Решение № 265118 от 28.07.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е град София, 28. 07. 2021 г.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II

– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:

Красимир Мазгалов

Членове:

1. Силвана Гълъбова

2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар Стефка

Александрова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 4016 по описа на Софийския градски съд за 2021 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство К.Н.Б., ЕГН **********, адрес ***, съдебен адрес *** (въззивница/служителка) чрез процесуалния представител адвокат Н.Г. от Благоевградската адвокатска колегия срещу решение № 20036718, постановено на 09. 02. 2021 г. от Софийския районен съд, 126-и състав, по гр. д. № 27133 по описа за 2020 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд се е произнесъл по три кумулативно съединени иска с правни основания по чл.

344, ал. 1, т. 1, по чл. 344, ал. 1, т. 2 и по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда КТ), като ги е отхвърлил изцяло. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ е с цена от 6 036 лева (след изменение).

Въззивницата твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявява, че уволнителната заповед всъщност не е мотивирана, защото работодателят е посочил като причина за прекратяване на трудовия договор връчено предизвестие. Приема, че след като в заповедта не се съдържа информация нито за началната, нито за крайната дата на 15-дневния престой, то не би могло да се установи дали към момента на издаването и връчването на предизвестието е бил налице действителен престой от 15 работни дни. Освен това поддържа, че работодателят не е изложил мотиви и в какво се изразява спирането на работата – дали в преустановяването на дейността на цялото предприятие или на негово поделение или звено. Заявява, че работодателят всъщност не е преустановил дейността си, а вместо това в условията на извънредно положение е въвел намалено работно време. Твърди, че в периода от 18. 03. 2020 г. до 27. 03. 2020 г. е била принудена да бъде в платен отпуск, а от 30. 03. 2020 г. до 31. 03.

2020 г. е била в неплатен отпуск. Поддържа, че след това ѝ е било връчено предизвестие и работата ѝ е била възложена на друг без тя да бъде информирана (но въпреки това в периода на предизвестието ѝ били възлагани задачи, свързани с работата ѝ до този момент). Прави изводи, че нито е било налице спиране на работата за 15 работни дни към момента на връчването на предизвестието, нито изобщо е било налице спиране на работата. Твърди недобросъвестност на работодателя по чл. 8 КТ, защото той не ѝ е разпределил конкретни трудови задачи съобразно трудовата ѝ характеристика. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение, да признае уволнението за незаконно, да отмени уволнителната заповед, да я възстанови на предишната работа и да осъди работодателя да ѝ заплати обезщетение в размер на 6 036 лева (след уточнение на въззивната жалба) за незаконно уволнение. Претендира разноски, включително и адвокатско възнаграждение по чл.

38 от Закона за адвокатурата (ЗА) за всеки един от предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „Частно средно училище с ранно чуждоезиково обучение ЕСПА“ ЕООД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***, район „Младост“, ж. к. „Младост 1“ /до блок 67 - училище „Еспа“/, съдебен адрес *** (въззиваем/работодател) чрез процесуалния представител адвокат Г.Т.. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Поддържа, че уволнителната заповед е достатъчно мотивирана с посочването на правното и фактическото основание за издаването ѝ чрез посочването на законовия текст - чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ – и чрез изписването на съдържанието му. Заявява, че в периода след изтичането на отпуска на въззивницата до датата на прекратяването на трудовото правоотношение са изминали 20 работни дни, в които е бил налице престой. Твърди, че по делото е било доказано спиране на работата в предприятието на отделно негово звено в цялост, което спиране е продължило повече от 15 работни дни, както и че дейността на всички работници и служители, ангажирани в предприятието или звеното (Отдел „Връзки с обществеността“) е била преустановена. Заявява, че дейността по поддържането на официалните интернет страници не е била част от трудовите задължения на въззивницата, нито е била осъществявана, а преустановяването на дейността по организиране на събития в условия на извънредно положение е било доказано. Допълва, че спирането на работата е обективно съществуващ факт, за чието съществуване е ирелевантно дали служителят не е бил на работа по някаква друга причина (ползване на годишен отпуск, болничен и т. н.), като се позовава на практика на ВКС. Твърди, че щом въззивницата е била в отпуск по инициатива на работодателя, то това потвърждава факта на спирането на работата. Поддържа, че заповедите от 03. 04. 2020 г., издадени на основание чл. 120в и чл. 138а КТ уреждат именно отношенията, възникнали с обявяването на извънредното положение. Оспорва твърденията за недобросъвестно поведение, като заявява, че работодателят не е длъжен да възлага допълнителни задачи на служителя извън тези, които са отредени за заеманата от него длъжност. Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски.

Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и събраните пред първоинстанционния съд доказателства, направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Въззивницата е освободена от задължението за внасяне на държавна такса (чл. 359 КТ). По тези съображения жалбата е процесуално допустима.

При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно и допустимо. Относно правилността му намира следното.

Фактическият състав на преобразуващото право на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ обема следните елементи: спиране на работата за срок от повече от 15 последователни работни дни; отправяне на писмено предизвестие до служителката. Доколкото тези юридически факти обуславят възникването на правото на работодателя да прекрати трудовия договор, тежестта на доказването им лежи върху него. При доказването на спиране на работата, в тежест на служителката е да установи, че ѝ е било възложено осъществяването на друга работа.

Фактическия състав на притезателното право на служителката на обезщетение за оставане на работа поради незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 КТ обема следните елементи: оставане без работа в период от 6 месеца след незаконното уволнение; имуществени вреди (пропуснати ползи) в определен размер с оглед на брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец преди незаконното уволнение; причинна връзка между незаконното уволнение и пропуснатите ползи. Тежестта на доказване на тези факти лежи върху служителката, включително тежестта на доказването на отрицателния факт, че е останала без работа в период от 6 месеца след уволнението (в този смисъл е Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГК). Тежестта на доказването на недобросъвестност на работодателя също лежи върху въззивницата (чл. 8, ал. 2 КТ).

Страните не спорят, а и от представените пред първоинстанционния съд доказателства се установява, че на 19. 08. 2019 г. са сключили трудов договор, по силата на който въззивницата е поела изпълнението на длъжността „организатор на събития“, а работодателят се е задължил да ѝ изплаща месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 1 006 лева (включващо основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лева и допълнително трудово възнаграждение за прослужено време и стаж в размер на 0, 6 %). Страните не спорят, че размерът на брутното трудово възнаграждение за 6 месеца след уволнението е 6 036 лева.

По делото няма данни на служителката да е било възлагано изпълняването на длъжност, различна от „организатор на събития“. Съгласно подписаната от страните длъжностна характеристика за длъжността „организатор на събития“, въззивницата е трябвало да подпомага педагогическия персонал във връзка с планирането, организацията и провеждането на образователни и други събития, трябвало е да разработва и предлага провеждането на нови образователни, културни и други събития и т. н. (л. 44 от делото на районния съд). Според подписания между страните трудов договор работното време през деня е било определено на 8 (осем) часа. От представеното щатно разписание за длъжността „организатор събития“ се установява, че има само една щатна бройка в Отдел „Връзки с обществеността“ към работодателя.

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване районният съд е отделил обстоятелството, че служителката е била в платен отпуск в периода от 18. 03. 2020 г. до 27. 03. 2020 г., а в периода от 30. 03. 2020 г. до 31. 03. 2020 г. е била в неплатен отпуск.

Страните не спорят, а и от данните по делото се установява, че на 02. 04. 2020 г. на служителката е било връчено предизвестие от работодателя № 12/ЧР 2. 04. 2020 г., с което тя е била предизвестена, че след изтичането на 30 дни работодателят ще прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ (при спиране на работа за повече от 15 работни дни). Освен това със заповед № 14 ЧР от 30. 04. 2020 г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение по следните причини:

„Връчено предизвестие № 12 ЧР на 02. 04. 2020 г. Във връзка с чл. 326, ал. 2 от КТ лицето е отработило едномесечното си предизвестие“. Освен това в началото на заповед № 14 ЧР от 30. 04. 2020 г. работодателят е посочил като основание на заповедта „чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ при спиране на работа за повече от 15 работни дни“.

От констатацията на районния съд, направена в първото открито съдебно заседание при представянето на трудовата книжка на въззивницата, се установява, че в 6-месечния период, за който претендира обезщетение (от 30. 04. 2020 г. до 30. 10. 2020 г.), тя не е постъпила на нова работа.

Възражението на въззивницата, че уволнителната заповед е немотивирана, е неоснователно. Кодексът на труда не съдържа изискване за съдържанието на мотивите на заповедта за уволнение. Според трайната съдебна практика достатъчно е в уволнителната заповед да е посочено конкретното фактическо основание, на което се прекратява трудовото правоотношение. Това са минимално необходимите данни, за да може работникът или служителят да организира защитата си, съответно за да може съдът да осъществи проверка за законосъобразността на уволнението. В дадения случай уволнителната заповед съдържа необходимото посочване на конкретното фактическо основание, на което се прекратява трудовото правоотношение. Въззивният съд споделя виждането на първата инстанция, че работодателят не е длъжен да посочи крайната дата на спирането на работата, защото спирането на работата може да продължава и към момента на съставянето на уволнителната заповед (в този смисъл е цитираното от районния съд решение № 145 от 1.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2018 г., IV г. о., ГК). Що се отнася до липсата на посочена начална дата на спирането на работата, този пропуск не създава съществени пречки за организирането на защитата на въззивницата, защото тежестта на доказването на спирането на работата лежи върху работодателя. Освен това въззивният съд приема, че въззивницата е останала без работа и затова е знаела началния момент на спирането на работата.

Под „спиране на работата“ правната теория и трайната съдебна практика приемат обективно, фактическо състояние, при което работникът или служителят не изпълнява трудовите си задължения по независещи от него причини – например организационно-технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление.