Решение № 2736 от 06.07.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2736 гр. Варна, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Давидова Янева при участието на секретаря Светлана Ст. Георгиева като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело № 20253110111039 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата си молба ищцата Н. Н. И. твърди, че е сключила с „И. А. М.“ АД договор за паричен заем № ***/07.11.2023г., по силата на който й е предоставен кредит в размер на 2250.00 лева срещу насрещното нейно задължение да върне сума в общ размер на 2435.73 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 35% и ГПР от 39.97 %. В чл. 4 от договора е предвидено, че заемодателят се задължава в срок до три дни от датата на сключване на договора да предостави на заедомателя съответно обезпечение. С оглед на това е сключила договор за предоставяне на гаранция от 07.11.2023г. с посочено от заемодателя лице - втория ответник „Ф. Б.“ ЕООД, по силата на който се е задължила да заплати възнаграждение на дружеството в общ размер от 930.27 лева, платимо на погасителни вноски. Сочи, че съгласно погасителния план към процесния договор за кредит, месечната вноска на ищеца възлиза в общ размер на 306 лева, от които 221.43 лева вноска по кредита и 84.57 лева вноска възнаграждение за предоставяне на гаранция. Поддържа че платеното на „И. А.

М.“ АД по процесния договор възлиза на 3353.36 лева (6 вноски по 306 лева и 1519.36 лева - чрез рефинансиране със сключения на 12.03.2024г. договор № ***).

Счита така сключените договори за нищожни. Сочи, че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК първият ответник не е включил в договорения ГПР разходите, които следва да извърши за заплащане на възнаграждение на втория ответник, в качеството му на поръчител, поради което ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Това 1 представлява „заблуждаваща търговска практика“. Излага, че от съдържанието на договора за кредит несъмнено може да се обоснове извод, че предоставянето на гаранция е условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключването на договора за заем и то със свързано с кредитора дружество. Поддържа, че не е посочен действителният размер на ГПР в договора за кредит. Счита, че въведените изисквания в клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства, а от друга страна, непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора. Ответното дружество генерира допълнителна печалба посредством това скрито оскъпяване на кредита. Цели се заобикаляне на изискванията на чл. 19 ЗПК, което е недопустимо. Задължителното изискване за предоставяне на обезпечение е в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на принципа на добрите нрави, тъй като се стига до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Чрез слючването на този договор се цели да се заобиколи закона, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която разпоредба ГПР не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва. Доколкото договорът за кредит и договорът за гаранция са функционално свързани, то последният също се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - противоречи на повелителни норми на закона. Поддържа, че процесният договор за гаранция е лишен от основание, предвид нищожността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е сключен. Посочва, че предвид нищожността на договора за паричен заем, дължи единствено чистата главница по договора - сумата 1 150.40 евро, равняваща се на 2250.00 лева, като останалата платена от него сума в размер на 565.16 евро, равняваща се на 1105.36 лева е платена без основание в полза на първия ответник. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени, ведно с присъждане на сторените по делото разноски, в това число адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „И. А. М.“ АД депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди, че сключеният между страните договор за паричен заем е действителен и е в пълно съответствие с изискванията на ЗПК. Ясно е посочен ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита за неоснователно твърдението на ищцата, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението, което тя е договорила с дружеството гарант по договор за поръчителство. Поддържа, че то не е част от общия 2 разход по кредита за потребителя. Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. ГПР е изчислен съобразно изискванията на чл.

19, ал. 2 и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Оспорва като неоснователни и твърденията, че клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна. Изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, като същото не противоречи на чл. 16 ЗПК.

Предоставянето на обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността и не я замества. Счита, че ищцата по своя инициатива се е обърнала към дружеството за кредитиране, като същата надлежно е била запозната със съществените условия на кредита. По изложените съображения моли предявените искове за нищожност на договорите да бъдат отхвърлени. За неоснователен счита и иска за връщане на платеното над главницата, поддържай, че не е легитимирана да отговаря по този иск, доколкото платеното възнаграждение по договора за гаранция не е влязло в патримониума му. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „Ф. Б.“ ЕООД депозира отговор на исковата молба, с който поддържа становище за неоснователност на иска. Счита, че претенциите се основават на погрешното схващане, че договорът за гаранция е част от договора за паричен заем. Твърди, че сключеният между страните договор е действителен. Посочва, че разпоредбите на ЗПК и последиците от неприлагането им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто договорът за предоставяне на гаранция не е. Този договор е извън приложното поле на ЗПК. Ирелевантни намира твърденията за „свързаност“ между двамата ответници.

Несъстоятелно е и твърдението, че със сключването на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неоснователни и неаргументирани са също твърденията, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие с добрите нрави, че обезпечава нищожна кредитна сделка, съответно, че е лишен от основание. Поддържа, че преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора се прави, само в случай че те са неясни или неразбираеми. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорно, че на 07.11.2023г. е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който „И. А. М.“ АД е предоставило на Н. Н. И. кредит в размер на 2 250 лева, като от своя страна И. се е задължила да върне предоставеният й 3 кредитен ресурс в срок до 12.04.2024г., ведно с лихва в размер на 35%.

Договорът е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ДВ. бр. 104 от 8.12.2020г.), който в нормата на чл. 22 обявява договорът за потребителски кредит за недействителен, когато не се спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от закона.

В настоящия случай съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, предвиждащо, че договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за паричен заем, в клаузата на чл. 4, е предвидено задължение за заемателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от което да отговаря да представи служебна бележка от работодателя си за размер на трудово възнаграждение; нетен размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен със заедателя; да няма неплатени осигуровки през последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР на БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 – 2435.73 лева, или одобрено от заемодетеля дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Между страните не е спорно, че именно последното обезпечение е предоставено от потребителя по договора за паричен заем, сключвайки на 07.11.2023г. с „Ф. Б.“ ЕООД договор за поръчителство, по който е уговорено възнаграждение в размер на 930.27 лева, платимо на вноски по договора за паричен заем.

Съдържанието на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем съпоставено с естеството на съглашението налага извода, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

4

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък срок от сключването на договора да осигури банкова гаранция в размер от 2435.73 лева. (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да го "насочи" към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави обезпечение от одобрено от заемодателя "И. А. М." АД дружество. Това дружество е втория ответник в настоящия процес - "Ф. Б." ЕООД, което дружество е свързано лице с кредитора по договора за заем (справка в Търговския регистър установява, че едноличен собственик на капитала на "Ф. Б." ЕООД е "И. А. М." АД). Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с "Ф.