Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 18770 от 17.10.2025, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 76902/2024
Вид
Решение № 18770
Подписан
17.10.2025
Състав
ЯНА МАРИО ФИЛИПОВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 59, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 18770 гр. С., 17.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20241110176902 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на И. В. В. против „ИАМ“ АД и „Ф.Б.“ ЕООД с искане сключеният между ищеца и първия ответник Договор за предоставяне на потребителски кредит № 4952407/14.11.2023 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.19 ЗПК и дружеството да бъде осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата в размер на 30,48 лева, представляваща недължимо получена сума за възнаградителна лихва по договора за кредит, ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 27.12.2024г. до окончателно погасяване на вземането, както и искане сключеният между ищеца и втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г. да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 2 ЗЗД и дружеството да бъде осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД сумата в размер на 197,52 лева, представляваща недължимо получена сума за възнаграждение за предоставено поръчителство, ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 27.12.2024 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане сторените в производството съдебни разноски за внесена държавна такса, внесен депозит за юрисконсултско възнаграждение и сумата в размер общо на 1800 лева, представляващо заплатено в брой адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната, да бъдат възложени в тежест на ответниците.

В исковата молба са изложени твърдения, че между ищеца и „ИАМ“АД бил сключен Договор за паричен заем № 4952407, по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 600 лева. Съгласно чл. 4 от съглашението заемателят следвало да представи обезпечение по кредита – две физически лица, които да отговарят на определени изисквания на заемодателя, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията отпуснала кредита. Страната поддържа, че в деня на встъпване в заемното правоотношение по сочения контракт ищецът с посредничеството на „ИАМ“АД сключил с „Ф.Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № 4952407, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД поело задължение да обезпечи задължението на ищеца по кредита, за което последният следвало да заплати възнаграждение на дружеството-гарант в размер общо на 197,52 лева. Задължението за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция било разсрочено за срока на договора 1 за кредит, като дължимите вноски се кумулирали към вноските по договора за заем. В исковата молба са развити съображения, че сключения договор за кредит е недействителен, тъй като в ГПР сделката не са включени всички разходи по заема и по-специално възнаграждението за дружеството-поръчител. На следващо място страната поддържа, че единствената цел за сключване на договора за предоставяне на гаранция е не гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит, а кредиторът да получи допълнително възнаграждение извън уговорената възнаградителна лихва, което не му се следва. Ищецът сочи, че при включване на разхода по договора за поръчителство в годишния процент на разходите по кредита същият би надвишавал многократно максималния праг установен в закона. Страната поддържа, че при недействителност на договора за кредит кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност по заема, но не и лихви и други вземания, поради което и „ИАМ“ АД дължи връщане на получената по договора сума отнесена за възнаградителна лихва. В исковата молба са изложени твърдения, че при нищожност на договора за гаранция „Ф.Б.“ ЕООД дължи връщане на полученото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИАМ“ АД чрез процесуалния си представител юрисконсулт К. поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството иск за прогласяване на сключения между страните договор за кредит за недействителен, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установителна претенция когато може да предяви осъдителен иск и същевременно в процеса да се установят необходимите факти, които са от значение за спорното право. По същество на спора исковата претенция е оспорена. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че сключването на договор за поръчителство представлява задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че възнаграждението дължимо от потребителя по сключения договор за поръчителство следва да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД чрез процесуалния си представител юрисконсулт З. поддържа доводи за нередовност на исковата молба, тъй като ищецът не е навел никакви твърдения, от които произтичат твърдените права. На следващо място са изложени съображения за недопустимост на производството в частта относно предявеният иск за прогласяване на договора за поръчителство за недействителен, тъй като за ищеца липсва правен интерес от търсената защита предвид обстоятелството, че по предявената осъдителна претенция за връщане на даденото по договора съдът следва да се произнесе в мотивите относно действителността на сделката. По същество на спора исковата претенция е оспорена. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че договорът за поръчителство е действителен, а възнаграждението за поръчителя има характера на възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти. По изложените доводи е направено искане производството да бъде прекратено, а при условията на евентуалност исковите претенции на ищеца да бъдат отхвърлени. Направено е искане сторените от дружеството съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 4952407/14.11.2023 г. и Договор за предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г. за недействителни, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит и поръчителство с посочено в исковата молба съдържание, както и че договорите са недействителни на соченото от страната основание.

2

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответниците процесните суми, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.

Страните не спорят, че между ищеца и „ИАМ“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4952407/14.11.2023 г., по силата на който дружеството е предоставило на И. В. паричен заем в размер на 600 лева, като кредитополучателят се задължил да върне отпусната сума ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 4 заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора за кредит да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица, които отговарят на изисквания свързани с трудовата им ангажираност и финансово състояние; 2. Банкова гаранция с бенефициер заемодателя; 3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. От представения Договор за предоставяне на гаранция № 4952407/14.11.2023 г. между ищецът и „Ф.Б.“ ЕООД се установява, че И. В. се задължил да заплати на дружеството сумата в размер на 197,52 лева, представляваща възнаграждение за предоставена гаранция за обезпечаване на процесния договор за кредит.

От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че ищецът заплатил в погашение на вземанията по процесните договор за кредит и гаранция сумата в размер общо на 827,14 лева, които били отнесени, както следва: 600 лева за главница, 29,62 лева възнаградителна лихва и 197,52 лева възнаграждение за предоставена гаранция. Вещото лице разяснява, че годишният процент на разходите по договора за кредит при включване на възнаграждението по договора за гаранция възлиза на 1154,25 %.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят следва да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица-поръчители, които да отговарят на определени разписани в съглашението условия, банкова гаранция в размер на отпуснатата в заем сума или одобрено от заемодателя дружество-поръчител. От съдържанието на клаузата може да бъде направен извод, че предоставянето на обезпечение представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Както изискването за осигуряване на две физически лица-поръчители, които да отговарят на редица условия, така и изискването за представяне на банкова гаранция е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна услуга и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от него.

3

Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, нито е представил банкова гаранция, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая. Видно от съдържанието на договора задължението за предоставяне на обезпечение е елемент от съдържанието на сделката. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от „Ф.Б.“ ЕООД, то ответникът е следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.