Решение № 310 от 31.07.2026, Районен съд - Провадия
- Съд
- Районен съд - Провадия
- Дело
- Гражданско дело 1017/2025
- Вид
- Решение № 310
- Подписан
- 31.07.2026
- В сила
- 12.09.2026
- Състав
- Галя Алексиева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 19, ал.1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 36, ал. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 310 гр. ******, 31.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ******, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Галя Алексиева при участието на секретаря П. В. Г. като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело № 20253130101017 по описа за 2025 година
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от Т.
В. И., ЕГН ********** с адрес гр. ******, ул. ******** № 42 против „******” ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. *****, жк ******, ул. ***** № 17, ап. 1 за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 613,55евро /1200лева/, представляваща получена от него без основание сума извън чистата стойност на получена в заем сума по сключен между страните договор за паричен заем № ****** от 31.08.2023г., поради недействителност на договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 09.07.2025г. до окончателното погасяване на задължението.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:
Сключила с ответника договор за заем, по който й е отпусната сума в заем при ГЛР 40,15%.
Счита уговарянето на възнаградителна лихва в такъв висок процент, надхвърлящ трикратния размер на законната лихва да е в противоречие на добрите нрави. Отделно, счита, че реално не това е размерът на лихвата, защото в ГПР не е била вкл. неустойката заложена в чл. 3 от договора, чрез която се постигало скрито оскъпяване. Съгласно договора заемът е следвало да бъде обезпечен с гарант отговарящ на определени изисквания, както и с още едно обезпечение по негов избор. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с дължимост на неустойка, чието плащане е включено в отделните погасителни вноски по погасителен план. Към датата на подаване на исковата молба сочи да е платила сумата от 1200лева, извън стойността на получената в заем сума по договора.
Твърди, че клаузите разписващи дължимост на възнаградителна лихва и неустойката са нищожни. В тази връзка излага следните правни съображения: Счита, че посочената неустойка представлява разход по кредита, предварително известен на кредитора, предвид невъзможните условия за изпълнение, при чието неизпълнение тя става дължима. Затова и твърди, че по естеството си това вземане не е неустойка, а скрита лихва и като такава е следвало да бъде вкл. в ГПР. Неотразяването й в него счита да обуславя недействителност на договора за кредит. Затова и само на това основание и предвид законовата регламентация на отношенията, вкл. от общностното право, договорът бил недействителен на основание чл.
22 ЗПК.
1
Съответно, предвид недействителността на договора, на връщане подлежи платеното от него над чистата стойност на кредита, т.е сумата от 1200лева.
Искането отправено до съда е за уважаване на претенцията и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се признава като основателен.
Потвърждава, че с ищцата е бил сключен соченият договор за потребителски кредит, по който е получил сумата от 1200лева извън чистата стойност на отпуснатата в заем сума.
Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по делото съдебно- деловодни разноски. Сочи да е налице хипотеза на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Оспорва да са налице предпоставки за определяне на адв. възнаграждение на ищеца при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Настоява размерът му да се определи под минималния предвиден в Наредба № 1/2004г.
В открито съдебно заседание исковата молба се поддържа с писмено становище.
Ответникът поддържа отговора с писмено становище.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Предмет на исковата претенция е сума, плащането на която се сочи да е извършено по сключен между страните договор за паричен заем № ****** от 31.08.2023г., но без основание доколкото договорът е недействителен като сключен в противоречие на нормите в областта на потребителското кредитиране.
За да се приеме за доказано възникването на твърдяното от ищеца право, същият е следвало да докаже елементите от фактическия му състав, а именно извършено в полза на ответника плащане на процесната сума, представляваща задължения по него извън чистата стойност на отпуснатата в заем сума, доколкото договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При проведено успешно доказване на горното, ответникът следва да докаже, че има право да задържи сумата, респ. че е изпълнил задълженията си за реституция по договора.
Между страните не е имало спор, че са сключили договор за паричен заем № ****** от 31.08.2023г., заемът по който е следвало да бъде обезпечен с гарант отговарящ на определени изисквания, както и с още едно обезпечение по негов избор. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с дължимост на неустойка, чието плащане е включено в отделните погасителни вноски по погасителен план. С тази конструкция на договаряне, реално е прехвърлен рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменени й с нормата на чл.
16 ЗПК върху самия длъжник и се е стигнало до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На преден план е не интересът на кредитора да получи точно изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението, в който случай би настоявал да има обезпечението още при сключване на договора, и което изпълнение неустойката би следвало да гарантира, а получаването на нейната стойност, като добавък към договорената възнаградителна лихва, включвайки я и към размера на погасителната вноска и оскъпявайки така кредита. Затова и изначално следва да се отрече характер на неустойка на това вземане, защото то няма присъщите за нея обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тя е за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума, излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване. След като представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по 2 предоставения кредит, въпреки недействителността на уговорката, то съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, то е подлежало на калкулиране в общия размер на ГПР по договора. Ответникът не е оспорвал, че включването на това вземане в ГПР ще го направи по размер надвишаващ императива на чл. 19 ЗПК. Това обосновава недействителност на договора за потребителски кредит, поради противоречие със закона /чл. 19 ЗПК/.
Предвид формирания от съда извод за недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи. Иначе казано, дължима е само реално отпуснатата в заем сума. С отговора на исковата молба ответникът е признал иска и е представил доказателства за извършено на 20.01.2026г. плащане към ищцата на сумата от 1200лева, явяваща се получена от него извън чистата стойност на заетата сума.
В изпълнение указанията на съда с молба от 02.07.2026г. ищцата е потвърдила получаването на сумата, поради което погасителният ефект на така извършеното плащане следва да се признае.
Ответното дружество е изпълнило изцяло задължението си по реституция на сумата получена от него по недействителния договор. Ето защо, искът следва да се отхвърли като неоснователен, но поради плащане извършено в хода на процеса, което на основание чл. 235 ГПК следва да бъде взето предвид от съда.
По отношението на искането за присъждане на законна лихва: Доколкото плащането на сумата е извършено от ответника в хода на процеса- на 20.01.2026г., то искането за присъждане на законната лихва като законова последица от предявяване на иска се явява основателно за периода от датата на подаване на исковата молба- 09.07.2025г. до датата на плащането- 19.01.2026г.вкл. Размерът й изчислен от съда с помощта на програмен продукт Апис финанси възлиза на сумата от 39,01евро. Ответникът не е твърдял да е изпълнил това си задължение, респ. не са и ангажирани доказателства в този смисъл.
По разноските:
Съобразно изхода на спора, разноски се дължат в полза на ищеца по общото правило на чл. 78, ал.1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който се търсят разноски в размер на платена дължима държавна такса от 25,56евро и адв. възнаграждение в хипотеза на чл. 38 ЗАдв. То е договаряно в хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, т.е на роднина, близък или др. юрист, а не на материално затруднено лице, поради което доводите срещу това да е налице тази хипотеза не следва да се обсъждат. Правото на адвоката да оказва безплатна адвокатска помощ на лицата посочени чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв е установено със закон.
Достатъчно е в представения договор за правна защита и съдействие да се сочи, че договореното възнаграждение е безплатно на това основание, защото съдът няма задължение да изследва дали е налична родствена връзка, такава на близки отношения между адвокат и клиент, или да изследва образованието на клиента. Това само по себе си не може да обоснове и хипотеза на злоупотреба с право, след като правната помощ е предоставена и предпоставките на чл. 78 ГПК за присъждане на адв. възнаграждение са налице.
Направено е възражение за прекомерност на адв. възнаграждение.
В тази си преценка, съдът съобрази критериите по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, за които има знание- фактическата и правна сложност на спора, вида и обема на събраните доказателства, защитаваното право и материален интерес. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. В този смисъл, спорът не е с фактическа и правна сложност, приключил е в две съдебни заседания, второто проведено поради 3 неизпълнение на дадени на ищцата указания с определението по чл. 140 ГПК; в двете съдебни заседания процесуалният представител е ангажирал писмени становища.
Ангажирани са само писмени доказателства- банкови извлечения от сметката на ищцата, правнорелевантните факти са признати от ответника. По приложимото право е формирана съдебна практика, в т.ч. задължителна такава на ВКС и СЕС. До приемането на наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗАдв, настоящият състав счита, че като ориентир за размера на възнаграждението на адвоката следва да служи Наредба № 1/2004г. за възнаграждението на адвокатска работа, в случая чл. 7, ал. 2, т. 2, където минималното е 214,74евро. Приемайки възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, адв. възнаграждение следва да се редуцира до сумата от 150евро или 180евро с ДДС.
Не е налице привилегията на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото законът поставя кумулативното наличие на две предпоставки- ответникът да не е станал повод с поведението си за завеждане на делото и да е признал иска. В случая е налице само второто.
Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага, респ. длъжникът може да го изпълни веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо /т. 7 ППВС № 1/1979г./. Като не е изпълнил задължението след получаването на сумата, в т.ч. след м.11.2024г., когато сам твърди, че регулаторният орган е издал разпореждане към него за премахване на неравноправни клаузи, по които в случая е сторено плащането и до завеждане на настоящата искова молба през м.07.2025г., а едва в хода на настоящото производство, ответникът е станал повод за завеждане на делото. Затова и сторените от ищеца разноски ще следва да се понесат от ответника, независимо от направеното от него признание на иска по реда на чл. 237 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. В. И., ЕГН ********** с адрес гр. ******, ул. ******** № 42 против „******” ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. *****, жк ******, ул. ***** № 17, ап. 1 за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 613,55евро /1200лева/, представляваща получена от него без основание сума извън чистата стойност на получена в заем сума по сключен между страните договор за паричен заем № ****** от 31.08.2023г., поради недействителност на договора, поради погасяване на задължението чрез плащане извършено в хода на процеса, на осн. чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Разпечатката съдържа 42 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7d08b460-19af-4a68-9c83-edf1e67035ad