Решение № 51 от 08.04.2026, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело № 20251880100381 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано заедно от двама от управителите С. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л., чрез юрк. Е. К., против Б. В. А., ЕГН **********, с адрес: ***. Налице е едно нетипично възникване на исковия процес, след подадено от длъжника възражение, като ищецът го е иницирал, за да може установи съществуването на вземането си за главница по сключен между страните договор за потребителски кредит. Искът е положителен установителен и се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – 30.01.2025 г. По постъпилото заявление е образувано ч.гр.д. № 71/2025 г. по описа на Районен съд Своге и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 66 от 19.02.2025 г. за сумата от 1 759,40 евро – главница по Договор за потребителски кредит № 40015287492 от 07.02.2023 г., ведно със законната лихва за период от 30.01.2025 г. до изплащане на вземането, както и за суми в общ размер от 47,86 евро разноски по делото, от които 10,25 евро – юрисконсултско възнаграждение – определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК и изчислено според Наредбата за заплащането на правната помощ, и 37,61 евро – заплатена държавна такса.

Цената на установителния иск е 1 759,40 евро – главница по Договор за потребителски кредит № 40015287492 от 07.02.2023 г. за която сума се иска от съда да признае за установено, че се дължи от ответника на ищеца, като се претендират още законната лихва върху главницата, считано от 30.01.2025 г.

1 до изплащане на вземането и направените разноски.

Предявени са и пет осъдителни иска срещу ответника за сумите, за които заповедният съд, с инкорпорирано в заповедта за изпълнение разпореждане, потвърдено с Определение № 572 от 09.05.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 288/2025 г. на СОС, е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, както следва: за сумата от 664,87 евро – договорна възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 40015287492 от 07.02.2023 г. за периода от 05.11.2023 г. до 05.11.2024 г., за сумата от 613,57 евро – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, за сумата от 1 095,99 евро – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, за сумата от 180,30 евро – лихва за забава за периода от 06.03.2023 г. до 05.11.2024 г., както и за сумата от 131,88 евро – законна лихва за период от 05.11.2024 г. до 29.01.2025 г., като се претендират още законната лихва върху главниците, считано от 30.01.2026 г. до изплащане на вземанията и направените разноски. Ищецът твърди, че е сключен Договор за потребителски кредит № 40015287492 от 07.02.2023 г. между ищеца (кредитор) и ответника (длъжник). Поддържа, че в изпълнение на договора на длъжника е предоставена сумата от 2 045,17 евро срещу насрещното задължение за връщане на последната, ведно с начислена възнаградителна лихва или сумата от 1 504,56 евро на 36 месечни вноски. С договора потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение по допълнителна услуга „Фаст“ от 818,07 евро и допълнителна услуга „Флекси“ от 1 431,62 евро, като след включване на задължението по закупения пакет от допълнителни услуги, общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги възлиза на 5 799,41 евро, а размерът на месечната вноската е от 161,09 евро, платима на 5-то число на месеца. Сочи, че с част от сумата по процесния договор за кредит в размер на 1 583,18 евро е договорено рефинансиране на задълженията на ответника по Договор за потребителски кредит № 40014237079 от 18.12.2022 г., като останалата сума от 461,99 евро е преведена чрез паричен превод по посочената в договора банкова сметка на 07.02.2023 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени един положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и пет осъдителни иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 2 и чл. 86, вр. с чл. 84, ал. 1 от ЗЗД.

Производството по отношение на главницата е по реда на чл. 422 от ГПК за установяване на вземането за главница, обективирано в Заповед № 66 от 19.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 71/2025 г. по описа на Районен съд Своге, ведно със законна лихва за периода от 30.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. Против заповедта за изпълнение е депозирано в срок възражение от длъжника, а установителният иск е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговаря на специалните изисквания за неговата допустимост.

Осъдителните искове не подлежат на разглеждане по реда на чл. 415, ал.

2

1, т. 3 от ГПК, доколкото са предявени след изтичане на предоставения едномесечен срок с разпореждане от 19.02.2025 г., обективирано в издадена в заповедното производство заповед за изпълнение, влязло в сила на 09.05.2025 г.

От ответната страна не е подаден писмен отговор.

В проведено открито съдебно заседание ответникът не взе участие, а ищецът, чрез пълномощник, с писмено становище подробно аргументират тезите си.

По делото са приети писмени доказателства, представени от ищеца, които не са оспорени от страните, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.

Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

От приобщените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 07.02.2023 г. между страните е постигнато съгласие за сключване на Договор за потребителски кредит № 40015287492 . Договорът е за сумата от 2 045,17 евро, която е следвало да бъде върната на 36 месечни вноски, при годишен лихвен процент (ГЛП) – 41,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,97 %. С договора потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение по допълнителна услуга „Фаст“ от 818,07 евро и допълнителна услуга „Флекси“ от 1 431,62 евро, като след включване на задължението по закупения пакет от допълнителни услуги, общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги възлиза на 5 799,41 евро, а размерът на месечната вноската е от 161,09 евро, платима на 5-то число на месеца. Падежът на първата вноска е 05.03.2023 г, а на последната – 05.02.2026 г.

Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален и се счита сключен при предаване на вещта, след постигнатото съгласие на страните. Както е посочено в доклада по делото, за уважаване на предявените в настоящото производство искове ищецът на първо място следваше да установи обстоятелството, че заемната сума е предадена на ответника, видно и от разпределената с проекта за доклад по делото доказателствена тежест. Ищецът твърди, че в изпълнение на договора на ответника е предоставена сумата от 2 045,17 евро, от която 1 583,18 евро за рефинансиране на задълженията на ответника по Договор за потребителски кредит № 40014237079 от 18.12.2022 г., сключен между страните по делото, а останалата сума от 461,99 евро е преведена чрез паричен превод по посочената в договора банкова сметка на 07.02.2023 г., но доказателства за тези твърдения нито представя, нито сочи. Нещо повече – двете суми и за рефинансирането и за получаване от потребителя се твърди, че са постъпили по една и съща сметка, като не е ясно дали титуляр на тази банкова сметка е именно ответникът. Безпротиворечиво е възприето в съдебната практика, че частичното плащане на едно задължение не съставлява признание за цялото 3 задължение, което следва да се има предвид, доколкото ищецът твърди, че от ответника са извършени плащания по процесния договор в общ размер 1 483,62 евро, а по преди това сключения между страните Договор за потребителски кредит № 40014237079 от 18.12.2022 г. се твърди, че от ответника са извършени плащания в общ размер 121,69 евро. Нещо повече отново се излагат твърдения без да се представят, нито да се сочат доказателства за тези твърдения. Ето защо, не може да се направи извод, че е налице сключен договор за потребителски кредит между страните, тъй като по делото не е установено предаването на заемната сума, наред с постигнатото съгласие между страните по договора.

Не може да доведе до различен извод обстоятелството, че от ответната страна не е подаден писмен отговор. Фактът на получаване на заемната сума от ответника не е безпорен и подлежи на доказване от ищеца, доколкото той не е изрично признат от ответника по делото. В Решение № 128 от 25.02.2015 г. по т.д. № 2611/2013 г. на II т.о. на ВКС (както и в цитираната в същото практика на ВКС) е прието, че неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, респ. чл. 367, ал. 1 от ГПК, само по себе си не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. По argumentum a fortiori липсата на възражение също не освобождава ищеца от доказателствената му тежест по отношение на този факт. Изрично в този смисъл е Определение № 730 от 31.12.2020 г. по т.д. № 1736/2020 г. на II т.о. на ВКС. В същото е прието, че правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с чл. 154, ал. 1 от ГПК означава, че ищецът всякога, освен при изрично признание от страна на ответника на иска или на заявените с исковата молба факти, е длъжен да докаже фактите, на които се основава исковата му претенция, т.е. фактите визирани в хипотезиса на правната норма, от които се извежда правото, по повод на което търси правна защита (правопроизводящите факти) – елементи от фактическия състав на правната норма, която следва да се приложи. Затова, дори в хипотезата, когато ответникът било просто отрича твърдяното с исковата молба, било не взема становище по иска, ищецът е длъжен да докаже фактите, от които произтича правото, по повод на което той търси защита, ако иска да не бъде отхвърлена исковата му претенция.

Настоящият съдебен състав намира, че по делото липсва признание на иска от страна на ответника, липсва съдебно признаване на коментирания правопораждащ правото на ищеца факт, както и липсват доказателства за осъществяването му. Касае се за документ – платежно нареждане за плащане (предаване) на сумата, предмет на договора, от кредитодателя на ответника, поради което ищецът-кредитор следва да разполага с него или да установи този факт с предвидените способи за това.

Отделен е въпросът, че дори да беше установен по делото коментираният правопораждащ правото на ищеца факт, исковете за вземанията извън чистата стойност на кредита биха подлежали на отхвърляне и поради друго самостоятелно основание – тъй като договорът за потребителски кредит, ако би се установило, че е сключен, би бил изцяло недействителен. Това е така, тъй като процесният договор представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (ответникът е физическо 4 лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон. Договорът за потребителски кредит само формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочено, че ГПР възлиза на 48,97 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно по какъв начин е формиран. Нещо повече – посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно разписаните задължения на потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Не е спорно между страните, че сумата за възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ от 818,07 евро и за допълнителна услуга „Флекси“ от 1 431,62 евро, не са включени в ГПР, като при вземането им предвид ГПР би надвишил значително ограничението на чл.