Решение № 295 от 03.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 295 гр. Пловдив, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20245001000514 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №129 от 08.04.2024 г.,постановено по т.д.№32/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,е осъден „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД‘‘ - гр.

София , ЕИК 121446665, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

,,Граф Игнатиев“ № 2, ет.4 да заплати на М. М. С., ЕГН ********, с. К, ул. В.

Л. № ** и С. М. С., ЕГН **********, с. К, ул. С ********* сумата от 140 000 лева за всеки един, представляваща обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие смъртта на тяхната майка М С Г от ПТП, настъпило на 09.08.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 27.01.2022 г. до окончателното изплащане.

Със същото решение е осъден „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД‘‘ - гр. София , ЕИК 121446665,да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 4 788 лева с ДДС за всеки един от ищците и е осъден още да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт сумата от 11 200 лв. за държавна такса, както и сумата от 750 лв. за възнаграждения на вещи лица, платени от бюджета на съда.

Решението е постановено при участието на трето лице- помагач на страната на Гаранционен фонд-водача на увреждащия л.а - К. В. Ч, ЕГН **********, живущ в с.К, ул. ******.

1

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на ГАРАНЦИОНЕН

ФОНД-гр.София,ЕИК

121446665, подадена чрез пълномощника му адв. С. М.,срещу частта на горното съдебно решение,с която Гаранционния фонд е осъден да заплати на ищците М. М. С. и С. М. С. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди за разликата над 90 000 лв.-за всеки един от тях,до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното плащане.

В жалбата се поддържа,че в обжалваната част решението на ОС-Стара Загора е недопустимо,тъй като е постановено при наличие на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск и развитие на производството по настоящото дело,а именно наличието на наказателно производство,което се води за установяване виновното лице,причинило процесното ПТП,както и за установяване дали изобщо е налице виновно противоправно деяние от страна на водача на автомобила.Според жалбоподателя,съгласно практиката на ВКС и при съобразяване на ТР №1/09.07.2019 г.,постановяването на решение при наличие на висящо досъдебно производство и при наличие на основание за спиране на делото по чл.229,ал.1,т.4 от ГПК,би имало за резултат недопустим съдебен акт.

При условие на евентуалност,в жалбата се поддържа довода,че в обжалваната му част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон,нарушение на процесуалния закон и необоснованост.В тази връзка жалбоподателят оспорва като необосновани фактическите констатации на съда,с които е прието,че на всеки от ищците поотделно се дължи обезщетение в определения от съда размер от 140 000 лв.Посочва,че в мотивите на съдебното решение липсва обсъждане,отделна и самостоятелна преценка на релевантните факти и обстоятелства,както и на доказателствата,обуславящи правните изводи на съда да присъди на всеки от ищците обезщетение от по 140 000 лв.Счита,че от съдебното решение не става ясно кои общи и специални критерии е приложил съдът при определяне на обезщетението на всеки един от двамата ищци поотделно и че обективно и субективно е невъзможно две отделни лица да претърпят абсолютно едни и същи неимуществени вреди,поради което и в мотивите на съдебното решение следва да бъде посочено след обсъждане и преценка на кои точно доказателства съдът е достигнал до тези правни изводи.Във връзка с тези оплаквания жалбоподателят счита,че решението е постановено в противоречие с ППВС №1/53 г.

Поддържа още,че в обжалваната му част решението е постановено и в противоречие с нормата на чл.52 ЗЗД и установените в задължителната съдебна практика правила за прилагане принципа на справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.Посочва в тази връзка,че от мотивите на решението не може да се установи как съдът е формирал вътрешното си убеждение да определи точно такъв размер на обезщетението и че не става ясно кои според съда са релевантните общи и специфични за конкретния случай критерии за справедливост.В този аспект жалбоподателят счита още,че е налице и противоречие на решението в обжалваната му част на 2 установеното в задължителната съдебна практика правило-съдът да посочи точно и ясно как приложението на всеки един от общите и индивидуални критерии е обусловило формиране на вътрешното му убеждение за определяне на точно такъв размер на обезщетението.Счита още,че първоинстанционният съд не е обсъдил релевантния за случая специален критерий за справедливост,касаещ възрастта на починалата,която е била на 81 години,нито е приложил и индивидуалния критерий за справедливост,изразяващ се в преценка възрастта на ищците и фактът,че те са хора на възраст над средната и нямат нужда от грижи и издръжка от починалия им родител,а също не е преценил и положението им в обществото.Излага и аргумента,че първоинстанционният съд не е приложил установените в ППВС №4/1968 г. и константната задължителна практика на ВКС общи и специални за конкретния случай критерии за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от двамата ищци.Позовава се и на довод за необоснованост на решението в обжалваната му част,като излага и конкретна аргументация на този довод в процесната жалба.

В обобщение,въз основа на поддържаните в жалбата аргументи,жалбоподателят моли да бъде отменено решение №129 от 08.04.2024 г.,постановено по т.д.№32/2022 г. По описа на ОС-Стара Загора,в частта му,с която Гаранционен фонд е осъден да плати на ищците М. М. С. и С. М. С. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди,за разликата над 90 000 лв.,до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното плащане,и при разрешаване на спора по същество от настоящата инстанция да бъдат отхвърлени предявените от ищците искове за разликата над 90 000 лв. до присъдените им по 140 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 27.01.2022 г. до окончателното плащане.Претендира разноски за двете инстанции.

В законния срок въззиваемите М. М. С. и С. М. С. са подали писмен отговор на въззивната жалба,чрез общия си пълномощник адв. П. К.,в който са оспорили жалбата като неоснователна и недоказана и са изложили становището си,че следва да се отхвърли като такава.Оспорили са доводите на жалбоподателя за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част.Конкретната си аргументация в тази насока въззиваемите са изложили в подадения от тях отговор.В същия е заявено и възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя юрисконсултско/адвокатско възнаграждение.Поискано е в полза на представляващия въззиваемите адвокат да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА за представителство пред апелативния съд.

Третото лице-помагач К. В. Ч. не е взел становище по въззивната жалба.

Доказателствени искания във връзка с въззивната жалба не са заявени пред въззивната инстанция от страните в настоящото въззивно производство.

По делото е налице и частна жалба,подадена от адв. П. К. като пълномощник на М. М. С. и С. М. С.,против определение №564/03.07.2024 3 г.,постановено по т.д.№32/2022 г. по описа на ОС-Стара Загора,с което е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК на адв. П. К. за изменение на решение №129/08.04.2024 г.,постановено по същото дело,в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа,че горното определение е неправилно и следва да бъде отменено като такова и е заявено,че в тази връзка се поддържат изцяло изложените в молбата по чл.248 от ГПК доводи.Оспорен е извода на съда,че адвокатския хонорар в полза на представителя на ищците следва да се определи съобразно нормативния акт,действал към момента на сключване на договора за правна помощ,приложен към ИМ-20.08.2021 г.,а не към датата на сключване на договора за правна помощ,представен преди последното открито съдебно заседание.Изложено е становището,че на процесуалния представител на ищците следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗА във вр. с чл.7,ал.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,съобразно измененията в наредбата,обнародвани в ДВ,бр.88/2022 г. и влезли в сила на 08.11.2022 г.-преди проведеното на 06.12.2023 г. последно съдебно заседание по първоинстанционното дело,когато е даден ход на делото за решаването му по същество.Посочено е,че при съобразяване на тези изменения,общото дължимо адвокатско възнаграждение,което следва да се присъди на процесуалния представител на ищците на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА възлиза на сумата от 26 100 лв. с ДДС,а не на присъдената от първоинстанционния съд сума от 9 576 лв.Посочена е и съдебна практика в тази насока.

И въз основа на поддържаните в частната жалба аргументи е поискано да бъде отменено обжалваното определение,с което е оставена без уважение молбата по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските,като вместо това бъде увеличено присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.1,т.2 от ЗА на представителя на ищците с още 16 524 лв. ведно с ДДС.

В законния едноседмичен срок е подаден писмен отговор на частната жалба от насрещната страна-ГАРАНЦИОНЕН ФОНД с ЕИК 121446665,чрез пълномощника му адв.С. М.,в който е изложено становището,че частната жалба е неоснователна и е правилна преценката на първоинстанционния съд,че меродавен за определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците е момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от 20.08.2021 г.,сключен между ищците и процесуалния им представител преди влизане в сила на измененията в горната наредба.По развитите в отговора доводи е поискано частната жалба да се остави без уважение.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на 4 чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд намира,че решението е процесуално допустимо в обжалваната му част.

Във въззивната жалба на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД е изложено възражение за недопустимост на решението в обжалваната му част,обосновано с аргумента,че то е постановено при наличие на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск и развитие на процеса по делото,а именно-наличието на висящо наказателно производство за установяване на виновното лице,причинило процесното ПТП.Това възражение на жалбоподателя се явява неоснователно към момента,тъй като образуваното във връзка с процесното ПТП наказателно производство е приключило понастоящем с влязла в сила присъда №38 от 25.11.2024 г.,постановена по НОХД №1045/2024 г. по описа на ОС-Стара Загора,заверено копие от която е приложено към настоящото въззивно дело.