Решение № 261115 от 31.08.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София,

31.08.2023 г.

В И

М Е Т

О Н А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

Мл.с-я:

ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5307 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20030646 от 02.02.2021 год., постановено по гр.дело № 37261/ 2019 год., на СРС, ІІ Г.О., 64 състав е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД от О.Ц.А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Обединена българска банка“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** за сумата от 313,78 лева- недължимо събрана сума в периода 12.05.2015 г.- 24.08.2017 г. по изп.дело № 111/2011 г. по описа на ЧСИ Е.П., заедно със законна лихва от 30.01.2019 г./ дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 6036 по описа за 2019 г. на СРс, 64 състав. С решението на съда е осъден О.Ц.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да плати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК сумата от 100 лева- разноски.

Срещу решението на СРС, 64 с-в е постъпила въззивна жалба от О.Ц.А., подадена чрез пълномощника адв.К.Б., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД, бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „Обединена българска банка“ АД, гр.София, чрез пълномощника си „Е.М.“ ЕООД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.В.Й.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от ищеца О.Ц.А. срещу ответника

„Обединена българска банка“ АД, гр.София, установителен иск с правно основание чл.55, ал.1 пр. 1-во от ЗЗД за установяване на дължимост на вземане в размер на сумата от 313,78 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Ищецът е предявил по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД- искане за връщане на предоставена парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.

В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения : № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.

В

ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване.

Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца. По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД при отпадане на основанието - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото.

На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото. Първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД визира предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, когато при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ в случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/. В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, не е налице получаване на процесната сума при начална липса на основание от страна на ответника по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, респективно не се дължи връщане от негова страна на процесната сума от 313, 78 лв.

В настоящия случай процесното изпълнително дело/ изп.дело № 111/2011 г. по описа на ЧСИ Е.П./ е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК/ поради перемция/ на 13.04.2013 г. След прекратяването му, взискателят е поискал налагане на запор с молба от 09.07.2014 г. На основание на предприети валидни изпълнителни действия по изп.дело от ЧСИ след

09.07.2014 г. е събрана от длъжника процесната сума от 313, 78 лв. Т.е. процесната сума е получена от страна на ответника на валидно правно основание.

Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК настъпва ex lege с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т.е. при всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.дело № 2306/2015 г., ІV г.о. на ВКС. Бездействието на съдебния изпълнител да изпълни поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен, е бездействие на самия взискател, който е заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. Взискателят винаги има право, лично да сочи изпълнителни способи, а в случай на отказ на съдебния изпълнител да извърши искано от него изпълнително действие, той разполага с право на жалбата по чл.435, ал.1 ГПК. Именно поради тази причина, законът не санкционира бездействието на съдебния изпълнител, а това на взискателя.