Решение № 237 от 26.09.2022, Окръжен съд - Сливен
- Съд
- Окръжен съд - Сливен
- Дело
- Въззивно гражданско дело 182/2022
- Вид
- Решение № 237
- Подписан
- 26.09.2022
- В сила
- 26.09.2022
- Състав
- Мария Янева Блецова Калцова, Симеон Илиянов Светославов, Стефка Тодорова Михайлова Маринова
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 499 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 499, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 499, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 136, ал. 1, т. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 136, ал. 1, т. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 136, ал. 1, т. 3 · Закон за задълженията и договорите
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 237 гр. С., 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:
Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500182 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се разглежда по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 260638/07.03.2022 г. на „Прокредит банк (България)“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Т.А. І **, представлявано от Р.В.Т., Р. И.а П., И.Д.Д., чрез адв. А. Б.-Д., със съдебен адрес: гр. С., ул.
„И.Д. ***, срещу Решение № 260011/08.02.2022 г., по гр. д. № 4112/2020 г. по описа на РС С., с което въззивникът е осъден да заплати на Х. А. М. с ЕГН: **********, на основание чл.
499, ал. 1 от ГПК следните суми: 3306, 82 лв. изплатени такси за ЧСИ от платената продажна цена; 774 лв. за такси към ЧСИ на 26.06.2018 г.; 1500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение на 20.09.2018 г. за процесуално представителство по гр. д. № 4709/2018 г.; 50 лв., заплатен депозит за вещо лице по същото гр. д.; 195,88 лв. заплатена държавна такса за обжалване пред СлОС; 800 лв. заплатено адвокатско възнаграждение на 02.07.2019 г. за процесуално представителство по в. Гр. д. № 310/2019 г. на СлОС и сумата от 2880.93, представляваща заплатени разноски в брой на Т. Ж. Д. и П. Д.
И.а на 12.11.2020 г. С обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати на Х. А. М. и сумата в размер на 1476, 73 лв. разноски за първата инстанция.
Обжалваното решение е допълнено с решение № 260025/16.03.2022 г., по гр. д. № 4112/2020 г. по описа на РС-С., с което въззивникът е осъден да заплати на основание чл.
499 от ГПК и законната лихва върху присъдените по-горе суми от датата на завеждане на исковата молба – 20.11.2020 г., до окончателното им изплащане.
По делото е постъпила и уточняваща въззивна жалба с вх. №260927/08.04.2020 г., с която се обжалва допълнително Решение №260025/16.03.2022 г., по гр. д. № 4112/2020 г. по описа на РС-С..
Въззивникът счита обжалваното решение за недопустимо, поради настъпила процесуална преклузия, непроизнасяне на всички направени възражения и липса на право на иск на основание чл. 499 от ГПК. Воденото на производство по издаване на обратен 1 изпълнителен лист не било исково, поради което обжалваното решение, постановено от първоинстанционния съд водил такъв исков процес на основание чл. 499 от ГПК, счита за недопустимо. На така посоченото основание евицираният купувач можело да търси от кредитора по изпълнителното дело само получените от кредитора суми след разпределението, ведно със законната лихва. Разбирането било застъпено и в практиката / определение № 56/03.04.2019 г. по дело № 3103/2017 г. на ТК на ВКС/. Не следвало да се търси репарация на суми от лице, което не ги е получило, тъй като се нарушавали принципите на правото и се създавало положение на неоснователно обедняване на лицето, от което се търсят суми, неполучени от него. За допустимостта на производството исковете е следвало да бъдат предявени като осъдителни, а не като специални по реда на чл. 499 от ГПК, която разпоредба предвиждала процедура по издаване на обратен изпълнителен лист.
Въззивникът счита още, че когато в закона е уредена специална хипотеза за защита правата на страна, е недопустимо, поради несвоевременно упражняване на дадено процесуално право, да се стигне до положение, при което защитата да се търси на повторно по същия ред или на същото основание по общия ред. Счита за недопустимо в правния мир да се стигне до фактическо и правно положение, при което поради недобросъвестност и ненавременно, или неправилна форма на заявени права да се черпят правни/фактически облаги, каквито се търсели в настоящото производство. Търсени от ищцата права могли да бъдат защитени по реда на чл. 499 от ГПК, но не са потърсени, поради което са преклудирани към момента на завеждане на исковата молба.
Въззивникът твърди, че на основание чл. 499 от ГПК срещу него вече е бил издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2089/2020 г. по описа на РС-С. и по този изпълнителен титул било образувано изпълнително дело № 284 на ЧСИ С.А.. В рамките на посоченото изпълнително дело на ищцата била преведена сумата в общ размер от 38 171.02 лв., представляваща получената от въззивника продажна цена, ведно със законната лихва. Този факт се установил от назначената по гр. д. № 4112/2020 г. на РС С. ССЧЕ експертиза, която констатирала, че сумите са върнати изцяло на евицирания купувач.
Първоинстанционният съд неправилно намерил възражението за преклузия за неоснователно, поради това, че ищцата била привлякла „Прокредит Банк България“ ЕАД и е нейно собствено решение кога да предяви исковете за разноски. В тази част липсвали мотиви по отношение на исковете за такси, платени от ищцата в първоинстанционното производство на ЧСИ, но търсени в настоящия процес от въззивника. Освен това, се твърди, че съдът не се е произнесъл по въведените от страните твърдения за липсата на процесуална легитимация на въззивника за претендираните сумите, получени от ЧСИ П.Г.; възражението за липса на обогатяване на въззивника с търсените от него суми по реда на чл. 499 от ГПК в настоящия правен спор; по възражението, че е добросъвестен взискател и по възражението, че липсва противоправно деяние от неговата страна като взискател в изпълнителния процес и в исковите производства.
Въззивникът формулира и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществените процесуални нарушения, изразяващи се в липса на мотиви относно правото на ищцата да търси претендираните суми на основание чл. 499 от ГПК. Първоинстанционният съд пропуснал да посочи какви са правните предпоставки за уважаване на заведения иск и не е обърнал внимание, че производството по чл. 499 от ГПК не е исково. Липсвали мотиви и относно възражението, че липсва право на иск, тъй като правото на ищцата за събиране на вземания на основание чл. 499 от ГПК са съдебно признати и удовлетвоР.. Единствено е прието, че добросъвестността няма отношение към приложението на чл. 499 от ГПК, но без мотиви защо.
Счита, че съдът е нарушил материалния закон, тъй като неправилно е определил квалификацията по чл. 499 от ГПК, субсумирайки, фактите под тази правна норма. Теорията и практика на ВКС признавали правното значения на добросъвестността на взискателя по изпълнителното дело. Генерално, чл. 499 от ГПК намирала приложение по отношение на платената продажна цена, а същата е изцяло репарирана от въззивника. В правото не се вменявало безвиновно задължение на една страна, освен ако е предвидена в изрична правна 2 норма, каквато не е нормата на чл. 499 от ГПК, предвиждаща добросъвестност като правнорелевантен факт. В тази връзка твърди, че е кредитор на привлечените в първоинстанционното производство лица, а в последствие взискател по изпълнително дело и като такъв е действал добросъвестно – действал е със съзнанието, че е не само кредитора на длъжниците, но и че е ипотекарен кредитор по отношение на имота. Фактът на добросъвестност не е отразен от решаващия съд. Неправилно съдът възприел, че разпоредбата на чл. 499 от ГПК не прави разлика между добросъвестност и добросъвестност на взискателя и не изисква вина за дължимост на сумите от негова страна. След като законодателят не вменява такава добросъвестност на взискателя, то неправилно съдът го вменява на същия. Въззивникът твърди, че не е извършил нито едно правно нарушение в хода на изпълнителното производство, като също така счита, че е бил добросъвестен и до влизане в сила на съдебния акт по в. Гр. д. № 310/2019 г. на ОС С., не е било известно, че изнесеният на публична продан недвижим имот не е собственост на длъжниците по изпълнителното дело.
Навежда на вниманието на съда и факта, че по отношение на претендираните разноски, направени от ищеца по гр. д. № 4709/2018 г. на РС-С. и в. Гр. д. № 310/2019 г. на ОС-С., въззивникът е страна, засегната от СПН, с който ищцата е осъдена, а не въззивника.
Платеното от нея е платено на годно правно основание, въз основа на което не можело да се вмени задължение за реституция на въззивника, който не и страна, предизвикала воденото на исковите производства. Такава страна биха могли да бъдат лицата, имащите качеството длъжници по процесното изпълнително дело, ипотекирали несобствен недвижим имот в полза на въззивника. Отговорността за разноски от процеса следвало да се реализира в рамките на процеса, в който са стоР.. Поради това въззивникът счита, че тези разноски, които са търсени в настоящия процес е недопустимо и неправилно да бъдат търсени от въззивника. Исканията за разноски в изпълнителния процес е следвало да бъдат направени пред ЧСИ, тъй като субектът получил тяхното плащане е именно той, а не въззивника, който при евентуално осъждане се оказва в състояние на неоснователно обогатяване.
С уточняващата въззивна жалба въззивникът сочи, че допълнителното решение е тясно свързано с основното и касае претенции за законна лихва, която не се дължи с оглед въведените доводи за неправилност и недопустимост.
В заключение въззивникът иска от настоящата съдебна инстанция да обезсили обжалваното основно и допълнително решение като недопустими, а делото да бъде прекратено. В случай, че въззивният съд приеме обжалваните актове за допустими, иска от съда да отмени същите и да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата по делото – Х. А. М. с ЕГН **********, чрез адв. С. Р. от АК С., с адрес за връчване: гр. С., ул.
„ Г. С. Р. № .**, офис № 6. Изложен е довод за неоснователност на въззивната жалба, като иска от съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 , вр. ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.
С молба от 25.05.2022 г. Х. А. М., чрез адв. Р. от АК-С., уточнява, че сумата в размер на 3306,82 лв. е получена от ЧСИ П. Г. и представлява дължими такси от взискателя по ТТРЗСЧИ, а именно по т. 26 – 2096,02 лв., по т. 5 – 936 лв., по т. 3 – 6 лв., по т. 31, б. „к“ – 63,60 лв. и по б. „А“ 205,20 лв. Така посочената сума твърди, че е подробно описана на стр.
3 от протокола за разпределение на постъпилите суми от 19.02.2019 г. Ищцата обосновава интереса си от предявяване на иска срещу „Прокредит Банк (България)“ ЕАД, с това, че е взискател по делото и сумата се дължи от него в това му качество към ЧСИ и към ищцата съгласно чл. 499, ал. 1 от ГПК. По отношение на сумата от 774 лв., уточнява, че 756 лв. са за изготвяне на постановление за възлагане на недвижим имот по т. 23 от ТТРЗСЧИ и 18 лв. по т. 10 от ТТРЗСЧИ, като така посочените суми били свързани с участието и в проданта и същите са заплатени от нея след влизане в сила на издаденото постановление за възлагане.
По отношение на изброените разноски, счита, че са свързани с участието на ищцата в 3 проданта и затова претендира същите от взискателя.
В указания срок въззивникът е подал отговор на уточняващата искова молба / молба от 20.06.2022 г./, като твърди, че не оспорва изложените от ищцата твърдения, а именно, че претендираните суми са получени от ЧСИ П. Г., а не от въззивното дружество. Допълва, че сумата от 3306,82 лв. не се дължи, тъй като дружеството, в качеството на взискател, е бил добросъвестен кредитор, тъй като не му е било известно, че ипотекираният в негова полза имот не е собственост на длъжника. Този факт е станал известен след публичната продан.
Счита, че сумата от 3306,82 лв. и 774 лв. следва да се претендира от ЧСИ П. Г..
В с. з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, но чрез своя процесуален представител адв. Д., е депозирал писмено становище, с което поддържа въззивната си жалба и направените в нея искания за обезсилване или отмяна на обжалваното решение.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Разпечатката съдържа 35 от 91 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7d624b95-ee01-4721-b344-0d698d66d8da