Решение № 3499 от 27.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3499 гр. Пловдив, 27.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от М. Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20225330113484 по описа за 2022 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът М. Н. К. ЕГН **********, с адрес: гр. П...., ул.“С.... С........... Т. П. И., със съдебен адрес: гр. П........, ул. „О............, в исковата си молба против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК .............със седалище и адрес на управление: гр. София, чрез ........ С. У., иска от съда, да прогласи за нищожна клаузата от сключения договор, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Предявен е насрещен иск, с който „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, гр. София, чрез ............. С. У., е поискал от съда да осъди М. Н. К. ЕГН **********, чрез ..... Т. П. И., да му заплати сумите по сключения договор за кредит № ............... както следва: 700,00 лева главница, ведно със законна лихва зазабава от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, възнаградителна лихва в размер на 163,05 лева за периода 16.01.2020 г. до 15.01.2021 г. и законна лихва в размер на 141,04 лева за периода 16.01.2021 г. до датата на подаване на исковата молба до съда – 21.09.2022 г. Претендира разноски.

Ищецът по първоначалния иск М. К. твърди, че е сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 700,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,55%, годишен процент на разходите 1 49,00% .Твърди, че съгласно чл.5 договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на условията визирани в договора. В случай на неизпълнение от страна па кредитополучателя на условията визирани в договора, същият съгласно чл.5.6 дължал неустойка в размер на 900,00 лева. Твърди, че е усвоила изцяло заемният ресурс, но не е дължала плащания за неустойка, поради следните съображения: Твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,55% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва.

Поради по-високият лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,55 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравпоправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума.

Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

Ответникът по първоначалния иск „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ........ оспорва същия изцяло като неоснователен и недоказан и излага доводи във връзка с оспорването. Предявява насрещен иск, с който е поикал осъждане за сумите по сключения договор за кредит.

Ищецът по първоначалния иск, който е ответник по насрещния иск, М. К., оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Твърди, че сключения договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, не и лихва и други разходи по заема.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По първоначалният иск.

От представените и събрани по делото доказателства се установява, че между страните по делото е бил сключен договор за кредит №...............за сумата от 700,00 лева и общо задължение от 863,05 лева, при срок на кредита 15.01.2021 г., ГПР 49,00%, ГЛП 40,53%.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но 2 спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.

Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение, противоречи на добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните в чл. 5.1 - 5.5 от договора са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора най-късно до края на следващия ден, считано от датата, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 2,07 лева средно на ден, като същата не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то 3 изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и доказан.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката в ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49%, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован 4 избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.