Решение № 47 от 01.04.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. Кърджали, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова И.

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова И. Въззивно гражданско дело № 20255100500372 по описа за 2025 година С Решение рег. № 379/02.08.2025 г., постановено по гр. д. № 1621/2024 г. по описа на Районен съд – Кърджали, е отхвърлен предявеният от С. Х. С. против Л. Д. Ю. иск за сумата от 5400 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на 1/2 ид.ч. от собствения на ищеца недвижим имот, представляващ западната лява половина от масивна жилищна сграда, на един етаж и призем, пригоден за живеене, със самостоятелен вход, представляваща имот с идентификатор № ********* по КККР на гр. К., със застроена площ на всяко ниво от 50 кв. м. – по документ за собственост /51 кв. м. съгласно скица на имота/, състояща се от две стаи и коридор на етажа и две стаи и коридор на нивото на призема, разположена в 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор: ******** по КККР на гр. К., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./, целият с площ 500 кв. м. по документ за собственост и 512 кв. м. по кадастрална скица, с административен адрес: гр. К., п.к. ****, ул. „С.“ № **, в периода 22.11.2021 г. - 21.11.2024 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска 22.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивното производство е образувано по подадена от С. Х. С. чрез пълномощника адв. Ю. М. въззивна жалба, с която решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Оспорват се изводите на районния съд, че при сключеното между страните споразумение по гр.д. № 1715/2018 г. по 1 описа на Районен съд – Кърджали за прекратяване на брака, ищецът С. Х. С. е предоставил на бившата си съпруга ползването на семейното жилище безвъзмездно. Жалбоподателят твърди, че за да достигне до този извод, съдът се е позовал само на част от доказателствата по делото и едновременно с това е пренебрегнал/пропуснал да разгледа и обсъди други важни факти, обстоятелства и доказателства, ангажирани по делото, което е довело до неправилни изводи и до отхвърляне на предявения иск.

Сочи се в жалбата, че първоинстанционният съд е приел, че при прекратяване на брака между страните с одобреното споразумението, е възникнало правоотношение, имащо характеристиките на заем за послужване.

За този договор, дори с предмет недвижим имот, не се изисквала специална форма на изразено съгласие, затова съдът приел, че волята на неползващия жилището съпруг – ищец в първоинстанционното производство, не била да предостави жилището за възмездно ползване на ответницата. Този извод бил възприет след запознаване с материалите по приложеното гр.д. № 1715/2018 г. на Районен съд – Кърджали, в частност със социалния доклад, изготвен от дирекция „Социално подпомагане“ – гр. К., в който С. С. изрично заявил, че е съгласен съпругата му и децата да останат в семейното жилище, но желае част от жилището, която е дарил на ответницата Л. С. да бъде прехвърлена на негово име и същото било извършено в деня на изготвяне на социалния доклад. Следователно не можело да се приеме, че при одобряване на споразумението, жилището се предоставя за възмездно ползване на ответницата, без това да е изрично посочено в споразумението.

Жалбоподателят твърди, че този въпрос не е обсъждан, затова не е намерил отражение в постигнатото споразумение по бракоразводно дело, от което следвало да се счита, че е останал неуреден и обосновавало необходимостта от последващото му уреждане.

Анализиран в пълнота доказателственият материал по делото сочел, че страните са прекратили сключения между тях граждански брак по инициатива на ответницата Л. Д. Ю., като повод за това била нейна извънбрачна връзка, която обосновала подозрения на съпруга и съответно спорове и скандали между тях. Наличието й било потвърдено от показанията на св. С. К., с когото ответницата се познавала от 10 години, но имали връзка от 8 години. Ето защо, правилно и очаквано било ищецът С. Х. С., като бивш съпруг, да поиска дареното на невярната му съпруга да бъде върнато, като позволението му да живее в семейното жилище било с оглед потребностите на непълнолетното им дете Ю. С. С.. По изложените съображения жалбодателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решението, вместо което да постанови друго, с което исковата му претенция да бъде уважена. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от въззиваемата Л. Д. Ю. чрез пълномощника адв. Т. Б. е подаден писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Иска се въззивният съд да потвърди 2 обжалваното решение. Претендират се разноски за въззивното производство.

В съдебно заседание жалбоподателят С. Х. С. не се явява и не се представлява. С подадена от пълномощника на жалбоподателя молба вх. № 168/14.01.2026 г., жалбата се поддържа.

В съдебно заседание въззиваемата Л. Д. Ю. не се явява. Представлява се от пълномощника адв. Т. Б., която оспорва жалбата по съображенията, изложени в отговора на същата. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с изложените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от лице, което има интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършената служебна проверка съобразно чл. 269 от ГПК на обжалваното изцяло решение, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо, като относно правилността му е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от С. Х.

С. против Л. Д. Ю. осъдителен иск за заплащане на сумата от 5400 лева – незаплатен наем за ползване на 1/2 идеална част от семейно жилище, изключителна собственост на ищеца, представляващо западната лява половина от масивна жилищна сграда на един етаж и призем, пригоден за живеене, със самостоятелен вход, с административен адрес: гр. К., п.к. ****, ул. „С.“ № **, за периода 22.11.2021 г. – 21.11.2024 г. (по 150 лева месечно), дължим на основание Решение № 47/21.01.2019 г. по гр. д. № 1715/2018 г. по описа на РС – Кърджали, с което бракът между страните е прекратен по взаимно съгласие, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска 21.11.2024 г. до окончателното й изплащане.

От фактическа страна по делото са безспорни следните обстоятелства:

С влязло в сила Решение № 47/21.01.2019 г., постановено по гр. д. № 1715/2018 г. по описа на Районен съд – Кърджали, бракът между страните е прекратен с развод по взаимно съгласие и е утвърдено постигнатото между тях споразумение по въпросите по чл. 51, ал. 1 СК, от които, релевантните за спора са предоставените на бившата съпруга упражняване на родителските права спрямо непълнолетния син на страните Ю. С. С., както и ползване на семейното жилище, находящо се гр. К., ул. „С.“ № **. Към датата на постановяване на бракоразводното решение, другият син на страните С. С. С. е навършил пълнолетие, но също живее в семейното жилище;

Имотът е закупен от ищеца с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № ****** г. преди брака; по време на брака, с Нотариален акт № ***********г. е дарил на съпругата си половината от собствения си имот и впоследствие с Нотариален акт № ********* г., съпругата е дарила на съпруга 3 си дарената от него част от имота. Или, към датата на постановяване на бракоразводното решение, имотът е еднолична собственост на ищеца.

От представените по делото удостоверение за постоянен адрес изх. № 4173/03.12.2024 г. и удостоверение за настоящ адрес изх. № 4107/03.12.2024 г., издадени от Община К., е видно, че от 02.12.2024 г. ответницата е с регистрирани постоянен и настоящ адрес – гр. К., бул. „Б.“ № *, вх. *, ет. *, ап.

**

От заключението на назначената по делото съдебно-оценителна експертиза се установява, че месечният пазарен наем на семейното жилище към 19.05.2025 г., е в размер на 320 лв.

В показанията си св. С. С. С. – син на страните, сочи, че не е чувал родителите му да са се разбрали за плащане на наем. Сочи, че майка му е живяла в къщата до края на 2021 г., а след това при приятеля си в гр. К..

С показанията си, св. С. С. К. – фактически съжител на ответницата, установява, че за да позволи да се разведе, ищецът поставил условие на съпругата си да му прехвърли нейната част от къщата, като се разбрали жилището да е негово, а тя да живее в същото и да се грижи за децата.

Свидетелства, че от близо четири години ответницата не живее в това жилище, а при свидетеля, както и че не е чувал за уговорка между бившите съпрузи за заплащане на наем.

В показанията си св. Ф. Ф. М. и св. Е. Т. И. – съседи на ищеца, сочат, че ищецът им е споделял, че са имали уговорка съпругата му да остане да живее в нея до навършване на 18 години на детето.

При така изяснените фактически обстоятелства по делото, предявеният за разглеждане иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 59 ЗЗД. Така с решение № 149/01.11.2023 г., постановено по гр.д. № 638/2023 г. на ВКС, ІV г.о., по повод на аналогичен с настоящия спор, е разяснено следното: „Следва да се уточни от ищеца и каква сума се претендира за минал период, като основанието за тази претенция не е това по разпоредбата на чл. 57, ал. 2 СК , а е на принципа на неоснователното обогатяване, но при всички случаи това следва да бъде посочено от ищеца, доколкото в този случай се касае за отделен, осъдителен иск, с друго правно основание….Производството по реда н а чл. 57, ал. 2 СК е по спорна съдебна администрация, но искът не е осъдителен за заплащане на наемна цена, а съдът следва да се ограничи единствено до определяне на същата“. По настоящия спор ищецът твърди, че са възникнали наемни правоотношения, след като с утвърденото по бракоразводното дело споразумение по чл. 51, ал. 1 СК, на ответницата е предоставено ползването на семейното жилище. Претендира се заплащане на сума, представляваща 1/2 от средномесечен наем за ползването на имота за конкретен минал период от време. Изложените обстоятелства обуславят именно правната квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД, а не по чл. 57, ал. 2 СК, макар фактическите обстоятелства по спора да се базират на последиците от бракоразводно решение, с което е утвърдено споразумение по чл. 51, ал. 1 СК, 4 в т.ч. предоставено ползване на семейното жилище на съпруга, който не е собственик.

Предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 59 ЗЗД са: обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, като обедняването и обогатяването следва да произтичат от общи факта. Съгласно съдебната практика обогатяването има материално естество (оценимо е в пари) и е налице както при увеличаване имуществото, така и при спестяване на необходими разходи. В тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на имота, че ответникът ползва същия без правно основание, както и размерът на обезщетението в размер на наемната цена за този функционален тип имоти, с която собственикът е обеднял. В разглеждания казус, ползването на семейното жилище е постановено (учредено) с утвърдено от съда споразумение по чл. 51, ал. 1 СК. От обсъдените свидетелски показания се установява и неговият безвъзмезден характер. Следователно ползването на семейното жилище от ответницата от влизане на бракоразводното решение в сила (в т.ч. и част от претендирания от ищеца период), не е лишено от основание, а произтича от влязло в сила решение, обективиращо съгласието на бившите съпрузи в този смисъл. Не без значение са и обстоятелствата, че за ползването бившите съпрузи не са уговорили наем – условието за предоставянето му е било съпругата да върне на съпруга дарената й от него по време на брака идеална част от имота, което е сторила, да се грижи за децата от брака; както и че ответницата е преустановила фактическото ползване на имота, напускайки го в края на 2021 г. Всичко изложено води до извода, че предявеният иск по чл.