Решение № 30 от 13.01.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. С., 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20235530103866 по описа за 2023 година

Предявени са иск с правно основание чл. 22 ЗПК и частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 23 ЗПК.

Ищецът - твърди в исковата си молба и уточняващите я молби от 09.11.2023 г. и от 30.04.2024 г., че на 06.01.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит от разстояние № 919407. Страните се договорили, отпуснатият заем да бъдел 950 лева, а срокът за погасяването му - 9 месеца, като вида на вноската бил месечен. Размерът на годишната лихва бил 36 %, а ГПР - 42.58 %, а общата сума, която следвало да върне, била 1122.83 лева. В чл. 17, ал. 1 от договора било уговорено, че договорът за заем можел да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ, доход, или банкова гаранция в полза па институцията, отпуснала кредита. В чл. 27 било уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора - да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че страните се съгласявали, че непредоставянето на договореното обезпечение причинявало вреди на кредитора в посочените размери. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. На ищецът била начислена неустойка в общ размер на 864.15 лева, тъй като не бил 1 представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в договора, като общата сума, която следвало да върне, била 1986.98 лева.

Погасил изцяло задължението си по този договор за кредит. Процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, защото не била спазена предвидената от закона форма. Било нарушено изискването процесният договор да бъдел написан по ясен и разбираем начин, а всички негови елементи да бъдели с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не помалък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Не му било предоставено копие от процесния договор, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ. Договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, защото не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да били описани и основните данни, които послужили за неговото изчисляване. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. В договора единствено бил посочен ГПР по заема, без обаче да ставало ясно, как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка), водели до различен размер на ГПР от посочения. Съгласно решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС, на непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуация, в която в договора се съдържала само математическа формула за изчисляването му, без обаче да предоставяла необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не можело да се счете, че потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му, и следователно, че разполагал с всички данни, които можели да имат отражение върху обхвата на задължението му. На следващо място, в договора за кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 ЗПК. В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължавал да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за 2 връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаряло на условията, посочени в договора. В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не предоставел посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, дължал на заемодателя неустойка в почти двойно по-голям размер на главницата, която щяла да бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. От страна била налице изначална невъзможност потребителят да осигурял в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извършел оценка на кредитоспособността на потребителя, и при отрицателна такава да откажел сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, относно договорите за потребителски кредити, изрично се сочело, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение, и следвало да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедирали по този начин. В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължал неустойка, в случай, че не предоставел в тридневен срок от сключването му обезпечение – двама поръчители /солидарен длъжник/, които отговаряли на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл., и дали щяло да бъде необходимо обезпечение. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигурял обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това, дългът му нараствал, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Отделно от горното, неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение), била типичен пример за неустойка, която 3 накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, в който смисъл била т. 3 от ТР № 1-2010 на ВКС. Било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.

33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционирал с предсрочна изискуемост, начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. От горното било изводимо, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение, или да се ползвали правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено такова. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият можел да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните били допускали възможността исканото обезпечение да се предостави, и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението", да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплатял необосновано висока неустойка. Също така тази клауза не била индивидуално 4 уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ответникът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза, както бил посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с ПМС, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. С тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в Република България въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо приложимото национално законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите па действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с горното, неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР, злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита, и това да служело за съпоставка на кредитите продукти и да ориентирало икономическия избор на потребителя. Обстоятелството дали бил 5 правилно изчислен и посочен ГПР се установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и нормативно значение.

Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка"/ безспорно попадали в изискванията на Директивата – те били предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при тези условия и били предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и оттам в ГПР. Ето защо неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това било и обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като съществено условие на договора.

Разпечатката съдържа 14 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7d93c504-8b7e-4ca8-bda6-74913ccf8890