Решение № 37 от 03.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Пловдив, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330102383 по описа за 2024 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от В. А. Д. против „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че на 05.04.2023г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който били отпуснати 2500 лв. ГЛП бил 35 %, а ГПР 41.71. Допълнително бил подписан и договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД.

Ищцата била погасила предсрочно договора за заем, като заплатила 2500 лв. главница, както и 70 лв. лихва и 130 лв. възнаграждение за поръчителство. Договорът за заем бил недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Не било ясно възнаградителната лихва как се съдържа в посочения ГПР. Заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита, тъй като било пряко свързано с договора за кредит, известно било на кредитора. Двамата ответници били свързани лица. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на кредита, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на заемодателя, кредиторът плащал сам на себе си. Договорът за гаранция бил нищожен на основание чл.26, ал.1, предложение второ ЗЗД, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, чл.143 ЗЗП. Била налице и значителна нееквивалентност на престациите, тъй като се претендирала сумата от 2022.90 лв. – в размер от над 70 % от сумата на отпуснатия кредит от 2500 лв. Стигало се до нарушаване и на чл.19, ал.4 ЗПК.

Направено е искане за осъждане на първото ответно дружество да заплати сумата от 70 лв. – недължимо платена по недействителен договор за паричен заем № *** от 05.04.2023г., ведно 1 със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата, както и за осъждане на второто ответно дружество да заплати сумата от 130 лв. – недължимо платена по недействителен договор за предоставяне на гаранция № *** от 05.04.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от първото ответно дружество, със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск.

Договорът за заем бил действителен. Същият отговарял на изискванията на ЗПК.Посочен бил ГПР, който не бил пет пъти по-висок от размера на законната лихва в лева.

Възнаграждението по договора за поръчителство не представлявало разход за допълнителни услуги, който да трябва да се включи в ГПР. Не бил задължително условие за сключване на договора за заем. Не представлявало и пряк разход, свързан с кредита. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор и от второто ответно дружество, със становище за неоснователност на предявения иск. Договорът за поръчителство бил действителен. Този договор бил извън приложното поле на ЗПК. Дължимото възнаграждение по договора било определено след извършена оценка на риска. Съдържа се позоваване на практика на СЕС по приложението но чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

С определение от 10.12.2024г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове срещу двете ответни дружества, както следва – от 70 лв. на сумата от 335.33 лв. срещу първия ответник и от 130 лв. на 2222.90 лв. срещу втория ответник.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор паричен заем № *** от 05.04.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В. А. Д., по силата на който е отпуснат заем в размер на 2500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент – 35 % и годишен процент на разходите – 41.71 %.

На същата дата – 05.04.2023г. е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и В. А. Д. договор за предоставяне на поръчителство № ***, по силата на който дружеството – поръчител се е задължило да сключи с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за поръчителство, по силата на който потребителят е възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, срещу възнаграждение в размер на 2022.90 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 91.95 лв.

Представени са погасителен план и справка за платени суми по договор за предоставяне на поръчителство, както и погасителен план и справка за платени суми по договор за паричен заем № *** от 05.04.2023г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между 2 ищцата и „Изи Асет Мениджмънт” АД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл.9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата молба се твърди нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,71 %, а фиксираната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Освен това, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (05.04.2023 г. в гр. Пловдив), дори със същия номер на договора (***), е сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение лице (второто ответно дружество) за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се 3 дължи възнаграждение в размер на 2022.90 лева – чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на поръчителство. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за поръчителство), е предвидено да се заплаща на същите падежни дати по погасителен план като по договора за заем. Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за поръчителство. Или, в договора за кредит има вписана уговорка за гаранция, която произтича от чл. 4 от договора за заем, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор - сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява второто ответно дружество), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Както се посочи, според договора за кредит ГПР е 41.71 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранция по другия договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1, т. 1 ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранция прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.

19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Налице е следователно една нищожна кредитна сделка. С оглед на това приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, но потребителят не дължи лихва или други разходи по кредита.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и 4 предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранция в размер почти равен на отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.