Решение № 194 от 23.10.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Първомай, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20265340100211 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Д. И. Д. срещу „Креди Йес“ ООД за заплащане на сумата от 97,39 евро (след извършено увеличение на иска от 10 евро на 97,39 евро), представляваща платена без правно основание сума по Договор за паричен заем № 571457 от 04.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 27.05.2026 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. И. Д. твърди, че на 04.09.2023 г. сключил с ответника „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 300 лв. Посочено е, че годишният процент на разходите бил в размер на 47,781 %, а месечният лихвен процент – в размер на 3,330 %. Съгласно чл. 6 от договора същият следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на определени от заемодателя условия и с още едно обезпечение, а именно ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Разпоредбата на чл. 8 от процесния договор предвиждала, че ако в тридневен срок не бъде предоставено обезпечението, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 159,38 лв. Посочено е, че ищецът погасил цялата сума по договора за паричен заем, като бил заплатил както главницата по договора, така и уговорената лихва и предвидената неустойка. В тази връзка счита, че договорът за паричен заем е недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Счита, че с включването на клаузата за неустойка се стигало до един допълнителен доход за кредитодателя, тъй като неустойката не била включена в годишния процент на разходите, което било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която предвиждала, че всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид следвало да се включат като годишен процент от общия размер на разходите. Изразено е становище, че било налице 1 нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост, доколкото неустойката съставлявала около петдесет процента от стойността на кредита. Посочено е, че така предвидената неустойка излизала извън присъщите й функции и служила единствено като инструмент за неоснователно обогатяване. Твърди се, че годишният процент на разходите бил посочен единствено в цифрово изражение, но не била извършена разбивка на всички разходи, които следвало да се извършат. Поради това счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е недействителен. Позовава се на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Посочено е, че ответното дружество дължало цялата сума, заплатена неоснователно над главницата по договора за кредит, при начална липса на основание.

По тези съображения моли да бъде уважен предявеният осъдителен иск за връщането на сумата от 97,39 евро, заплатена без основание.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава, че задълженията по договора били погасени от страна на ищеца чрез извършване на плащания в общ размер на 250,78 евро. Счита, че споразумението за дължимост на неустойка за непредставянето на обезпечение било израз на доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Посочено е, че предвидената в чл. 8 от договора неустойка не била включена като елемент на ГПР. Поддържа се, че след като бил установил, че не може да предостави исканите обезпечения, заемателят могъл да се откаже от договора, като в този вариант клаузата на чл. 8 от договора за заем не би породила правно действие, предвид отлагателното условие, под което била поставена. Твърди, че неустойката не представлявала разход по управление на кредита, нито представлявала допълнителна печалба към договорната лихва. Посочено е, че неустойката имала санкционна функция, тъй като санкционирала заемателя за поведението му, изразяващо се в неизпълнение на договорни клаузи и непредоставяне на исканото обезпечение. Отделно от това, имала и обезщетителен за кредитора характер, изразяващ се в това, че същата би послужила като обезщетение, в случай че не е предоставен поръчител и заемателят престане да плаща вноски по предоставения му кредит. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 04.09.2023 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем № 571457, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 300 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 5 месечни вноски от по 66,12 лв. всяка, в срок до 04.02.2024 г., или общо 330,62 лв. Посочен е месечен лихвен % в размер на 3,330 % и годишен процент на разходите в размер на 47,781 %. Съгласно чл. 6 е уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Клаузата на чл. 8 предвижда, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването му 2 или представеното обезпечение не отговаря на Общите условия, дължал неустойка в размер на 159,38 лв. с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план.

Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора било предвидено гаранти да бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“ както по активни, така и по пасивни задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищеца, който съгласно представената от ответното дружество справка е извършил по договора плащания в общ размер на 250,78 евро.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Креди Йес“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на 3 падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 490 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 300 лв., при лихва в размер на 30,62 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 47,781 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.