Решение № 1981 от 27.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1981 гр. Пловдив, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330114156 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Л. П. Ц., ЕГН **********, срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 270 лева – платена при начална липса на основание по Договор за паричен заем № ...13.02.2025 г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № .....13.02.2025 г. при следните параметри: 600 лв. – главница, платима на 15 седмични погасителни вноски, при месечен лихвен процент 4,200 % и годишен процент на разходите 65,16 %. В договора била уговорена и клауза, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, която клауза ищецът счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, заобикаляне на закона и поради договарянето й в ущърб на потребителя. Сочи се, че в чл. 6 от процесния договор било предвидено задължение за ищеца в тридневен срок от сключването му да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящи на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия на ответното дружество. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 222,56 лв., предвидена в чл. 6, ал. 2 от договора. Ищцата не представила подобно обезпечение, съответно била начислена неустойка към общото задължение, като същата била включена в погасителния план към договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. Твърди се, че вземането, макар и именувано „неустойка“, нямало характер на такава и било уговорено изначално без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. По този начин целта на кредитора била да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като си гарантира, че ще получи това вземане чрез поставянето на прекомерни изисквания, създаващи предпоставки за сигурно неизпълнение – осигуряване на поръчители, банкова гаранция или договорна ипотека в тридневен срок. Според ищцовата страна, посоченото вземане представлявало допълнителна и гарантирана за ответника икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Счита, че с посочената клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Заплащането на неустойка представлявало допълнителна финансова 1 тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая клаузата за неустойка не била индивидуално уговорена, с което не била спазена и разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Клаузата противоречала на добрите нрави и предвид завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Навеждат се доводи за недействителност на договора за заем поради неспазване изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че процесния договор отговарял формално на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото били посочени лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените от кредитора величини обаче не съответствали на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. В тази връзка се твърди, че вземането за неустойка поради непредоставяне на обезпечение не било взето предвид при изчисляването на ГПР, поради което същият не съответствал на действителния такъв. Поддържа се, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Ищцата твърди, че е погасила предсрочно процесния договор за заем, като е заплатила сума в общ размер на 870 лв. С оглед изложените в исковата молба съображения се поддържа, че платената над главницата по договора сума се явява платена при начална липса на основание, поради което ищцата претендира връщане на сумата от 270 лв. Претендират се разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Не оспорва сключването на процесния договор за паричен заем при посочените в исковата молба параметри. Ответникът признава направеното от ищеца плащане в общ размер на 870 лв., като посочва, че така платената сума е разнесена и осчетоводена по пера, както следва: 600 лв. – за главница; 47,44 лв. – за договорна лихва и 222,56 лв. – за законна лихва. Оспорва останалите твърдения в исковата молба за нищожност на клаузата за неустойка и за недействителност на договора. Ответната страна заявява, че при изчисляване на ГПР по кредита не следва да се включва неустойката, която по своята същност представлявала разход, дължим от потребителя поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. В чл. 3.3 от същия ясно и разбираемо било посочено как точно се изчислява ГПР, поради което се твърди, че в случая ГПР бил съобразен изцяло с императивно определената законодателна рамка. Сочи се, че условията на клаузата за неустойка били индивидуално уговорени и това е станало с прякото влияние на потребителя. Освен това условията били ясни и разбираеми, съгласно изискването на чл.

145, ал. 2 ЗЗП. С конкретната клауза се уговаряла неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на заема, а размерът на неустойката за неизпълнение бил индивидуално определен в договора, поради което не можело да се приеме, че клаузата е бланкетна. Неустойка се дължала в пълен размер още от момента на настъпване на основанието за нейното начисляване. Периодичният начин на плащането й не било основание да се счита, че същата е лихва или че има характер на обезщетение за забавено изпълнение. Ответникът поддържа, че клаузата за неустойка е действителна, не противоречи на закона и на добрите нрави, а неустойката е дължима поради липсата на надлежно обезпечение. Сочи, че потребителят не се е възползвал от възможността в 14-дневен срок да се откаже от договора. Оспорват се твърденията в исковата молба, че посоченият в договора ГПР не съответства на действително приложения такъв, като ответната страна поддържа, че е налице валидно сключен между страните договор за заем. При изчисляване на ГПР по процесния договор ответникът твърди, че е спазил законоустановените изисквания. Моли за отхвърляне на предявената искова претенция. Претендира разноски по делото. Възразява срещу искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, като твърди, че не са налице предпоставки за прилагане на посочената разпоредба. При условията на евентуалност счита, че следва да бъде определено възнаграждение съобразно фактическата и правна сложност на делото.

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235, ал.2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното.

На основание чл. 153 вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ....../13.02.2025 г., по силата на който ответникът, като заемодател е предоставил на ищеца, като заемател сума в размер от 600 лева, при годишен процент на разходите: 65,16 % и месечен лихвен процент: 4,200 %; в договора за паричен заем е уговорена клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение 2 от страна на заемателя; в ГПР по договора за паричен заем не е включено като разход вземането за неустойка.

Неустойката за непредставяне на обезпечение не е включена в ГПР в процесния договор – факт, който не се оспорва от ответника. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.

11, ал.1,т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По договора е неясно, какви точно разходи се включват в ГПР. В годишен лихвен процент 65,167 %, не е ясно какво точно се съдържат и как се изчислява по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ищеца ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е установено и в трайната практика на Окръжен съд – Пловдив - Решение № 242 от 18.02/2016г., по гр.д.№ 45/2016г., на Окръжен съд Пловдив, VI състав, Решение № 1561 от 30.11/2016г., по гр.д. № 2355/2016г., на Окръжен съд Пловдив, VI състав, Решение № 656 от 26.05/2017г., по гр.д. № 499/2017г., на Окръжен съд Пловдив, VII състав, Решение № 336 от 13.03/2018г., по гр.д. № 3025/2017г., на Окръжен съд Пловдив, VI състав.

Следователно, ищецът е заплатил всички суми извън стойността на чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит в размер на сумата от общо 270 лева, които според отговора на ответника по чл. 131 ГПК са разпределени за погасяване на договорна лихва от 47.44 лева и законна лихва от 222.56 лева. Сумата от 222,56 лева която е отнесена за погасяване на задълженията на ищеца за законна лихва обаче е неясно за кой период е начислена, тази законна лихва би трябвало да е дължима върху всяка просрочена вноска и тъй като е в тежест на ответника да установи основанието въз основа на което е прието плащането, то това основание имплицитно се свързва със периодът на законната лихва. Не е доказано сумата от 222.56 лева как е формирана – като сбор от законните лихви върху всички просрочени вноски и ако това е така за какъв период е начислявана законна лихва върху всяка забавена вноска. Ищецът е представил доказателство затова, че всички вноски по кредит ...... са изплатени в периода от 24.02.2025г. до 24.04.2025г. чрез системата изи пей и чрез приходен касов ордер в брой на стойност 290 лева от дата 05.05.2025г. поради което и не става ясно твърдяната от ответника законна лихва от 222.56 лева за какъв период е формирана и за кои просрочени главници.

Предвид на гореизложеното за сумата от 270 лева, която е била платена извън чистата стойност на главницата по недействителния договор за заем не може да се установи на какво основание е получена от ответника поради което и предявения иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 се явява доказан.

На основание чл. 78 ГПК в полза на ищцата следва да се присъди сума в размер на 50 лева за държавна такса, а на основание чл. 38 ЗА в полза на адв. Д. Г. минимално адвокатско възнаграждение в размер на 245,42 евро с ДДС съгласно Решение от 23.10.2025 по дело С744/2023 на СЕС като няма основание за допълнително намаляване на адвокатския хонорар.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 ДА ЗАПЛАТИ в полза на Л. П. Ц., ЕГН ********** сумата от 270 лева/138,05 евро платена при начална липса на основание по недействителен Договор за паричен заем № .....13.02.2025 извън стойността на чистата главница КАКТО и разноските по делото в размер на сумата от 50 лева /25,56 евро за държавна такса;