Решение № 610 от 29.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 610 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Василена Дранчовска при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100502934 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 08.10.2023г., постановено по гр.д. № 42115/2021г. по описа на СРС, ГО, 25 състав, е отхвърлен предявеният от С. А. А. срещу „АПС Бета България“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът на дължи на ответното дружество поради изтекла погасителна давност сумата от 2 959, 89 лева, представляваща главница по договор за целево финансиране № 4126125882/25.12.2007г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 08.03.2010г. по ч.гр. дело № 2349/2009г. по описа на СРС, 67-ми състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20118610400505 по описа на ЧСИ Д.В.. Със същото решение е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба в частта по частта по предявения от С. А. А. срещу „АПС Бета България“ ЕООД отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 99, 20 лева, представляваща съдебни разноски съгласно изпълнителен лист от 08.03.2010г. по ч.гр. дело № 2349/2009г. по описа на СРС, 67-ми състав.

Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, е подадена в законоустановения срок 1 въззивна жалба от ищеца С. А. А., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Твърди се неправилност на изводите, че с подаваните молби за предприемане на изпълнителни действия от 09.09.2013г., от 17.09.2014г., от 24.09.2015г., от 15.06.2017г., от 04.09.2019г. и от 22.01.2021г., давностния срок е бил прекъснат, независимо, че поисканите действия не са били извършени. Развити са подробни съображения, че давността се прекъсва само в случай на реално засягане на имуществената сфера на длъжника, каквото в процесната хипотеза не е било установено. В този смисъл се позовава на постановките на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение по гр.д. № 1747/2020г. по описа на ВКС. Излага доводи, че с цитираните молби се цели единствено запазване висящността на изпълнителното производство и прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Този извод се налагал при съобразяване на обстоятелството, че съдебният изпълнител не е взел становище по депозираните от взискателя молби, не е определил способ за изпълнение, нито е изискал заплащането на нужните такси за предприемане на конкретни действия. Въззивникът аргументира становище, че молбите на взискателя за извършване на имуществено проучване и евентуално за налагане на запори, както и молбите за извършване на изпълнителни действия, които не са извършени и за които не са заплатени съответните такси, не могат да бъдат приравнени на редовни, действително извършени действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат започналия да тече давностен срок. Във въззивната жалба се оспорва правилността и на формираните от първоинстанционния съд изводи, че направеното искане за прилагане на способ за принудително изпълнение по перемирано дело е противопоставимо на длъжника и е годно да прекъсне течението на погасителната давност. В този смисъл поддържа, че процесното изпълнително производство е било прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 15.05.2013г., както и че с прекратяване на делото се погасява правото да се иска извършване на изпълнителни действия, както се прекратява и задължението на съдебния изпълнител същото да бъде извършено. Направен е извод, че в този случай извършените след прекратяване на изпълнителното производство действия се явяват недопустими и не пораждат правно действие 2 по отношение на страните. Ето защо се навеждат твърдения, че считано от датата на последното валидно изпълнително действие – 15.05.2011г. до 15.05.2016г., давността не е била прекъсната с предприемането на валидни изпълнителни действия. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Направено е искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на установената по въпросите на погасителната давност съдебна практика.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, по доводи за погасяването на правото на принудително изпълнение по давност поради непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение на повече от пет години от датата на последното валидно изпълнително действие.

Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск, обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в 3 противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство /ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.

В случая ищецът обосновава предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че удостоверените вземания са покрити с изтекла петгодишна погасителна давност след образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск е допустим.

При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.

На етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: на 08.03.2010г. срещу ищеца в полза на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 2349/2009г. по описа на СРС, I ГО, 67 състав за процесните суми, въз основа който е било образувано изп. д. № 20118610400505 по описа на ЧСИ Д.В., както и че вземанията по изпълнителния лист са прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД със споразумение за покупко-продажба и прехвърляне на вземания от 23.02.2015г. Не е спорно, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

По образуваното на 02.05.2011г. изпълнително действия са извършени следните действия:

4

На 18.05.2011г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията на длъжника във всички банки и клонове на чуждестранни банки на територията на страната, а на 12.07.2011г. е наложен запор върху вземането на длъжника по трудово правоотношение. По наложените запори липсват постъпления.

С молба от 09.09.2013г. взискателят е направил искане за извършване на справки за наличието на трудови договори, МПС, банкови сметки и недвижимо имущество, и за налагане на запор върху трудово възнаграждение, МПС, банкови сметки и възбрана на недвижимо имущество на длъжника. С разпореждане от 09.09.2013г. съдебният изпълнител е разпоредил налагането на запори върху вземания по банкови сметки и е насрочил опис на движими вещи на 31.10.2013. Молба с идентично съдържание е подадена от взискателя на 17.09.2014г., като органът по принудително изпълнение е насрочил опис на движими вещи на длъжника на 30.10.2014г. По делото няма данни изпълнително действие да е извършено.

На 17.02.2015г. съдебният изпълнител отново е наложил запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки.

На 29.04.2015г. ответникът „АПС Бета България“ ЕООД е уведомил съдебния изпълнител за прехвърлянето на вземанията и е бил конституиран като взискател по изпълнителното дело.

С молби от 24.08.2015г., от 15.06.2017г., от 04.06.2019г. и от 04.02.2021г., взискателят е поискал извършване на справки за наличието на трудови договори, МПС, банкови сметки и недвижимо имущество, и за налагане на запор върху трудово възнаграждение, МПС, банкови сметки и възбрана на недвижимо имущество на длъжника, включително и извършване на опис на движими вещи на длъжника /молба от 04.06.2019г./.

На 04.02.2021г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията на длъжника в „Първа Инвестиционна Банка“ АД, а на 08.02.2021г. е наложен запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение в Център за спешна медицинска помощ – София. За периода от 01.03.2021г. до 27.08.2021г. по запорите са постъпвали суми, от които общо 1 372, 87 лева са преведени на „АПС Бета България“ ЕООД, а останалата част са преведени в полза на съдебния изпълнител за такси по изпълнението.

5

С разпореждане от 09.09.2021г. органът по принудително изпълнение е спрял изпълнението по изпълнителното производство въз основа на допуснато в първоинстанционното производство обезпечение на предявените искове чрез спиране на изпълнението по изпълнителното дело.

Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

По делото не е спорно обстоятелството, че срещу ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и че в срока по чл. 414 от ГПК не е подадено възражение, поради което се налага извод, че заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на датата, на която е издаден изпълнителният лист – 08.03.2010г. В трайната и непротиворечива практика на ВКС /решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО, решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по гр.д. № 1722/2021г. по описа на ВКС, се приема, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Идентично становище е застъпено и в решение от 23.01.2023г., постановено по гр.д. № 1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в решение № 118 от 07.07.2022г. на ВКС по гр.д.