето на финансови услуги, означавало, че законодателят не е имал идеята да включи в обхвата на разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 16 и прехвърлянето на права, свързани с предоставяне на финансови услуги и кредитиране на потребители. В подкрепа на твърденията било и това, че прехвърлянето на вземания по договори за потребителски кредити било уредено изрично с нормата на чл. 26 от Закона за потребителския кредит, предвид обстоятелството, че цитираната разпоредба е специална по отношение на правоотношенията, които възникват по силата на сключени договори за потребителски кредити.

Освен това, клаузата, предвиждаща възможността на заемодателя да прехвърли правата си по договора в полза на трето лице, не накърнявала правата и законните интереси на длъжника, нито водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, тъй като, от една страна, при парична престация за длъжника било без значение на кого ще изпълни, докато за кредитора не било без значение от кого може да търси изпълнение, а от друга страна, в конкретния случай не съществувала опасност прехвърлянето на вземането да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. Позовава се в т.см. на съдебна практика -Решение № 185 от 23.05.2019 г. по в.гр.д. № 265/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик и Решение № 210 от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 218/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив.

Разпоредбата на чл. 143, т. 16 от ЗЗП се отнасяла до клаузи, които не допускали само цесии, които намаляват гаранциите за потребителя.

Сочи се като значимо и това, че както договорът за кредит, така и общите условия, носели подписа на кредитополучателя и същият декларирал, че е запознат с всички условия по тях, и ги приема.

Допълнително се отбелязва и наличието на съдебна практика, съгласно която цедентът можел да прехвърли едно вземане в полза на цесионера и без наличието на изрична клауза в договора по смисъла на чл. 26 от ЗПК. Последицата от нарушаване на разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК не била нищожност да договора, нито на договора за цесия, а била предвидена в ал.2 и ал. 3 на същата разпоредба - първо, задължение на кредитора да уведоми длъжника си за цесията или да упълномощи новия кредитор да стори това и второ, запазване на всички възражения, произтичащи от договора за кредит, за потребителя, и спрямо новия кредитор. В подкрепа на гореизложеното се сочи Решение № 804 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 36433/2015 г., 125 с-в на Софийски 2 районен съд.

Ако се приеме, че разпоредбата на чл. 143, т. 16 от ЗЗП се отнася и за договорите за потребителски кредит, се обръща внимание на следното:

Най-голямото затруднение пред теорията и практика, което поставял договорът за цесия, било възможността длъжникът да не разбере за смяната на кредитора по неговото задължение. В случай, че не му е съобщено за цесията, той дължал на стария кредитор и можел валидно да му плати въпреки наличието на прехвърляне на вземането му. Изпълнението на задължението спрямо цедента освобождавало длъжника от дълга. Ако цесионерът потърси също плащане длъжникът ще можел да противопостави възражението си за погасяване на вземането. Такова било и общото правило на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД,

С горното се прави извод, че нормативната уредба не създава възможност за двойно плащане по едно и също правоотношение. Отчитайки особеностите на договора за цесия, законодателят обезпечавал интересите на длъжника като предвиждал изрично редица гаранции: чл.99, ал.З ЗЗД - предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл.99, ал.4 ЗЗД - прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато е било съобщено на последния от стария кредитор; по арг. от чл.103, ал.З ЗЗД - длъжникът може да направи на цесионера всички възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по чл.99, ал.З ЗЗД. Горното свидетелствало за наличието на защитни механизми, предоставени на цедирания длъжник, като по този начин правата му се явяват защитени в максимална степен.

Горните аргументи били залегнали и в Определение № 680 от 16.07.2020 г. по в.ч.гр.д. 1402/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора; Определение № 666 от 15.07.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1401/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора; Определение № 456 от 02.06.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1251/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора;

Определение № 330 от 09.04.2020 г. по в.ч.гр.д. № 1184/2020 г., на Окръжен съд Стара Загора; Определение № 396 от 11.05.2020 г. по в.ч.гр.д. N s 1186/2020 г., на Окръжен съд - Стара Загора, Решение № 397 от 22.03.2018 г. на ОС - Пловдив по в.гр.д. № 244/2018 г., Решение № 1201 от 23.10.2019 г. на ОС - Пловдив по в.гр.д. № 1468/2019 г., Решение № 77 от 7.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1973/2020 г., / т. о.,ТК, При развитите доводи иска да бъде отменено изцяло Решение № 571 от 15.06.2023 г. по гр.д. № 1513/2022 г., на Районен съд - Кюстендил, с което е отхвърлен изцяло искът на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Р. Х..

Претендира направените в хода на настоящото производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв.

Ако съдът приеме, че е доказано извършването на разноски от насрещната страна в настоящото дело и същите са в размер над минималния адвокатски хонорар, се поддържа възражение на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК с искане съдът да намали същия до размера на нормативно установения минимален размер.

В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с изрична писмена молба на представител на жалбоподателя, респ. и оспорва от представителя на въззиваемата страна.

3

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление на дейността гр. София, бул.“***“№ 25, офис сграда ***, ет.2, офис 4, чрез юрисконсулт ***, против А. Р. Х., с ЕГН **********, с адрес гр.Кюстендил, ул. “***“№ 58, ет.2, с която са предявени искове да бъде установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите: 1200,00 лева главница, дължима по Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г., сключен между ответника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ***, вземането по който било прехвърлено на настоящия ищец на 26.08.2021 год. съгласно сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия); 233,04 лева договорна лихва за периода от 14.09.2020 г. до 14.07.2021 год.; 424.77 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва за забава върху главницата, от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане на задължението.

Претендирани са и разноските, сторени както в заповедно, така и в исковото производства.

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор на исковата молба, с който е изразила становище за неоснователност на исковата претенция.

С представените писмени доказателства е установено наличието на обвързаност по силата на Договор за паричен заем № 0453060 от 14.08.2020 г., сключен между ответника и „СИТИ КЕШ“ООД, ЕИК ***, по силата на която на ответника бил предоставен заем в общ размер на 1200.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 35,04%, ГПР 41,05 %. Така, общо дължимият размер на кредита възлиза на 1468,08 лв., платими на 11 месечни погасителни вноски.

Като приложение към договора се съдържа и Погасителен план към Договор № 442891.

Не се спори, че пълната сума по договора не е възстановена на кредитора.

Видно от приложения Рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 26.08.2021 г. и Приложение № 1 към него от 26.08.2021 г. вземането по договора било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.

Съгласно т.2.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в Приложение №1 са неразделна част от договора.

Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание на вземане с № 442891 на името на настоящия ответник.

Представени са доказателства за потвърждаване на горепосочената цесия на осн. чл. 99, ал.3 от ЗЗД.

С представено по делото пълномощно на л. 31 ищецът бил натоварен да извърши от името на упълномощителя „Сити кеш“ ООД уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на вземанията от 26.08.2021 год.