Решение № 6696 от 09.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6696 гр. София, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА при участието на секретаря РАДКА Т. Х.ВА като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. НИКОЛОВА Гражданско дело № 20221110165869 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба Д. И. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ..., чрез пълномощника си еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ..., фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността в гр. София, ...., представлявано от Д. М. М. - Управител срещу “Сити Кеш” ООД, с която се иска от съда да постанови решение, с която се иска да бъде прието в отношенията между страните, че ищеца не дължи на ответника сумата от 50.00 лева /частично/ от общо 1222.39 лева по договор за потребителски кредит № 551794/28.07.2021 г., представляваща предоставената на кредитополучателя /ищеца в настоящото производство/ главница в размер на 1‘000.00 лева, заплатена от ищеца сума в размер на 825.00 лева и претендираната от ответника сума от 1‘397.39 лева. В открито съдебно заседание с Протокол № 28084/12.11.2025 г. съдебния състав по искане на ищеца постъпило с молба с вх. № 359055/03.11.2025 г. е допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на предявения иск, чрез неговото увеличаване, като същият се счита за предявен за недължимост на сумата от 1163.82 лв.

Ищеца твърди, че 28.07.2021г., в качеството му на заемополучател е сключил с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД договор за потребителски кредит № 551794, по силата на който е получил в собственост сумата от 1000.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР, в размер на 49.85 %. Страните са уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 37 седмични вноски, с размер на погасителната вноска: 3 х 7.79 лв. и 34 х 33.59 лв., с крайна падежна дата 13.04.2022г. и обща сума за плащане 1‘165. 43 лв. Ищеца твърди, че съгласно справка в ЦКР сумата е отпусната на 28.07.2021 г. и следва да бъде погасена до 13.04.2021 г. след подписване на договора, ищецът е извършил 15 броя плащания, всяко от които в размер на сумата от по 55.00 лева или общо 825 лева. На 28.11.2022 г. е посетил физически офис на кредитиращото дружество, като е пожелал да му бъде предоставено копие от договора и погасителния план към него – с посочени извършени и предстоящи плащания. Било му е отказано, 1 но му е посочено устно, че дължи сумата в размер на още 1‘397.39 лева, т.е. общото задължение включвайки заплатеното и дължимото е в размер на 2‘222.39 лева. Тоест 825 лева /заплатената сума/ сумирана с 1‘397.39 /претендираната сума от ответника/ 2222.39 лева. Тоест, според ответното дружество цялото задължение по договора /лихви, главница и т.н./ е в размер на ОБЩО 2‘222.39 лева. Според ищеца договора за потребителски кредит е недействителен. Когато договора е недействителен, потребителят връща само чистата сума. Тоест предоставен е кредит в размер на 1‘000 лева, заплатени са 825 лева – то ищеца счита, че към настоящия момент дължи 175.00 лева /1‘000-825=175 лева/, а не както е посочено в исковата молба, ответникът претендира 1‘397.39 лева. От 1‘397.39 лева /претендираната сума/ следва да се извадят 175.00 лева /сумата, която според ищеца се дължи / и се получава сумата в размер на 1‘222.39 лева. Така, уточнява ищецът, че е предявен отрицателен установителен иск.

Сочи че съгласно чл. 6.2 от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да предостави в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Твърди се още, че съгласно ОУ публикувани на сайта на търговеца било предвидено, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл. 23 от ОУ към договорът за заем, а именно: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Банковата гаранция, съгласно чл. 23 от ОУ следвало да бъде безусловна и издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. В чл. 6.2. от договора било предвидено, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл.

23, ал. 1 от ОУ към договорът за заем, а именно: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Банковата гаранция, съгласно чл. 23, ал.1, т. 2 от ОУ следва да бъде безусловна и издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. Сочи че в чл. 6.2 от договора било предвидено, че при неизпълнение на чл. 6, т.1 от договора в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 869.57 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план. Сочи че ищецът е усвоил кредитния ресурс, но уговорената в договора неустойка, която му била начислена, надхвърляла многократно позволения размер, като същата била включена в погасителния му план, 2 противоречала на чл. 23 от ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД била нищожна и не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Твърди, че уговорена неустойка заобикаля предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/, като договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Сочи че договорът е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Сочи че договорът е недействителен и поради противоречие с императивни правни норми на ЗПК. Изтъква, че разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане. Намира че, уговорената неустойка в размер на 869.57 лв., излиза извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, противоречала на добрите нрави и с нея се нарушавали основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор, доколкото тя надвишава /над 100%/ заетата сума от 1000.00 лв., без да става ясно какви вреди обезщетява, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението и се начислява, като добавък към платежната вноска. Ищецът твърди, че било на лице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка кредиторът договарял още едно допълнително обезщетение за неизпълнено акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичала подобна неустойка, което било недопустимо. Уредената неустойка била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като необосновано висока неустойка и противоречаща на чл. 146 от ЗЗП. Освен това неустойката била уговорена да се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договорът и че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя е типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Ето защо намира че клаузата за неустойка е излязла извън присъщите функции и като такава и противоречи на добрите нрави. Оспорва и клаузата за възнаградителна лихва, като сочи че неравноправно не е разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва от 40.05 % не е породила валидни правни последици на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ето защо намира че са налице пороци по съществени уговорки в договора за кредит и като такъв намира че същият е недействителен, заради недействителността на неустоечната клауза, както и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ищецът иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието в отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 50.00 лева /частично/ от общо 1222.39 лева по договор за потребителски кредит № 551794/28.07.2021 г. представляваща 3 предоставената на кредитополучателя /ищеца в настоящото производство/ главница в размер на 1‘000.00 лева, заплатена от ищеца сума в размер на 825.00 лева и претендираната от ответника сума от 1‘397.39 лева. В открито съдебно заседание с Протокол № 28084/12.11.2025 г. съдебния състав по искане на ищеца постъпило с молба с вх. № 359055/03.11.2025 г. е допуснал на основание чл. 214 ГПК предявения иск да бъде изменен, чрез неговото увеличаване, като същия се счита за предявен за недължимост на сумата от 1163.82 лв. Претендира да му се възложат съдебните разноски по делото.

Ответникът “Сити Кеш” ООД в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал отговор, с който счита исковете за недължимост на сумите по посочения договор за потребителски кредит, и за нищожност на същия, за неоснователни и недоказани. Възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално се позовава на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор. Оспорват се твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Твърдят, че валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Сочи, че неоснователни и необосновани са и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма. Отделно от това били покрити всички изкисвания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за отделни клаузи на договора, включително да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на договора, кредитополучателя е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най пълна степен правата на потребителя, в случай, че последния реши, че е сключил договор при недостатъчно неизгодни за него условия. Ответникът оспорва твърденията за нарушения на принципа на добрите нрави и оспорва твърденията за неравноправност на клаузи от договора. Сочи, че клаузите отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице, както преди сключване на договора, така и при подписването му. Предвид това е изключено ищеца да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните с договора за кредит клаузи, респективно да е налице, нарушение на чл. 143 ЗЗП. В тази връзка, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид факта, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Изложеното изключва възможността потребителя да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните с договора за кредит клаузи, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Твърди се, че не е било на лице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в същия били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на Годишния процент на разходите, който в конкретния случай ГПР бил в размер на 49.8 %, изчислен по формула, съгласно приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единствения разход бил посочения в договора Годишен лихвен процент. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Оспорва се твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде включен и размера на неустойката, понеже това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при 4 изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителя заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Ответното дружество изтъква, че в договора за потребителски кредит били всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите.