Решение № 183 от 26.11.2025, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. С., 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н.П.Р. при участието на секретаря А.Е.А като разгледа докладваното от Н.П.Р. Гражданско дело № 20254150100554 по описа за 2025 година

Предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД във вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК.

Ищецът М. Е. К., чрез адв.Д. Г. – АК-Л. твърди, че е страна по Договор за предоставяне на потребителски кредит №** от 11.11.2024г, сключен с ответника „** ЕООД, по силата на който страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 4000,00 лева. Посоченият лихвен процент бил 23%, а посочения годишен процент на разходите бил в размер на 49.11%, определени 12 на брой вноски и обща сума за връщане в размер на 4920,00 лева. Твърди, че в чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от "**" в полза на Дружеството ответник, като с одобряването от Дружеството кредитор на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Изтъква, че едновременно със сключване на договора за заем кредитополучателят сключил и Договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество - "**", по който договор било договорено допълнително възнаграждение в размер на 3920,00 лв., което било видно от екранна снимка на профила на ищеца. Това се потвърждавало от издадено от ответното дружество Удостоверение за наличие на задължение където е описано, че кредитора изисква „такса банкова гаранция“. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в договора сума в размерна 4920,00 лева, а значително по-голяма - в размер на 8840,00 лева. Ищецът счита, че договорът за предоставяне на потребителски кредит е недействителен, тъй като условието за сключване на договор за поръчителство точно с "**", е на практика задължително условие за отпускането на заема, а възнаграждението по 1 договора за поръчителство е на практика разход по кредита, без това да е отразено в ГПР. Допълва, че конструкцията кредитор-дружество гарант е ноторно известна при небанковите финансови институции, като конструкция с която се цели заобикалянето на законовите разпоредби относно максималното допустимото ГПР. Счита че договор а е нищожен, тъй като при кандидатстване за потребителския кредит онлайн, потребителят е трябвало да избере гаранция с "**" или Личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено от кредитора, като при неизбиране на една от двете опции било невъзможно да се финализира искането, съответно отпускането на кредита. Акцентира, че съгласно чл.5 на договора за заем, в тежест на кредитополучателя било възложено да осигури обезпечение от "**" в полза на кредитора, което било неотменимо условие за получаване на кредитното финансиране, което на практика не оставяло избор на кредитополучателя дали и какво обезпечение да предостави. Твърди, че по този начин бил придаден вид че друго лице поема задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора, като предоставял реална услуга, за което се плащало възнаграждение, а реално кредитополучателя плащал огромна възнаградителна лихва. Излага че възнаграждението по договора за предоставена гаранция е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, като в аргумент за това сочи, че заплащането по него се понася от потребителя, наред с другото задължение по договора за потребителски кредит. Изтъква, че кредиторът по договора за потребителски кредит получава плащане на възнаграждението за гаранта директно в патримониума си комулирано към погасителните вноски.

Твърди че това възнаграждение е пряк разход, свързан с кредита, понеже същото се дължи, независимо, дали отговорността на гаранта е ангажирана или не, като същевременно непредставянето на обезпечение по договора за заем, не водило до претърпяване навреди или увеличаването на разходите за кредитора, което било следвало да съобрази възможностите за предоставяне на обезпечение и риска при предоставяне на заем към датата на сключване на договора, а не след това. Акцентира че процесното възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като се създавали права само за едната страна –кредитора, която била икономически по силна страна, което не отговаряло на изискването за добросъвестност. Сочи че възнаграждението за гаранта, всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Отбелязва, че след справка в ТР по партида на ответника било видно, че едноличен собствен на капитала на „** ЕООД е дружеството поръчител „**“ и двете дружества били свързани и разделянето на едно задължение между съсобствени дружества с цел за се заобиколят разпоредбите на ЗПК относно ГПР било заобикаляне на закона и противоречало на добрите нрави. Ищеца акцентира, че обстоятелството, че процесният договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, който значително нараства от посочения в размер на 49,11% с прибавянето на възнаграждението за предоставяне на гаранция, а последното е било предварително ясно на кредитора, което водило до пълната недействителност на процесния договор за заем. Пояснява, че кредитора привидно бил дал избор накредитополучателя да избира и личен гарант, за което няма да получи допълнително възнаграждение, но бил запазил правото 2 си да не одобри личния поръчител, без да обяснява на какви изисквания трябва да отговаря и защо би отказал. Сочи че това на практика, принуждава потребителя да сключи възмезден договор за поръчителство с "** банк", чрез който кредитора си гарантирал допълнителна печалба. Заявява, че при сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, установяваща минималното необходимо съдържание на договора за потребителски кредит, тъй като макар в договора да бил посочен общия размер на задължението на потребителя, не е налице яснота относно размера на отделните задължения, от които е формиран. Това било така, защото не се установявала общата стойност на задълженията, след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител. Изтъква че възнаграждението по договора за поръчителство, макар формално да не се дължи на кредитора, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията, като цитира и практика. Посочва целите на определяне на ГПР, като допълва, че заради това неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване законодателя е уредил като порок от степен, която изключва валидността на договарянето (чл.22 ЗПК). Сочи че в случая, кредитора, като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит е нарушил закона и не може да ползва угворената сделка, като обосновава недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване на предвидените в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисквания. Позовава се на практика на СЕС, а именно - решение по дело С-714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), която описва като относима. Изтъква, че в цитираното по-горе решение е прието, че член 10, параграф 2,буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Допълва, че съгласно възприетото в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС записването в кредитния договор на размер на ГПР, който е по-нисък от действителния представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29/ЕР. Описва, че това може да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, поради което трябвало тази невярна информация да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание чл.6, параграф 1 от Директивата. Добавя и актуална практика на СЕС – дело С337/2023, съгласно която разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието 3

„годишен процент на разходите“. По изложените доводи ищеца счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите, като посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тази информация подвеждала потребителя относно спазването на забрната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му е позволила да прецени реалните икономически последици от осключването на договора. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че процесният договор за предоставяне на потребителски кредит № **/11.11.2024г. е недействителен на основание чл.23 ЗПК, вр. 11, ал.1т.10 ЗПК. Претендира разноски. В хода по същество не взема становище. В писмена молба, представена по делото поддържа исковата молба и моли иск да бъде уважен.

Ответникът „** ЕООД в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск срещу дружеството. Не оспорва обстоятелството, че между него и ищеца е бил сключен Договор за потребителски кредит № **/11.11.2024г., по силата на който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 4000 лева, който е следвало да бъде погасен в срок от 12 месеца. Не отрича, че по силата на чл. 5 от договора ищецът е следвало да предостави подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от „** Банк“ (М.). Противопоставя се на твърдението, че чл. 5 от Договора за кредит бил нищожен, като излага, че поръчителството от „** Банк“ (М.) не е задължително условие за сключване на кредитен договор.

Изтъква, че кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, така че потребителят сам избира обезпечението.

Сочи че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция са недопостими, тъй като не са насочени срещу правилната страна - „** Банк“, а не „** ЕООД. Акцентира, че „** Банк“ е самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Допълва, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение,по което ответното дружество не е страна. Счита, че прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да произведе сила на присъдено нещо по отношение на „** Банк“ и така няма да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Поддържа, че ищецът сам е избрал „** Банк“ (М.) като поръчител в електронния формуляр и, след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит Заявява, че ищецът е получил преддоговорна информация по имейл, която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит ответникът „** изисква поръчителство. Допълва, че ищецът е получил и документи от „** Банк“, включително Договор за гаранция и след като е бил информиран, е потвърдил чрез СМС желанието си да сключи договора.