Решение № 842 от 26.10.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 842 гр. Хасково, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диана Д. Пашова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова

Гражданско дело № 20265640100138 по описа за 2026 година Производството е образувано от М. А. И., който е предявил против „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК 202531869, при условията на обективно кумулативно и евентуално съединяване, следните искове: с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № 963823 от ****** г. към искане № 9275092; при условията на евентуалност – в случай на отхвърляне на първия иск – с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение; с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, кумулативно съединен с първия иск и при евентуалност – с втория иск, за сумата от 184,18 евро (360,23 лв.), представляваща платена без основание сума над чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от 02.02.2026 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди на ****** г. да е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 963823, по силата на който ответникът да му е предоставил кредит в размер на 1500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 35 %, ГПР 42,41 %, обща сума за плащане 1598,08 лв., платима на 16 седмични вноски – 2 бр. по 10,21 лв. и 14 бр. по 112,69 лв., с първо плащане на 24.11.2023 г. и последно – на 08.03.2024 г. Съгласно чл. 5 от договора 1 кредитополучателят да се е задължил в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение – безусловна банкова гаранция за два пъти общата сума за плащане или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на изброени изисквания за доход, кредитна история и др., а съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при непредоставяне на обезпечението да дължи неустойка в размер на 433,92 лв., разсрочена към погасителните вноски. Счита, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, което е следвало, но не е включено в ГПР, поради което посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния и е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че е нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като неустойката е добавък към възнаградителната лихва, както и чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК – в договора не е посочен лихвеният процент на ден. Счита, че така посоченият ГПР представлява и заблуждаваща търговска практика.

Евентуално твърди клаузата за неустойка да е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, задължението за обезпечение е практически неизпълнимо в уговорения кратък срок и неустойката прехвърля върху потребителя риска от неизпълнение на задължението на кредитора за оценка на кредитоспособността му. Твърди да е платил по договора общо 1860,23 лв., поради което при недействителност на договора следва да му бъде върната сумата над чистата стойност на кредита – 360,23 лв. (184,18 евро). Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът оспорва исковете по допустимост и основателност. Счита установителните искове за недопустими поради липса на правен интерес, тъй като кредитът е изцяло погасен. Поддържа, че ищецът упражнява правото си на иск в условията на злоупотреба с право, като е образувал множество идентични дела срещу ответника по различни договори с цел генериране на разноски. По същество твърди, че договорът отговаря на изискванията на чл.

10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 ЗПК, ГПР е посочен ясно и не надхвърля законовия лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК, който към датата на сключване на договора е 68,95 %. Признава, че неустойката не е включена в ГПР, но поддържа, че тя не е разход по кредита, а санкция за неизпълнение на договорно задължение, която по своето естество не може да бъде включена в ГПР (чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО). Твърди клаузата за неустойка да е индивидуално уговорена, ясна и разбираема, а ищецът – предварително информиран за икономическите последици от нея, включително чрез СЕФ и погасителния план, и да е разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок. Сочи, че сключването на множество договори с идентични условия изключва неравноправността и заблудата. Признава получаването на сумата от 1860,23 лв. Оспорва претенцията за разноски, като възразява, че ищецът не е материално затруднено лице, че е налице злоупотреба с право чрез образуване на множество дела и че възнаграждение не се дължи поотделно за всеки иск; евентуално прави възражение за прекомерност.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и като 2 прецени представените по делото доказателства поотделно и в съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

По възражението за допустимост на установителния иск:

Възражението на ответника за недопустимост на установителния иск поради липса на правен интерес е неоснователно и съдът вече се е произнесъл по него с Определение № 995/05.06.2026 г. Съгласно Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело C-321/22 член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, не допуска изискване за доказване на правен интерес от иск на потребител за установяване на неравноправност, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължимо платеното. Обстоятелството, че кредитът е погасен, не лишава ищеца от интерес да установи със сила на пресъдено нещо недействителността на договора, която е и преюдициална за осъдителната претенция.

Неоснователно е и възражението за злоупотреба с право като основание за недопустимост. Всяко от делата, на които се позовава ответникът, е с предмет различен договор за кредит – самостоятелно правоотношение с различни дата, размер и плащания. Ищецът не е длъжен да съедини претенциите си по различни договори в едно производство и предявяването им с отделни искови молби само по себе си не съставлява злоупотреба с процесуални права. Доколко сериалният характер на делата се отразява на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът ще обсъди при разноските.

По главния иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД:

С обявения за окончателен доклад по делото е прието за безспорно установено между страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че между ищеца и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № 963823/****** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1500 лв., а ищецът се е задължил да я върне на 2 погасителни вноски по 10,21 лв. и 14 по 112,69 лв., седмични, при ГПР 42,41 %, фиксиран годишен лихвен процент 35 %, с дата на първо плащане 24.11.2023 г. и на последно плащане 08.03.2024 г., обща сума за плащане 1598,08 лв.; че сумата за неустойка не е включена при изчисляване на ГПР; че съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора кредитополучателят се е задължил в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение – безусловна банкова гаранция или поръчителство при посочените условия; както и че за погасяване на задълженията по договора ищецът е платил на ответника общо сумата от 1860,23 лв.

От представения договор се установява, че съгласно чл. 11, ал. 1 при непредоставяне на договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок или ако то не отговаря на условията на договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 433,92 лв., която съгласно чл. 11, ал. 2 се заплаща разсрочено, съобразно Приложение № 1 (погасителен план). Видно от погасителния план, при непредоставяне на обезпечение всяка от 16-те 3 седмични вноски възлиза на 127 лв., а общо дължимата сума – на 2032 лв.

Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора посоченият ГПР „включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва“.

Съгласно уточнението на ответника в молба вх. № 14201/12.08.2026 г. и представеното извлечение по кредита, платената от ищеца сума от 1860,23 лв. е отнесена за погасяване на главница – 1500 лв., възнаградителна лихва – 61,25 лв. и неустойка – 298,98 лв., като кредитът е погасен изцяло към 08.03.2024 г.

Процесният договор е с предмет предоставяне на кредит, кредиторът е юридическо лице – небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.

1 ЗКИ, която предоставя кредита в рамките на своята търговска дейност, а ищецът е физическо лице, действало извън рамките на своята професионална дейност. Следователно договорът има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и следва да съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки, така и на специалните изисквания на императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, неспазването на които по силата на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.

Съдът намира, че уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка, макар формално наименувана като такава, по същество не изпълнява присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), а представлява допълнителен разход по кредита, известен на кредитора към момента на сключване на договора. Изискванията към обезпечението – безусловна банкова гаранция за двойния размер на общата сума за плащане, валидна до шест месеца след последния падеж, или поръчителство на лица с осигурителен доход от не по-малко от седем пъти (при един поръчител), съответно четири пъти (при двама поръчители) минималната работна заплата, без задължения с класификация, различна от „редовен“, и непоръчители по други договори с кредитора – съчетани с тридневния срок за предоставянето му, правят задължението практически 4 неизпълнимо за потребител, който търси кратковременен кредит от 1500 лв. на седмични вноски. Това се потвърждава и от самия погасителен план, в който неустойката е предварително разпределена във всяка от погасителните вноски от самото начало на договора, т.е. кредиторът изначално е калкулирал, че тя ще бъде дължима. Неустойката не е обвързана с основното задължение за връщане на кредита – тя се дължи и при точно и своевременно изпълнение на задължението за погасяване, поради което не обезщетява вреди от неизпълнение, а осигурява на кредитора допълнителна сигурна печалба извън уговорената възнаградителна лихва. Съгласно чл. 71 ЗЗД при непредоставяне на обезпечение кредиторът разполага с правото да поиска изпълнение преди срока, а при забава на потребителя съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК има право само на обезщетение в размер на законната лихва. Освен това, съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът е длъжен преди сключване на договора да оцени кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже кредита, а клауза като процесната прехвърля последиците от тази оценка върху потребителя и увеличава задължението му.