Определение № 1137 от 09.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1137 гр. София, 09.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002104926 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. З., чрез адв. Г. Ю., против въззивно решение № 884 от 24.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 591/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частите, с които е потвърдено решение № 612 от 22.12.2024 г., постановено по гр. д. № 140/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, за отхвърляне на предявените от И. И. З. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за: 1/ присъждане на сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК, по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане;

2/ разликата между присъдените 10 000 лева и претендираните 50 000 лева, представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл.

20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК по посоченото досъдебно производство, по което е оправдан с влязла в сила присъда. Видно от съдържанието на касационната жалба, същата е насочена и срещу крайния резултат по делото, с който 1 предявеният от И. И. З. против Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, по което е оправдан с влязла в сила присъда, е отхвърлен за разликата между присъдените от първата инстанция 1800 лева и претендираните 5000 лева.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с приетото в т.

II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 143/05.07.2011 г. по гр. д. № 1070/2010 г. на III г.о., решение № 172/12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г. на IV г.о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на IV г.о., решение № 542/15.01.2013 г. по гр. д. № 1568/2011 г. на IV г.о.; 2/ „При незаконно обвинение, какво е съдържанието на „обичайни“ негативни последици?“; 3/ „Обичайните негативни последици включват ли в себе си и настоящото отражение на незаконното обвинение по отношение на пострадалия?“; 4/ „При определяне размера на обезщетението, какво е отражението върху размера на претендираните неимуществени вреди на обстоятелствата относно възрастта на пострадалия/обвинения и това дали същият е бил безработен или не?“ – твърди се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, изведена в решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV г.о., решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г.о., решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г.о., решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV г.о., решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г.о., решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г.о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г.о.; 5/ „за наличието или не на 2 изтекла погасителна давност“ – поддържа се противоречие с приетото в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба в частта , касаеща произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, се явява процесуално недопустима, поради липса на годен предмет на обжалване. Видно от данните по делото, първоинстанционното решение в частта, с която претенцията за имуществени вреди е приета за неоснователна и като такава е отхвърлена за горницата над присъдените 1800 лева до претендираните 5000 лева, като необжалвано от ищеца не е било предмет на въззивна проверка, съответно същото е влязло в сила в тази част. На самостоятелно основание следва да се посочи и, че тази претенция подлежи на двуинстанционен контрол – касационният контрол е изключен с оглед нормата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Предвид изложеното, касационната жалба в посочената част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима.

Касационната жалба в останалата част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 25.07.2010 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления от общ характер затова, че от ноември 2009 г. до 24.07.2010 г. е участвал с други лица, в организирана престъпна група от 11 лица, създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а, ал. 1 и 2 от НК; че ищецът е бил задържан за 72 часа с постановление на ОП Б., като на 27.07.2010 г. Окръжен съд – Благоевград е взел по отношение на З. мярка за неотклонение „Задържане под стража“, съответно променена на 03.08.2010 г. от Апелативен съд София в по-лека – „Подписка“; че на 27.10.2010 г. спрямо ищеца е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“, която е продължила до 17.05.2017 г.; че на 11.02.2011 г.

3 обвиненията спрямо З. са били прецизирани за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК и престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; че с обвинителен акт от 17.06.2011 г., ищецът е бил предаден на съд, като с присъда № 84 от 03.04.2012 г. по НОХД № 298 от 2011 г. на Окръжен съд – Благоевград, последният бил признат за виновен в извършване на описаните две престъпления; че с решение от 25.03.2013 г. по ВНОХД № 553 от 2012 г. на Софийски апелативен съд е отменена първоинстанционната присъда и е върнато делото за ново разглеждане от стадия „действия на прокурора след завършване на разследването“; че след връщането на делото, същото е било изпратено на Специализираната прокуратурата, като по образуваното НОХД № 810 от 2013 г. на Специализирания наказателен съд, съставът е приел, че внесеният обвинителен акт отново не отговоря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и върнал делото на прокуратурата; че на 24.09.2013 г. с постановление на Окръжна прокуратура – Б. наказателното преследване спрямо ищеца за престъплението по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК е било прекратено, което постановление за прекратяване било връчено на ищеца лично, на 02.10.2013 г., респ. същото е влязло в сила на 10.10.2013 г.; че на 18.10.2013 г. е внесен обвинителния акт срещу ищеца и останалите 4 лица за престъплението по чл. 354 в, ал. 1 НК, като с присъда от 06.04.2015 г. по нохд № 378 от 2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, З. е признат за невиновен и оправдан в извършване на посоченото престъпление, която присъда е била потвърдена с решение № 219 от 31.05.2016 г. по внохд № 872 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд; че с решение от 04.01.2017 г. по н. д. № 965 по описа за 2016 г. на ВКС, касационната инстанция е върнала делото за ново разглеждане от Софийски апелативен съд, който е постановил присъда на 17.05.2017 г., отново протестирана пред ВКС; че с решение № 312 от 06.02.2018 г. по н. д. № 978 по описа за 2017 г., касационната инстанция е оставила без разглеждане протеста на Прокуратурата като нередовен с оглед изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК и като оттеглен на основание чл. 352, ал. 1 НПК, респективно съдебното производство е приключило на 06.02.2018 г.

При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са доказани. По иска за обезщетяване за търпените неимуществени вреди от наказателното производство спрямо ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр.

4 ал. 2 от НК е намерил, че съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, началният момент на забавата и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, съответно – от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Съобразил е и нормата на чл. 243, ал. 9 НК, съгласно която постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура. Обобщил е, че стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите, и то да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. При тези съображения въззивната инстанция е приела, че в случая постановлението за прекратяване е съобщено на ищеца на 02.10.2013 г., като от последния не е поискано наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, съответно постановлението за прекратяване е влязло в сила на 10.10.2013 г. Посочила е, че от тази дата започва да тече общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която е изтекла на 10.10.2018 г., като исковата молба е предявена на 06.02.2023 г., т. е. след изтичането на петгодишния срок. В тази връзка е възприела като правилно приетото от първоинстанционния съд, че претенцията от 50 000 лева за обезщетяване на вредите от това обвинение, е погасена по давност, като неоснователна е и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва.

По претенцията за неимуществените вреди от обвинението по чл.

354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК второинстанционният съд е посочил, че търпените от ищеца болки и страдания по повод проведеното по отношение на него наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда, се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологичната експертиза. От същите е установил, че повдигнатото по отношение на З. обвинение, арестът и последвалите близо осем години съдебни дела безспорно са оказали негативно влияние върху 5 емоционалното му и психологическо състояние; че са разстроили ищеца, който се чувствал безсилен, тревожен, с нарушен сън и апетит, трайно подтиснат, непълноценен, финансово зависим от родителите си, отхвърлен от околните; че към момента на изследването за целите на експертизата, ищецът в значителна степен е преодолял субективния емоционален дисстрес, чувства се психически и физически добре, работи, има хармонично семейство, има сравнително оптимистини очаквания за бъдещето. В тази връзка е формирал извод за наличието на причинно-следствена връзка между действията на Прокуратурата и търпените от ищеца вреди във връзка с второто незаконно обвинение.