Решение № 1176 от 23.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1176 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Румяна М. Найденова

АННА Р. КОФИНОВА при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от АННА Р. КОФИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100506877 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20059880/30.09.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20121565/26.04.2024 г., по гр. д. № 70955/2019 г. на Софийски районен съд, 24-ти състав, „БУЛКОН РИАЛ ИСТЕЙТ“ ЕООД, ЕИК 131481958, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Яворов“, бл.

73, ет. 7, ап. 14, е осъдено да заплати на Д. Р. З., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, кв. „Драгалевци“, ул. „****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 4217,36 евро – главница, представляваща заплатена на отпаднало основание сума по развален предварителен договор от 15.01.2019 г., на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 782,33 лева, договорна неустойка по чл. 14 от предварителен договор от 15.01.2019 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 228,18 лева – лихва за забава за периода от 11.09.2019 г. до 03.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане.

Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: искът за главница за сумата над уважената част в размер на 4217,36 евро до пълния претендиран размер от 5000,00 евро като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на ответника „БУЛКОН РИАЛ ИСТЕЙТ” ЕООД в размер на 782,64 евро (с равностойност 1530,72 лева), искът за договорна неустойка за сумата над уважената част в размер на 782,33 лева до пълния претендиран размер от 789,33 лева (с равностойност от 400,00 евро) като неоснователен, искът за лихва за забава за сумата над уважената част в размер на 228,18 лева 1 до пълния претендиран размер от 230,90 лева като неоснователен, както и е отхвърлено възражението за прихващане, предявено от ответника „БУЛКОН РИАЛ ИСТЕЙТ” ЕООД срещу ищеца Д. Р. З., за разликата над уважената част за сумата от 1530,72 лева (с равностойност от 782,64 евро) до пълния предявен размер от 1750,00 лева.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът за главница за разликата над присъдената част от 4105,24 евро до пълния присъден размер от 4217,36 евро, и в частта, с която е уважен искът за лихва за забава, е постъпила въззивна жалба от ответника „БУЛКОН РИАЛ ИСТЕЙТ“ ЕООД, в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваните части. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е определил периода, за който е уважено възражението за прихващане, като се сочи, че същото е следвало да бъде уважено за сумата от 3987,18 лева с ДДС за общ период от 15.01.2019 г. до 11.02.2022 г., вместо за сумата от 1530,72 лева за периода от 15.01.2019 г. до 01.07.2020 г. Жалбоподателят счита, че сумата е следвало да бъде изчислена с ДДС, тъй като ищцата е физическо лице. Сочи, че и към датата на подаване на въззивната жалба ищцата не е преустановила ползването на имота, поради което претендира, че вземането му за обезщетение за ползването на имота се дължи до 11.02.2022 г. Отделно от това заявява, че ключът за достъп до имота продължава да е в ищцата, с което намира, че се установява ползването му.

Предвид това счита, че възражението за прихващане е следвало да бъде уважено за сумата от 3322,65 лева без ДДС, съответно 3987,18 лева с ДДС за периода от 15.01.2019 г. до 11.02.2022 г. Поддържа, че неправилно съдът е уважил иска за лихва за забава, при положение че е уважил иска за неустойка.

Моли съда да отмени решението в обжалваните части.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала насрещна въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за главница за връщане на платената на отпаднало основание сума. Изложени са оплаквания за неправилност на решението в обжалвната част, като се сочи, че ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване наличието на наемно правоотношение, във връзка с което да е предал владението на ищцата върху процесния имот, каквато доказателствена тежест му е била възложена от съда. Поддържа се, че между страните липсва договор за наем на паркомястото, предвид което ищцата не дължи на ответника претендираните суми за наемна цена. Сочи се, че ищцата действително е разполагала с ключ, но същият е за достъп до целия подземен паркинг в сградата, а не до съответното паркомясто, поради което жалбоподателят счита, че не може да се приеме, че притежанието на ключа обуславя извод за ползването на паркомястото. Позовава се на показанията на разпитаната свидетелка, съгласно които паркомястото не било ползвано.

Поддържа, че ответникът разполага и с други паркоместа в подземния паркинг, съответно с ключ от него, поради което счита, че е налице съмнение, че ответникът е ползвал процесното паркомясто. Отделно от това обръща внимание, че наличието на ключ у ищцата се дължи на пълната липса на съдействие от ответника за провеждане на комуникация и доброволно 2 уреждане на отношенията помежду им. В допълнение се сочи, че в обжалваното решение липсват мотиви относно уваженото възражение за прихващане. По тези съображения се иска решението да бъде отменено в тази му част. Алтернативно е отправено искане до съда да приеме, че периодът на неоснователно ползване е по-кратък, респективно дължимата сума е в помалка.

С насрещната въззивна жалба ищцата Д. Р. З. е изразила становище за неоснователност на подадената от „БУЛКОН РИАЛ ИСТЕЙТ“ ЕООД въззивна жалба. Сочи се, че ответникът не е претендирал сумата за обезщетение с ДДС, предвид което допълнителното присъждане на ДДС би нарушило диспозитивното начало. Отделно от това се поддържа, че ответникът не е посочил причината, поради която се претендира ДДС. Сочи се, че правилно първоинстанционният съд не е приел за разглеждане възражението за прихващане с частта от вземането, която касае период след депозиране на отговора на исковата молба. Относно иска за лихва за забава са изложени съображения, че същият е с различно основание от претендираната неустойка, поради което счита, че присъждането и на двете суми се явява допустимо.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите в жалбите относно неговата правилност въззивният съд намира следното:

Съдът е сезиран с осъдителни искове, с които се претендира от ответника да заплати следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сума в размер на 5000 евро, дадена по развален предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот от 15.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 04.12.2019 г., до окончателното плащане на сумата; на основание чл. 92 ЗЗД сума в размер на 789,33 лева, представляваща неустойка по същия договор; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 230,90 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 5000 евро (с равностойност от 9779,15 лева) за периода от 11.09.2019 г. до датата на подаване на исковата молба - 04.12.2019 г.

В условията на евентуалност с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прихващане на задължението си за връщане на сумата за главница със свое вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД за обезщетение в размер на 1750 лева за неоснователно ползване на процесния имот от ищцата за периода от 15.01.2019 г. до 01.07.2020 г.

3

С оглед наведените във въззивните жалби оплаквания и формулираните искания, въззивният съд приема, че предмет на въззивна проверка е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен искът за главница за разликата над 4105,24 евро до присъдената част от 4217,36 евро, в частта, с която искът за главница е отхвърлен като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника, както и в частта, с която е уважен искът за лихва за забава.

В частта, с която е уважен искът за главница в размера до 4105,24 евро, в частта, с която е уважен искът за неустойка, както и в частта, с която са отхвърлени исковете за неустойка и за лихва за забава, първоинстанционното решение не е обжалвано и следователно е влязло в сила.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: извършено плащане от страна на Д. Р. З. в размер на 5000 евро с левова равностойност 9779,15 лева в полза на ответника, което към момента на реализирането му е извършено на валидно правно основание, което впоследствие е отпаднало, в случая – поради разваляне на сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба от 15.01.2019 г. поради виновно неизпълнение на ответника.

За основателността на акцесорния иск за установяване на дължимостта на мораторно обезщетение по делото следва да бъде доказана дължимостта на вземането по главната искова претенция, както и изпадането в забава на ответника.

Във връзка с направеното от ответника възражение за прихващане в негова тежест е да установи, че в претендирания период ищцата е ползвала собствения му имот, както и размера на обезщетението, а в тежест на ищцата е да установи, че е ползвала имота на валидно правно основание, респ. че е заплатила претендираното обезщетение.

Следва да се посочи, че се касае именно за вземане за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, доколкото не се твърди от ответника, че между страните е бил сключен договор за наем по отношение на процесния имот, а се претендира обезщетение за неоснователното му ползване от купувача по предварителния договор, който е бил развален. С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по така наведените от ответника твърдения, с оглед което настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е разгледал вземането като такова по чл. 59 ЗЗД, макар да не е посочил изрично правната му квалификация.

Пред настоящата съдебна инстанция не се спори относно основателността на иска за главница по основание, а единствено по неговия размер, който спорен въпрос е обусловен от разрешаването на спора между страните относно съществуването на вземането на ответника за обезщетение за ползване на имота, с което се извършва прихващане.

От представения предварителен договор от 15.01.2019 г. се установява, че между страните е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на паркомясто № 14, находящо се в жилищна сграда, представляваща УПИ IV4 781, 781а, 1434 от кв. 16 по плана на гр. София, местност „Манастирски ливади-запад“ с площ на парцела от 1462 кв.м., със застроена площ на паркомястото от 14,45 кв.м. и 31,64 кв.м. обща площ, при съседи: от запад – общи части /подземна улица/, от юг – стоманобетонна стена, от изток – стена, мазета, вход А, и от север – паркомясто № 13.

Не се спори между страните, че ответникът е собственик на описаното паркомясто, предмет на договора.

По делото пред въззивната инстанция е безспорно между страните, че предварителният договор е бил развален по вина на ответника, като въззивният съд приема, че ефектът на развалянето е настъпил на 23.08.2019 г. с получаването от ответника на изявлението на ищцата, видно от разписка, находяща се на л. 19 от първоинстанционното дело.

Съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД развалянето има обратно действие, което означава, че за периода от получаване на владението върху имота до 23.08.2019 г. ищцата е разполагала с правно основание да го ползва, което впоследствие е отпаднало с обратна сила.