Решение № 766 от 01.10.2025, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 766 гр. Благоевград, 01.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Татяна Д. Богоева Маркова при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело № 20251210101147 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Р. К. С., ЕГН **********, адрес: гр.

Б...... чрез адвокат П. Ж. Ж. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис 4, представлявано от Р...... Г..... А....

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да:

- се прогласи за нищожна оспорената клауза, обективирана в ред № 5, раздел „Основни условия“ в Договор за кредит № L358193, сключен на 20.07.2024 г. между Р. К. С., с ЕГН ********** - като заемател, и „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК 205559807 - като заемодател;

-се осъди „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК 205559807, да заплати на Р. К. С., с ЕГН **********, сумата в размер на 152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и една стотинки), представляваща платена без основание сума, ведно със законната лихва от завеждането на настоящата искова молба до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се сторените разноски.

Твърди се, че на 20.07.2024 г. ищцата Р. С. е сключила с ответното дружество „ЮтеКредит България“ ЕООД Договор за кредит № L358193 на базата на Рамково споразумение за потребителски кредити № 881419616, сключено между посочените страни отново на 20.07.2024 г.

Сочи се, че по силата на Договора ответното дружество предоставя на ищцата заем в размер на сумата от 1 250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева), която сума ищцата се задължава да върне на 6 месечни вноски до 19.01.2025 г., при посочен в Договора годишен процент на разходите („ГПР“) в размер на 49,21% и годишен лихвен процент („ГПЛ“) в размер на 0%.

Поддържа се, че в т. 8.4 от рамковото споразумение е уговорена такса за преглед на искането за кредит, за осигуряване на средства по кредита, сключване на договор за кредит или изменение на договор. В полето „основни условия“ на Договора е посочено, че 1 дължимата от ищцата такса за разглеждане е в размер на 152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и една стотинки), като таксата е включена и в Приложение № 1 към Договора, представляващо погасителен план и е разсрочена на 6 месечни вноски, дължими заедно с изплащането на главницата по заема. Сочи се, че допълнително е посочено в Договора, че „...За да се избегнат всички съмнения, Таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на Кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина. В случаите, когато Клиентът избере плащането на Договорно възнаграждение, последният не е длъжен да заплати Таксата за разглеждане и лихвите."

Твърди се, че ищцата е усвоила заемната сума в размер на 1 250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева), като към настоящия момент е извършила три плащания по Договора в полза на ответното дружество в общ размер на 1 645,88 лв. (хиляда шестстотин четиридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки), както следва: 1) за сумата от 233,76 лв. (двеста тридесет и три лева и седемдесет и шест стотинки) на 20.08.2024 г.; 548,90 лв. (петстотин четиридесет и осем лева и деветдесет стотинки) на 11.11.2024 г. и 858,60 лв. (осемстотин петдесет и осем лева и шестдесет стотинки) на 28.02.2025 г.

С оглед изложеното се твърди, че ищцата е в облигационно отношение с ответното дружество - между тях е сключен договор за паричен заем, встъпила е в това правоотношение с цел удовлетворяване на лични потребности, като не е действала в професионално или търговско качество и съответно се ползва от качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. От друга страна ответното дружество предоставя потребителски кредит като търговска дейност. Последното е вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ под рег. № .......

Поддържа се, че следва да се прилагат нормите и специалните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В чл. 11, ал. 1 от ЗПК е установено задължително минимално съдържание на потребителските договори за кредит.

Счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В случая Таксата не се начислява от ответното дружество за предоставена допълнителна услуга, тъй като разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, е типично действие по усвояване и предоставяне на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на Договора разход. Счита, че клаузата, която предвижда ищцата да заплати в полза на ответното дружество Таксата, противоречи на закона и е нищожна.

Твърди се, че след като разпоредбата, уреждаща заплащането на Таксата е нищожна, то платено от ищцата на това основание - 152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и една стотинки) на това основание следва да бъде възстановено от ответното дружество на ищцата.

С Разпореждане № 1914/30.05.2025 г. съдията-докладчик, след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответниците с указание, че в едномесечен срок може да подадат писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.

Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 04.06.2025 година.

В указания от съда едномесечен срок на 03.07.2025 г. ответното дружество е депозирало молба с признание на иск. Сочи се в същата, че се признава иска по основание и размер, като се иска да се постанови решение при признание на иска.

Иска се при присъждане на разноски да се съобрази Решение на Съда на Европейския 2 съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС (задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК), в което е прието, че националната наредба противоречи на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. Изразява становище, че с оглед решението на СЕС съдът не е длъжен да се съобрази с минималните размери на възнаграждение по Наредба № 1 за минималните размери за адвокатските възнаграждения.

Минималните размери на адвокатските възнаграждения са само ориентир при определяне на възнаграждения, но не обвързват съда. Сочи, че съдът е този, който преценя вида на спора, интереса, вид и количество на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. Поддържа се, че в настоящия случай делото има ниска правна и фактическа сложност, налице е признание на иск от ответника, адвокатът на ищеца е подал само бланкетна искова молба, която видимо е подготвена за дела с други кредитори за други ищци, няма явяване и подготовка за съдебно заседание, запознаване със съдебна експертиза и др. Ето защо, дори съдът да присъди възнаграждение на адвоката на ищеца, се твърди, че същото следва да е значително под минималния праг на Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения и да е не повече от 150 лева.

С определение № 1341/11.07.2025г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ за доброволно разрешаване на спора.

В съдебно заседание, проведено на 17.09.2025 година ищцата, редовно призована, не се явява, не се явява и процесуален представител. На 17.09.2024 година е депозирана молба от процесуалния представител на ищцата, с която се иска да се даде ход на делото, сочи се, че предвид изявлението на ответното дружество, че признава предявения иск се иска от съда да постанови съдебно решение при признание на иска. Иска се и присъждане на сторените в производството разноски, за което в молбата е отразен и списък с разноски, като се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 800, 00 лв.

Ответното дружество „Юте Кредит България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща законен и процесуален представител. На 16.09.2025 година е депозирана молба от ответното дружество, в която сочи, че поддържа признанието на иска, обективирано в отговора. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като същото да се определи не повече от 250, 00 лв. Претендират се сторените по делото разноски с представен списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание по делото, с оглед на направеното от ответната страна признание на иска и заявеното искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му по чл.237 от ГПК, за постановяване на решение при признание на иска, съдът е прекратил съдебното дирене за произнасяне със съдебно решение съобразно направеното признание.

Съгласно чл.237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.

Съдът намира, че са налице условията за постановяване на съдебно решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска, а именно:

Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС.

В случая са предявени допустими искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1, вр. чл.10а, ал. 2 ЗПК, съединен с иск правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на 3 получено без основание.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответното дружество е заявил, че счита исковете за основателни и е сторил признание на същите.

Ищецът, чрез процесуалния му представител в депозирана на 17.09.2025 г. молба е поискал постановяване на решение при признание на иска.

В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл.

237, ал. 3 ГПК, а именно - признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

Направеното от страна на ответното дружество признание на исковете представлява по същество процесуално действие, с което ответната страна се отказва от защита срещу исковете, тъй като ги счита за основателни, заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с исковете отговаря на действителното правно положение, което води до съвпадане на правните твърдения на двете страни пред съда.