Решение № 4652 от 06.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4652 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Г. Ст. Чехларов

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Т. като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20241100504432 по описа за 2024 година и за да се поизнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 17317/24.10.2023г. постановено по гр.д.№ 61616/2021г. по описа на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от А. С. Б., ЕГН ********** срещу Г. Х. З. установителен иск с правно основание чл.124 ал.4 от ГПК за установяване по отношение на ответника, че декларация за припознаване на детето Я.С.Б. с нотариална заверка на подписа с рег.№ 4555/15.05.2020г. на помощник – нотариус А.С., е неистинска, тъй като не е подписана от Г. Х. З.. Ищцата Б. е осъдена да заплати на ответника З. на основание чл.78 ал.3 от ГПК 1800лв. разноски по делото.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от А. С. Б., в която посочва, че същото е постановено при допуснати от районния съд нарушения на процесуалния закон. Сочи, че тя е била нередовно призована за първото по делото заседание, и е била лишена от възможността да си осигури процесуален представител. Съдът е допуснал нарушение на правилото на чл.142 ал.1 изр.2 ГПК в проведеното на 13.02.2023г. съдебно заседание. На следващо място посочва, че съдът е нарушил задължението си да попълни делото с необходими доказателства като е отказал да допусне изслушване на ответника и да допусне изслушването на повторна графологична експертиза. Намира обжалваното решение и за необосновано съдът е кредитирал показанията на свидетели, които са в близки отношения с ответника, и не е обсъдил задълбочено свидетелските показания , дадени от свидетелите на 1 ищцата. Иска се въззивният съд да отмени обжалваното решение и постанови ново, с което уважи предявения от нея иск. Претендира за разноски.

В депозирания в срок отговор на въззивна жалба ответникът, сега въззивник Г. Х. З. оспорва жалбата като неоснователна намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение настоящият състав намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните съображения:

По делото установено, че въз основа на декларация за припознаване на дете, нотариално заверена по отношение подписа на декларатора на 15.05.2020г. от пом.-нотариус А.С. при нотариус И. И.а-Ж., рег.№ 701, район на действие СРС, длъжностно лице по гражданско състояние в Столична община, район Триадица е отбелязало в графа „Бележки“ в акт на раждане № 0734/30.04.2020г. , че роденото от ищцата дете Я. е припознато от ответника Г. Х.

З., като занапред детето ще носи за бащино и фамилно име съответно личното и фамилното име на своя баща. На детето е издаден нов акт за раждане, в който за баща, на мястото на липсващ такъв, е вписан ответника З.. По жалба на ищцата Б., която е твърдяла неспазена процедура по уведомяването й за подадената декларация за припознаване, с решение на кмета на столична община № СОА20-РИ01-42/13.11.2020г. отбелязването в акта за раждане на детето Я. за извършеното от Г. З. припознаване, е отменено.

Ищцата Б. твърди, че подписът под декларация за припознаване не е положен от ответника З. и че той не е автор на декларацията. В същото време тази декларация е отбелязана в акта за раждане на нейното дете и така дава невярна информация за неговия произход. Поискала е от районния съд да установи, че декларация е неистински документ.

Ответникът З. е оспорил твърденията, че той не е бил подписал декларацията за припознаване на детето Я.. Напротив, твърдял е, че детето е негово биологично и че за установяване на бащинство е завел иск срещу ищцата З.а пред ОС Кюстендил.

Събраните по делото гласни доказателства са взаимно изключващи се. Показанията на свидетелите, водени от ищцата установяват, че на 15.05.2020г., денят на нотариалната заверка на декларацията за припознаване пред пом.-нотариус С., ответникът се е намирал по обяд в Слънчев бряг, където бил разпознат от свидетелите Г.ев и А., колеги на ищцата.

Показанията на свидетеля, воден от ответника, негов роднина, установяват, че през м.05.2020г. ответникът се е явил пред нотариус във връзка с документи на детето си.

Събраните гласни доказателства са във връзка установяване на фактическата невъзможност 2 за полагане на подпис от ответника, тъй като физически се е намирал на друго място, респ. с опровергаване на това твърдение.

Районният съд е назначил съдебна графологична експертиза за изследване на подписа положен в декларацията за припознаване на дете, която е установила, че подписът , положен в мястото на декларатор е изпълнен от ответника Г. Х. З..

В мотивите на обжалваното решение районният съд е прел, предявения иск за допустим с оглед на разрешението дадено с определение № 6765/14.07.2022г. по в.ч.гр.д.№ 2236/2022г. по описа на СГС. Приел е, че декларацията за припознаване на дете в частта, в която нотариусът е удостоверил явяването на декларатора се ползва с доказателствена сила по см. на чл.179 ал.1 от ГПК досежно извършените от нотариуса действия, следователно в тази част документа е официален и може да се оборва истинността на изявлението. Невярното удостоверяване на нотариуса, че лицето се е явило в кантората и е положило подпис, или е потвърдило че положения подпис е негов, прави нотариалното удостоверяване нищожно по арг. на чл.576 вр чл.589 ал.2 от ГПК. За да отхвърли предявения иск, районният съд е приел, че по делото не са събрани доказателства, които да установят неистинността на оспорения документ – декларация за припознаване на дете.

Въззивният съд изцяло споделя мотивите на районния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. В допълнение следва да се посочи следното:

Независимо, че по делото е установено, че ответникът З. е предявил иск за установяване на произход / по чл.66 ал.2 от СК/, настоящият иск по чл.124 ал.4 от ГПК продължава да е допустим поради наличието на правен интерес у ищцата да установи по отношение на ответника неистинност на декларацията за припознаване, която се ползва в производството по съставяне на акт за раждане на детето Я. – създаване на титул за произход и сигурност в гражданско правния статус на детето. В случая не се касае за грешка в акта за раждане , за да се иска поправка по реда на чл.547 от ГПК / повече в ППВС №5/78г. от 21.02.1979г., т.6/, нито предмета на настоящия спор се покрИ. с предмета на спор за оспорване на произход.

Както е установено в определение № 6765/14.07.2022г. по в.ч.гр.д.№ 2236/2022г. по описа на СГС, искът за установяване неистинността на заявлението за припознаване е различен от иска за оспорване на произход /така в Решение № 1315/26.01.1996г. по гр.д.№ 1096/95г., 2 г.о, ВС/. Предмет на иска е да се установи, че материализираното в частния диспозитивен документ изявление не е било направено в действителност от лицето, посочено в документа като негов издател / така и Е.М., „Семейно право на РБ“, 2009г., стр.354/. Т.е. с настоящият иск се оспорва автентичността/ авторството на декларацията за припознаване на дете. С него се цели да се установи дали този документ е истински или не, с оглед ползването му в производството по припознаване. При успешно проведен иск /който ще доведе до извод за липса на валидно производство за припознаване/, заведеният от ответника иск по чл.66 ал.2 от СК, би бил недопустим.

По съществото на спора, следва да се имат предвид и следните теоретични постановки:

Както е посочено в решение № 249/12.11.2012г. по гр.д. № 270 по описа за 2012 г., ВКС, 2 3 г.о., доказателствената сила на документите се определя от закона. Правната теория разделя доказателствената сила на две категории – формална и материална. Всеки подписан документ доказва, че материализираното в него изявление е направено и че изхожда от лицето, което го е подписало като негов издател. И в това се изразява формалната доказателствена сила на документите. Тя е прогласена в чл.180 ГПК само за частните документи, но важи еднакво и за официалните документи /според издателя, документът може да бъде официален или частен/. С формална доказателствена сила се ползва всеки подписан документ, независимо дали е свидетелстващ или диспозитивен. Формалната доказателствена сила се преодолява ако се докаже неавтентичността на документа, а именно, че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател.

В правната теория е прието, че според вида на изявлението в един документ той може да бъде свидетелствуващ или диспозитивен. Диспозитивните материализират волеизявление на автора, а свидетелстващите материализират изявление за знание на определени факти. В случаите, когато документа е диспозитивен да се оспори неговата истинност означава да се заяви, че същият е неавтентичен - подправен – т.е. че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател. Това е единственият път за защита срещу формалната доказателствена сила на документа, независимо дали е официален или частен.

При диспозитивните документи въпросът за верността на материализираното в тях изявление не възниква поради естеството на това изявление, материализирано в тях.

Диспозитивните документи в повече от случаите представляват различни видове граждански и държавноправни волеизявления – т.е. правни актове. Последните могат да бъдат валидни или невалидни, но не и верни или неверни.

Всички частни документи се ползват с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството, щом са подписани, а в хипотезите на чл. 181 ГПК имат и достоверна дата за трети лица /повече за това в Решение № 50/ 21.07.2017г. по гр.дело № 4880/2014 г., ВКС, 4 г.о./.

В частта на нотариалното удостоверяване декларацията за припознаване на дете представлява официален свидетелстващ документ - нотариусът удостоверява, че пред него се е явило посоченото лице и съдържащите се в декларацията изявления са негови. В тази хипотеза задължението на нотариуса е да извърши проверка на самоличността, дееспособността и представителната власт на лицето и да направи бележка в специалния регистър за удостоверяванията на подпис. При удостоверяване на подпис върху частен документ не се изисква препис от документа, не се удостоверява съдържанието му и документът не се подрежда в специална книга. С оглед така описаната процедура, уредена в чл.589-590 от ГПК, при която нотариусът в качеството си на длъжностно лице не издава в кръга на службата си, по установени форма и ред документа, а само слага върху него надпис, с който установява единственото извършено пред него действие на полагане на подписа на явилото се лице, дава основание да се приеме, че декларацията за припознаване, която е с нотариална заверка само на подписа, не е официален документ по см. на чл.179 ал.1 от ГПК и не съставлява доказателство за съдържащото се в него изявление на автора /в 4 този см. по аналогия може да се ползва Решение № 57/8.04.2014г. по гр.д.№ 4451 по описа за 2013г. на ІІІ г.о., ВКС, в което е разгледано оспорване на пълномощно с нотариално заверен подпис – както пълномощното, така и декларацията са едностранни граждански волеизявления/. В частта, в която е записано едностранното волеизявление на декларатора, декларацията представлява частен диспозитивен документ, материализиращ изявлението на своя издател. По настоящото дело се оспорва автентичността на частния документ, за да се обори формалната му доказателствена сила по чл.180 от ГПК, а именно, че обективираното в него изявление изхожда от лицето, подписало документа. Ако подписът е неистински, то следва че и документът е неистински като цяло. В правната теория и практика няма спор, че е допустимо оспорване автентичността на всички видове документи, които имат определен автор - официални и частни, свидетелстващи и диспозитивни.