Решение № 16859 от 28.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16859 гр. София, 28.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110112208 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Н. М. П. против „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите по изпълнителен лист от 30.05.2015 г., издаден по ч.гр.д. № 16801/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав, за принудително събиране на които е образувано изп. дело № 8261/2013 г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински, поради изтекла погасителна давност. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В исковата молба са изложени твърдения, че въз основа на процесният изпълнителен лист срещу ищеца било образувано изп. дело № 8261/2013 г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински. Страната поддържа, че след 2017 г. по изпълнителното производство не са извършвани валидни изпълнителни действия, като с изтичане на петгодишен срок задълженията са погасени по давност.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт ***, оспорва исковата претенция. В депозирания отговор са изложени твърдения, че в хода на изпълнителното производство са предприети редица действия, водещи до прекъсване на давността. Процесуалният представител на страната поддържа, че съгласно съдебната пракатика перемпцията е без правно значение за давността. По изложените доводи е направено искане предявеният отрицателен установителен иск по чл.

439 ГПК да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от ответника съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено следното:

В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на 1 погасителната давност на вземанията предмет на процесния изпълнителен лист.

От изисканото за послужване производство по ч. гр. д. № 16801/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав, се установява, че по заявление на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД срещу Н. М. П. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.06.2013 г. и изпълнителен лист от същата дата за сумата в размер на 489,76 лева, представляваща непогасена главница по Договор за банков кредит от 11.08.2008 г., сумата в размер на 1211,55 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.04.2009 г. до 15.04.2013 г., сумата в размер на 716,22 лева, представляваща начислени такси за периода от 10.04.2008 г. до 15.04.2009 г., както и за сумата в размер общо на 260,88 лева съдебни разноски, от които 48,35 лева държавна такса и 212,53 лева юрисконсултско възнаграждение.

От изискания и приет като писмено доказателство по делото заверен препис от изп. дело № 8261/2013 г. по описа на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 от КЧСИ, се установява, че изпълнителното производство е образувано по молба за принудително събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист от 20.11.2013 г., съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Със запорни съобщения от 22.11.2013 г. е наложен запор върху вземания на длъжника в търговски банки. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 06.02.2014 г. С молба от 12.04.2016 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника. С молба на взискателя от 01.08.2016 г. е направено искане за насрочване на опис на движимо имущество на длъжника и налагане на запор. На 22.08.2016 г. е изпратено съобщение до длъжника за насрочване на опис на движими вещи на 13.09.2016 г. от 10:00 часа до 16:00 часа, като съобщението е върнато в цялост с отбелязване, че Н. П. не живее на адреса. С молба на взискателя от 11.11.2016 г. е направено искане за налагане на запор върху банкови сметки в посочени в молбата търговски банки, като на 27.06.2017 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху вземания на длъжника. С молба от 22.03.2018 г. взискателят е направил искане за насрочване на опис на движимо имущество и налагане на запор върху вземания на длъжника. С молба на взискателя от 31.10.2018 г. е направено искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, като със запорно съобщение от 05.11.2018 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „ЛУКСПЛАСТ“ ЕООД. Запорното съобщение е върнато в цялост с отбелязване, че по данни на представител на дружеството длъжникът е в предизвестие за напускане. С молба на взискателя от 23.03.2021 г. е направено искане да бъде наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника. С молба на взискателя от 01.02.2023 г. е направено искане да бъде наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, като на същата дата е изпратено запорно съобщение до работодателя „КЛИМАТРОНИК“ ЕООД. С молба от 20.02.2023 г. третото лице е посочило, че получаваното от длъжника трудово възнаграждение не позволява ефективно изпълнение на наложения запор. С молба от 26.08.2024 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, като на същата дата е изпратено запорно съобщение до работодателя „КЛИМАТРЕЙД“ ЕООД, което е върнато в цялост с отбелязване, че връчителят при извършени три посещения не е открил служители на дружеството.

На първо място следва да бъде отбелязано, че с Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.

275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл.

156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на 2 процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.

Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.

От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на ВКС, I V ГО. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV ГО изрично е прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в процесния изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др.

Приложимият в случая петгодишен давностен срок е прекъснат с молба за образуване на производство за принудително събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист от 20.11.2013 г., съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. От сочената дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е бил прекъсван многократно с отправяне от страна на взискателя на искания за предприемане на конкретни способи за принудително удовлетворяване на вземането и съответно предприемани от страна на съдебни изпълнител конкретни действия – налагане на запори и насрочване на опис на движими вещи на длъжника. Следва да бъде разяснено, че не е необходимо предприетото действие да е успешно, за да се счита давността прекъсната. Извод в подкрепа на изложеното следва и от 3 разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2015 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК, съгласно които изпращане на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя. Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото задължено лице се счита за наложен от момента на връчване нему на запорното съобщение – чл. 450, ал. 3 ГПК.

Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка се счита наложен и има действие от деня, в който е връчено запорното съобщение на банката до датата на погасяване на задълженията на длъжника – титуляр на сметката, реализиране на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното производство. Запорът има действие върху разплащателните банкови сметки на длъжника до размера на сумите, посочен в запорното съобщение, както върху наличните към връчване на запорното съобщение суми в банковата сметка на длъжника, така и върху последващите постъпления. Запорът върху вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма наличност, т. е. когато салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката, и има действие по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, без да е необходимо изпращане на други запорни съобщения от съдебния изпълнител до банката, в който смисъл е и Решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. на ВКС. Запорът се счита наложен от получаване на запорното съобщение и има действие до настъпване на някое от посочените по-горе обстоятелства, поради което запорът в хипотезата на наложен запор върху банкова сметка на длъжника, без значение от наличностите по същата, е изпълнително действие с траен характер и непрекъснато действие – така Решение № 265013 от 6.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6531/2020 г.

Разпечатката съдържа 24 от 35 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7d843629-16d3-4c44-9d98-3a98733c6cb1