Решение № 2096 от 31.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2096 гр. София, 29.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Ивелина Симеонова при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско дело № 20211100506298 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20066591 от 14.03.2021 г. по гр. д. № 52897/2019 г. по описа на СРС, ІІІ г. о., 155 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искови претенции от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. ****, против ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН **********, от гр. София, ж. к. ****, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН ********** дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** сумата от 572,29 лв. - главница, дължима по договор за паричен заем № 2350795 от 21.07.2015 г., сключен между „И.А.М.“ АД и ОЛГ. ЛВ. Д., приложение № 1 от 01.08.2016 г. към рамков договор за цесия, сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ и „А. за с. на в.“ ЕАД, сумата от 38,46 лв. - договорна лихва за периода от 19.04.2016 г. до 16.05.2016 г., сумата от 170,23 лв. обезщетение за забава за периода от 01.04.2016 г. до 18.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като са отхвърлени исковите претенции за сумата от 778,68 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 18.11.2015 г. до 16.05.2016 г., за главница за сумата над 572,29 лв. до първоначално претендирания размер от 825,34 лв., за договорна лихва за сумата над 38,46 лв. до първоначално претендирания размер от 120,18 лв. и за периода от 19.10.2015 г. до 18.04.2016 г., и за обезщетение за забава за сумата над 170,23 лв. до първоначално претендирания размер от 283,61 лв. и за периода от 20.10.2015 г. до 1

31.03.2016 г. Осъдена е ОЛГ. ЛВ. Д. да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 35,07 лв., представляваща направени по делото разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.04.2019 г. по гр. д. № 15765/2019 г. по описа на СРС, 155 състав, както и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 342,45 лв., представляваща направени по делото разноски.

Срещу така постановеното решение на СРС в частта, с която са уважени исковете /съобразно искането във въззивната жалба и в открито съдебно заседание за отхвърляне изцяло на исковете/ и в полза на ищеца са присъдени разноски, е постъпила въззивна жалба от ответницата ОЛГ. ЛВ. Д., чрез назначения й особен представител по делото адв. Р.Р..

Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано. Поддържа се, че договорът за цесия е недействителен по отношение на въззивника, тъй като е сключен през 2010 г., т. е. преди възникване на вземането, не става ясно каква е уговорената цена, липсва индивидуализация на прехвърленото вземане, приложените от ищеца документи нямат достоверна дата. Излагат се и съображения, че договрът за кредит е недействителен поради противоречие със ЗПК, по подробно изложени съображения. Твърди се и че въззивникът не е бил надлежно уведомен за цесията, което не може да стане чрез връчване на исковата молба и приложенията към нея на особения представител на ответника, поради което и цесията няма действие спрямо длъжника. Освен това начисленият лихвен процент по кредита е завишен и противоречи на добрите нрави. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на исковете.

Въззиваемата страна - ищец „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, чрез процесуалния си представител юрк. П. Б., оспорва жалбата, по съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК. Моли се въззивната жалба като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната част потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени предявените искове до посочените по-горе размери, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. При постановяването му обаче е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона, с оглед на което същото е неправилно, поради следните съображения:

В настоящия случай съдът приема за безспорно установени по делото обстоятелствата, че на 21.07.2015 г. в гр. София е бил сключен договор за потребителски кредит № 2350795 между „И.А.М.“ АД, гр. София, като кредитор и ОЛГ. ЛВ. Д., като длъжник, по силата на който кредиторът е предоставил на длъжника потребителски кредит в размер на сумата от 1000 лв., а длъжникът се е задължил да върне същата на кредитора при конкретно посочени в договора условия. По делото е приет Рамков договор за продажба и прехвърляне на в.

/цесия/, сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ ЕАД, гр. София, като цедент и „А. за с. на в.“ ООД /с правоприемник „А. за с. на в.“ АД, а понастоящем „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****/, като цесионер, за прехвърляне на станали ликвидни и изискуеми в пълен размер в., произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, съгласно Приложение № 1, неразделна част от договора за цесия. Прието е и препис - извлечение от приложение № 1/01.08.2016 г. списък на длъжниците и в.та по процесния договор за прехвърляне на в. от 16.11.2010 г., с отбелязване, че вземането на кредитора „И.А.М.“ ЕАД, гр. София към длъжника ОЛГ. ЛВ.

Д. по договор за потребителски кредит, сключен на 21.07.2015 г. е прехвърлено на ищеца „А. за с. на в.“ ЕАД. С оглед на обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил писмено по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД станалото прехвърляне, настоящият състав приема, че условието за прехвърляне на в.та се е сбъднало и договорът е породил правни последици.

Относно оплакването за невалиден Рамков договор за продажба и прехвърляне на в.

/цесия/ от 16.11.2010 г. , настоящият състав счита, че този вид договор урежда своеобразна рамка, която позволява възможно най-балансираното, типично изпълнение по начина, по който страните са се договорили. В този смисъл рамковият договор създава самостоятелен режим на бъдещи повтарящи се конкретни договори. В него не се съдържа особена конкретика и индивидуализация за всяка отделна бъдеща сделка или за всеки сключен договор. Най-общо рамковият договор предвижда клаузи относно бъдещи сделки, т. е. регулира сключването на тези сделки и цели техническо улесняване на сключването на множество идентични сделки, като по този начин се спестяват време, пари и усилия, които иначе биха били изразходвани за многократното договаряне на същите условия, но има и относително алеаторен предмет, тъй като конкретните условия на всяка една сделка могат да се договарят от страните.

В случая в чл. 2.1 от процесния Рамков договор страните „И зи А. М.“ АД – продавач и „Агенция за с. на в.“ ООД – купувач, са се уговорили, че продавачът ще прехвърли на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер в., произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които в. ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще бъде неразделна част от този договор, считано от датата на неговото съставяне. Именно с това 3

Приложение се индивидуализира, настъпва концентрация в предмета на договора, както по отношение на самото задължение, така и по отношение на длъжника по съответното парично задължение. В случая на 01.08.2016 г. е било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на в. /цесия/ от 16.11.2010 г. , по силата на което вземането на „Изи А. М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем е прехвърлено, ведно с всички привилегии и обезпечения. В договора за заем от 21.07.2015 г. се съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица /чл. 10 от договора/. Точно от този момент на индивидуализация на процесното задължение и неговият длъжник с Приложение № 1, носещо подпис както за цедента, така и за цесионера, вземането е било прехвърлено съгласно сключения Рамков договор за продажба и прехвърляне на в. от 16.11.2010 г. Дори сключен в един минал момент , съгласно чл. 2.1 от Рамковият договор при изразена воля на страните да прехвърлят нови в. при спазване на условията на този договор, в.та се индивидуализират от страните с ново Приложение № 1 от съответната нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, то става неразделна част от договора. Следователно прехвърлянето на вземането е валидно извършено съгласно условията на договора, считано от подписване на Приложение № 1 /така и решение от 16.06.2022 г. по гр. дело № 1968/2021 г. на СГС, II „Е“ въззивен състав/.

В Приложение № 1/01.08.2016 г. вземането е в достатъчна степен индивидуализирано с посочване на номер и дата на договора за кредит, ЕГН и трите имена на длъжника, размер на отпуснатия кредит, общо дължимата сума по кредита, сумата, подлежаща на връщане към датата на подписване на Приложение № 1, а потвържденията за извършената цесия по чл.

99, ал. 3 ЗЗД носят подписи за цедента, поради което оплакванията в обратна насока са неоснователни. Няма съмнение и за антидатиране на приложените към исковата молба писмени доказателства във връзка с прехвърлянето на процесното вземане.

Независимо от това, въззивният съд приема, че предявените искове са неоснователни на друго от посочените във въззивната жалба основания – а именно, ненадлежно уведомяване на длъжника за цесията.

Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Непротиворечива е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието на цесията спрямо 4 длъжника е единствено съобщаването й извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД е моментът, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента.