Решение № 108 от 14.06.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. Бургас, 13.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. А. като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско дело № 20222000500151 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Г. ф. - гр.

София, срещу решение № 104 от 10-ти декември 2021 г., постановено по гр. д.

№453/2020 година по описа на Ямболски окръжен съд, в частта с която за всеки от тримата въззиваеми –Н. Г. СТ., СТ. ИВ. СТ. и ИЛ. КР. К., е присъдено обезщетение в размер на по 120 000 лв. за всеки от тях, заедно със законната лихва, считано от настъпването на ПТП на 31 юли 2018 г.

На първо място се поддържа възражение за недопустимост на първоинстанционното решение, като са наведени доводи, че ищците не са предявили претенцията си пред Г. ф. - гр. София, за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди и не са ангажирали доказателства за спазване процедурата по чл. 558, ал. 5 КЗ, съответно, че не е налице нито една от хипотезите в тази разпоредба относно активната процесуална легитимация на въззиваемите. Изложени са и доводи за неизпълнение от въззиваемите на задължението им по чл. 498, ал. 2 КЗ за представяне на необходимите документи, удостоверяващи качеството им на увредени лица по смисъла на чл. 478, ал. 2 КЗ. Възраженията на Г. ф. - гр. София в тази насока не били обсъдени от първоинстанционния съд.

Освен като недопустимо решението се обжалва и като неправилно, на 1 първо място във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД. Размерът от 120 000 лв. във въззивната жалба се коментира като завишен и несъобразен с принципа за справедливост, установен с посочената разпоредба. Развити са доводи, че преценката следва да се основава на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.

Изтъкват се като значими характеристиките относно начина и обстоятелствата, при които е настъпил увреждането, вредоносните последици, тяхната продължителност, интензитет, възраст на увредения, обществено-социална положение и пр.. Развити са доводи и в насока за несъответствие на присъденото обезщетение с икономическата конюнктура в страната и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния момент. Цитира се практика на ВКС постановена на основание член 290 ГПК по тези въпроси.

Възражението относно размера на определените обезщетения е основано и на доводи относно качеството на въззивника - Г. ф. - гр. София, по отношение на който липсва договорно основание за заплащане на претендираното обезщетение. Поддържа се, че обезщетението не може да надхвърля минималната застрахователна сума по задължителните застраховки като посочените в чл. 492 КЗ лимити се явяват максимални за Фонда.

Навеждат се доводи, че същите са съобразени с приложимите директиви на Европейския съюз.

Във въззивната жалба се поддържа също така възражение за неправилност на първоинстанционното решение при отчитане съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като се поддържа, че той е значителен. В тази връзка не били спазени изискванията на чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и конкретно обстоятелството, че пострадалият е застанал в опасна близост до работното оборудване и не е поставил задължителна светлоотразителна жилетка.

Решението се оспорва и във връзка с преценката на първоинстанционния съд относно началната дата от която Г. ф. - гр. София отговаря за законната лихва, определена от датата на застрахователното събитие 31 юли 2018 година. Подчертава се, че Фондът няма качеството нито на деликвент, нито на застраховател по задължителната застраховка гражданска отговорност, поради което дължи лихва най-рано от датата на 2 уведомяването си и изтичането на законоустановения 3-месечен срок за произнасяне или от датата на депозиране на исковата молба.

Иска се обезсилване на обжалваното решение в частта, с която предявените искове са уважени, евентуално се претендира отмяна на решението след редуциране на дължимото обезщетение като се съобрази съпричиняването на вредоносния резултат от страна на загиналия. Поддържа се искане за отмяна в частта, с която Г. ф. - гр. София е осъден да заплати законна лихва от датата на пътното транспортно произшествие 31 юли 2018 година. Претендират се деловодни разноски в размер на заплатената държавна такса за въззивното обжалване и възнаграждение на основание чл.

78, ал. 8 ГПК в размер на 350 лв.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба е подаден от пълномощника на въззиваемите – адв. Б. Б., в който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че по делото е доказано спазването на предвидения в Кодекс за застраховането ред за възникване правото на иск.

Възражението за неизпълнение на задължението да представят изискани от Г. ф. - гр. София документи се оспорва с твърдение, че писмата не са представени от въззивника и същите не са получени от въззиваемите.

Във връзка с възражението за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са изложени съображения, според които определеният от първоинстанционния съд размер е съобразен с принципа за справедливост.

Изтъкната е близостта между пострадалия и въззиваемите като негови близки, тежестта на загубата, която те са понесли в живота си след смъртта му както и значението и характера на взаимоотношенията между пострадалия и сина на ищцата Н.С., която е съжителствала с него на съпружески начала.

Поддържа се твърдение, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия не е доказано по делото, като се акцентира върху заключението на вещото лице, според което наличието на светлоотразителна жилетка или липсата и няма пряко отношение и причинноследствена връзка с настъпилия вредоносен резултат и механизма на пътнотранспортното произшествие. Подчертава се, че водачът е управлявал оборудването с вдигната кофа и не имал възможност да наблюдава пътя пред челния товарач.

Третото лице – помагач на ответника не е подал отговор на въззивната 3 жалба.

В с. з. въззивникът не изпраща свой представител. В писмено становище се поддържат възраженията във въззивната жалба.

Третото лице помагач Д. ИЛ. Д., редовно призован, не се явява и не се представлява.

За въззиваемите се явява пълномощникът – адв. Б. Б., който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Бургаски апелативен съд със свое определение - № 176 от 21-ви април 2022 г., като взе предвид, че въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежни страни в исковото производство и при наличие на правен интерес, прие, че същата е допустима.

В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК съдът извърши проверка за валидност и допустимост на решението, като не намира основание за обявяването му като нищожно или обезсилването му като недопустимо в обжалваните части.

Не е налице твърдения във въззивната жалба порок относно изискването за положителна процесуална предпоставка по смисъла на чл. 558, ал. 5 КЗ. С исковата молба е представено писмо вх. № 24-01-209/14-ти май 2020 г., от което е видно, че въззиваемите са предявили претенциите си като увредени пред ГФ на 14.05.2020г., като към датата на подаване на исковата молба – 17-ти август 2020 г. е изтекъл срокът по чл. 496 КЗ. Този документ не е оспорен с отговора на исковата молба, депозиран от ГФ и от своя страна отрицателният факт се изключва от другото поддържано в хода на делото възражение - за неизпълнение от въззиваемите на задължението за представяне на документи относно качеството си на пострадали по смисъла на чл. 478, ал. 2 КЗ.

По възраженията за неправилност и незаконосъобразност на решението с оглед на повдигнатите от страните въпроси във въззивното производство Бургаски апелативен съд намира следното:

Предмет на делото са предявените от въззиваемите Н. Г. СТ., СТ. ИВ.

СТ. и ИЛ. КР. К. срещу Г. ф. по чл. 518 КЗ искове по чл. 557, ал.1, т.2, б. "а" от КЗ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на И. С. С., причинена в ПТП на 31-ви юли 2018 г., на работна площадка на „К. Б.“ ЕООД, от водача на фадрома – челен товарач, „Volvo 4

L150F“, без регистрационни номера, за което не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Пострадалият се намирал на площадката, на която след като спрял управлявания от него товарен автомобил «Скания», с ДК № ****** се отдалечил на 6 м. от автомобила, за да изчака разтоварването на ремаркето. Водачът на фадромата не наблюдавал пътя и пространството около фадромата, поради което прегазил пострадалия, без да го забележи и спрял едва след като бил сигнализиран от свои колеги.

Н. Г. С. е съпруга на пострадалия, а С. И. С.. негов син. Въззиваемият И.

К. К.. е син на Въззиваемата Н. Г. С., с която пострадалият живеел заедно от 1996 г., откогато е отглеждал и е имал отношения с И. К. К.. като с негов син, а последният приемал пострадалия като свой баща.

Основателността на предявените от въззиваемите искове е била оспорвана от въззивника с възражения за несъобразяване на претенциите с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Оспорен е размерът им като несъобразен с икономическата обстановка в страната и съдебната практика към 2018 г., като е наведен и довод, че размерът им не е съобразен с обстоятелството, че Гаранционният фонд не отговаря като застраховател и обезщетението не може да надхвърля „минималната застрахователна сума по задължителни застраховки, определени за годината през която е настъпило ПТП.“ Във връзка с последното се позовава на установени в чл. 492 КЗ лимити, като се е позовал на Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, Второ ТО.

По въведените от страните твърдения и възражения, поддържани на този етап от производството, Бургаски апелативен съд приема следното:

Релевантните по предмета на делото факти и обстоятелства са установени надлежно от първоинстанционния съд в обжалваното решение и по тях липсва спор във въззивното производство, поради което и на основание чл. 272 ГПК БАС препраща към мотивите на същото, приемайки от своя страна в обхвата на поставените въпроси, съгласно чл. 269 ГПК следното:

Отговорността на Г. ф. следва да бъде ангажирана за на основание чл.

557, ал. 1, т. 2, б. „а“ за настъпилите вреди вследствие на процесното ПТП от 31 юли 2018 г., причинено от водача на фадрома – челен товарач, „Volvo L150F“, без регистрационни номера, собственост на „К. Б.“ ЕООД, за което 5

МПС към датата на произшествието не е имало застраховка „Гражданска отговорност“.

Неоснователно е възражението, че принос за настъпване на вледоносния резултата е имал и пострадалия И. С.., който като водач на паркирания товарен автомобил, от който е извършвано разтоварване на дърва към момента на произшествието, се около ремаркето на автомобила и не е бил облечен със светлоотразителна жилетка. Разпоредбата на която се позовава въззивника е чл. 33 Закон за здравословни и безопасни условия на труд, установяваща като всеобщо задължението всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и за здравето и безопасността и на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност, в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции.

Обстоятелството, че работникът е пострадал в процеса на извършваната товарно-разтоварителна дейност, само по себе си не налага извод за нарушаване на посочената норма. Във връзка с произтичащите от нея изисквания е необходимо да бъдат установени конкретни факти и обстоятелства, относими към поведението на пострадалия, които в логическа обусловеност и по естеството си да налагат извод за несъобразяване от него на изискванията към собствената му безопасност.

В тази връзка пред първоинстанционния съд и пред настоящата инстанция въззивникът поддържа, че смъртта на пострадалия е настъпила поради това, че мястото на което се е намирал е било в опасна близост с работното оборудване и не е носил светлоотразителна жилетка.

От заключението по назначената съдебна автотехническа експертиза се установява, че в предприятието на „К. Б.“ ЕООД и конкретно на работната площадка не е имало правила, регламентиращи движението на лица и техника или специална пътна маркировка. Няма твърдение и не се установява конкретно обособено на територията на предприятието място, на което водачите на товарните автомобили да изчакат извършването и приключването на разтоварването. В заключението на в. л. инж. И. В. по назначената Съдебно-техническа експертиза по безопасност на труда е възприета и не е оспорена констатация от съставения протокол за извършена проверка на „К.