Решение № 5619 от 17.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5619 гр. Пловдив, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330101860 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. С. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „************“ бл. ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Т. И., е предявила против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., иск за връщане на сумата от 303, 90 лева- неоснователно платено възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за предоставяне на гаранция № **************/ 31.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 30.01.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № **********/ 31.01.2020 г., с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, на ищеца се предоставила сумата от 500 лева, при ГПР- 47, 09 % и ГЛП- 40 %, при общо дължима сума от 551, 10 лева. Според чл. 4 от договора се дължало и обезпечение, като в тази връзка на същата дата се сключил, но вече с ответника и договор за предоставяне на гаранция № **********/ 31.01.2020 г., за поемане на задължението по кредита, срещу възнаграждение за поръчителя в размер на 303, 90 лева, платимо разсрочено на вноски според погасителния план. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като посоченият в договора ГПР не бил действително приложеният и това заблуждавало потребителя.

Възнаграждението за поръчителя представлявало разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР, като противното представлявало заблуждаваща търговска практика. Така 1 недобросъвестно се увреждал потребителят, който не можел да разбере икономическите последици от поетото си задължение, защото кредиторът му бил предоставил невярна информация за общия размер на плащанията. С тази клауза се заобикаляли императивни разпоредби на ЗПК- чл. 19 ал. 4. Оттук- недействителен бил и договорът за поръчителство, защото поръчителството можело да съществува само за действително задължение- чл. 138 ал. 2 от ЗЗД. Освен това кредиторът и поръчителят били „свързани лица“ по смисъла на ТЗ.

Предвид нищожността на договора за гаранция, се дължало връщане на платеното по него, в който смисъл се моли и за осъждане на ответника. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Договорът за паричен заем бил сключен с друго дружество, а не с ответника и твърденията за нарушения на ЗПК се отнасяли само до кредитната сделка. С оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. В случая били спазени принципите на добросъвестност и справедливост. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *********/ 31.01.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при 2 следните условия: на 5 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 47, 09 % и общ размер на всички плащания- 551, 10 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ***********/ 31.01.2020 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 303, 90 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени копия от договорите за паричен заем и за поръчителство, както и справка от ответника за платени по договора за поръчителство суми в общ размер на 303, 90 лева.

Във връзка с тази справка в първото по делото с.з. е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 303, 90 лева, вместо първоначално предявения такъв от 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В договора за кредит макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 551, 10 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на 3 главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 47, 09 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на 4 кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е предвидена в противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са нищожни.