Решение № 200 от 06.04.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. гр. Хасково, 06.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20225640102292 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр.**************, чрез адв. П. И. П. от АК Хасково, съдебен адрес: гр.**************, против „Кредиленд" ЕООД, ЕИК 201022749, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, бул.“Панайот Хитов“ № 14, ет. 2, представлявано от Т. Т. М. - управител, съдебен адрес: гр.**************, адв. В. К. и адв. А. Д. – САК, с която е предявен иск с правно основание чл.124 ГПК.

Ищцата твърди, че на 10.05.2019г. сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит /ДПК/ № Х-00003246, по силата на който й била предоставена в заем сумата в размер на 900 лв., при фиксиран месечен погасителен лихвен процент от 3,36676%, годишен лихвен процент в размер на 40.4%, годишен процент на разходите 48.81% и срок на погасяване 10 месеца при месечна погасителна вноска в размер на 107,50 лв. Съгласно предвиденото в чл.2.11.1 от горепосочения договор, заемополучателят следвало да осигури поръчител, а при неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 2.12 от същия, той дължал неустойка в размер на 11.06 % от усвоената сума на месец, която неустойка в конкретния случай по погасителен план била в размер на 99.50 лв., а оттам месечната вноска била нараснала на 207.00 лв. Поддържа се, че ищцата усвоила изцяло заемната сума, но не дължала плащане на неустойка, тъй като посочените клаузи от договора били нищожни.

Това било така, тъй като неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение нямала присъщата й обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от неблагоприятни последици за кредитора при евентуално възникнала 1 неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, тъй като липсвала възможност те да бъдат събрани и от имуществото на поръчител. Освен това предвидената неустойка в размер на 995.00 лв. излязла и извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала получената заемна сума от 900 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

Поддържа се, че в случая заемодателят не целял обезпечение на вземането си по договор а за кредит, а за неизпълненото условие за отпускане на кредит. Според ищцата, с предвидената неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение, кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, което не било в защита на негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното отношение, с цел облагодетелстването му в ущърб на потребителя. Освен това, в договора били създадени и препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условията кредиторът да начисли неустойка. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът поставил към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поставянето на такива изисквания противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, съобразно която и разпоредбите на ЗПК при сключване на договор за кредит кредиторът имал задължението да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, с цел предпазване на потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в какъвто смисъл бил параграф 4043 от решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на СЕС. Сочи се, че с такава клауза в договора, рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник и това водело до допълнително увеличение на размера на задължението му. По този начин на длъжникът се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като вече кредитът бил отпуснат и при неосигуряването му дългът му нараствал, както и опасността от свръхзадлъжнялост. В случая кредиторът бил приел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не бил спазил задължението си по чл. 16 от ЗПК, с оглед на което финансовата институция не следвало да черпи права от собственото си противоправно поведение.

Поддържа се, че така уговорената неустойка по процесния ДПК била нищожна, тъй като нарушавала добрите нрави и била неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК. Сочи се, че в процесния договор липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, с посочване на включените в него компоненти и начина на формиране на посочения в договора размер от 48.81% . Според ищцата, във величината на ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи по кредита, а в 2 конкретния случай яснота относно обстоятелствата по чл. 2 т. 3 липсвали, тъй като не било посочено как посоченият лихвен процент по заема 3.36676% на месец, равняващ се на 40.4% на година, се съотнасяли към ГПР по договора. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ал, 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисионни трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и събира от потребителя плащане за разходи, които не били предвидени в него. В конкретния случай между страните не била налице уговорка за други разходи освен за възнаградителна лихва, поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 48.81% други разходи освен нея. В тази връзка се посочва, че кредитодателите били задължени да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, за да могат потребителите да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват, като правната последица при неизпълнение на това задължение се изразявала в не пораждане на права и задължения от кредитния договор (чл. 22 ЗПК). Освен това, в пряко нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни лихви, уговорени като неустойка, но след оповестяването й на потребителя като възнаградителна лихва. Посочения в процесния ДПК размер на ГПР н е бил реално прилагания в отношенията между страните и според ищцата представлявал „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП, а съобразно приетото в преюдициално заключение по дело С-453/10, използването на такива водело до неравноправен характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Така, неравноправната клауза в договора сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК и осъществявала фактическия състав на чл. 143, т.

19 от ЗЗП и чл. 21 от ЗПК, постановяващ нищожност на договорната клауза, имаща за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК. Освен това според ищцата, съгласно чл. 146 ал. 1 ЗЗП договорната клауза, внасяща неравновесие в отношенията между търговците и потребителите не произвеждала пряко действие. Посочва се още, че на основание разпоредбите на така сключения договор за потребителски кредит, ищцата получила сума в размер на 900 лева, а общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка по точка 2.12 възлизала в размер на 2070,00 лв.

Поддържа се, че така търсената неустойка за непредоставено обезпечение по т. 2.11.1 по Договора, съобразно която тя трябвало да заплати сума в размер на 995,00 лв. била нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. На първо място нищожността произтичала от нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а именно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да иска заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато именно представлявала посочената в договора допълнителна неустойка, както и на разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от ЗПК поради липсата на ясно и точно посочване на допълнителното оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР. На следващо 3 място се поддържа нищожност на тази част от договора и поради противоречието й с добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че договор противоречи на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на насрещните престации. В конкретния случай при отпуснат кредит от 900 лева, възнаграждението за предвидената неустойка било в размер на 995 лв., което било необосновано високо и надвишавало размера на кредита, поради което споразумението противоречало на добрите нрави и поради нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а освен това неморално и неетично било уговарянето на неустойка при неизпълнение на непреодолими условия.

Поддържа се нищожност на клаузите за неустойка и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл.

26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй като на практика със същата се целяло заобикаляне на установената в чл. 19 ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на ГПР, въпреки че предвидената неустойка представлявала разход по кредита, който следвал да намери стойностно изражение в него. Според ищцата, за да избегне надвишаване на максималния размер на ГПР кредиторът бил използвал правната форма на „неустойка за нерпедоставяне на поръчител", с което чрез позволени правни средства бил постигнат непозволен правен резултат, а именно - по-висок ГПР на кредита. На следващо място се сочи, че неустойката била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала за нея била в размер, надвишаващ този на кредита, с което безспорно бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузата била неравноправна и по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждала заплащане на сума, размерът на която бил необосновано висок и с нея се уговоряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, което съглашение водело до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Освен неравноправна посочената клауза се явявала и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. чл.24 от ЗПК, тъй като не била индивидуално уговорена между страните, поради това че била част от стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договора и кредитополучателят нямал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на сключването им, особено в хипотеза на договор с общи условия. В горепосочения смисъл се посочва Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Предвид изложеното, се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 995,00 лева, представляваща неустойка за непредставянето на надлежно обезпечение, дължима във връзка със сключения със ответника ДПК № Х-00003246 от 10.05.2019г., поради нищожност на уреждащите я клаузи на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се 4 присъждане на разноски по делото, както и на адвокатско възнаграждение на основание чл.