Решение № 6549 от 28.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6549 гр. София, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20221100509036 по описа за 2022 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалбa на „А.“ЕООД чрез адв. И.-А. срещу Решение 6530 от 15.06.2022г., постановено по гр. д.

№ 2093/2022г. по описа на Софийски районен съд, 156 с-в, в частта с която са уважени, предявените от „Топлофикация София“ЕАД срещу жалбоподателя иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ вр. с чл. 86 ЗЗД за дължимост на суми за цена на доставена и неплатена ТЕ за стопански нужди и цена на услугата „Дялово разпределение“ и за мораторни лихви.

Изложени са оплаквания за недопустимост на решението. Счита, че неправилно СРС е приел, че се претендират суми за период от 01.01.2019г. до 30.04.2020г. за ТЕ. В уточнителна молба на ищеца от 21.02.2022г. бил посочен друг период, а именно 01.10.2018г.-30.04.2020г, като е налице застъпване на този период частично (относно м.10, 11, 12 от 2018г.) с предмета на друго висящо между страните заповедно производство, а именно 48458/2020г., което било образувано преди ч.гр.д. 58189/2021г. във връзка с което е образувано настоящото исково производство и била налице хипотеза на чл. 126 ГПК. Неверни били изводите, че доклада по делото в който бил посочен приетият от съда период не бил оспорен. В ОСЗ дружеството поискало допълване на доклада с възражението за недопустимост по изложените съображения.

1

Изложени са оплаквания за неправилност на решението. Съдът постановил решението преди да изтече срока за искане за поправка на протокола от проведеното последно ОСЗ, а ответника в срока по ГПК поискал такава поправка. Така се стигнало до неизяснена фактическа обстановка и нарушаване на правото на защита.

Неправилни били изводите за валидно облигационно отношение между страните.

Представените договори между ищеца и жалбоподателя били нищожни, като противоречащи на общите условия на ищеца, защото нямало съгласие от собственика на имота дружеството да сключи договор с ищеца. Лицето подписало като собственик представените декларации за съгласие в действителност не било собственик на имота.

Мотивите били противоречиви-съдът едновременно приел, че договорите са по чл. 149, т. 3 от ЗЕ, което налагало извод, че съществуването на облигационна връзка е условие за възникване на задължението и затова отхвърлил частично претенцията за м.01.2019-м.03.2019г, а от друга страна приел за ирелевантно дали наемодателя е собственик на имота, защото идеята на закона била реалния ползвател да отговаря за цената на ТЕ и така всъщност отрекъл да има значение фактът дали има валиден договор. Не ставало ясно откъде е направен извод, че смисъла на закона е реалния ползвател на услугата да плати цената.

Игнорирани били възраженията направени с допълнение към отговора на исковата молба (за което се твърди да е депозирано след запознаване с уточнителна молба на ищеца от 21.02.2022г и по повод на нея) възражения за неизправни средства за търговско плащане-общ топломер в абонатната станция. Ищецът носел тежестта да докаже изправност на топломера, а това не било сторено, обратното СТЕ доказвала, че е с изтекъл срок на годност след м.09.2019г. и след тази дата не било доказано надлежно количеството на доставената ТЕ. Поради това следвало да се кредитират само данните на СТЕ във вариант с приспадане на енергията за този период.

Иска се отмяна на решението и отхвърляне изцяло на исковете.

Постъпил е отговор на жалбата, с който тя се оспорва.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е налице частична недопустимост по чл. 126 ГПК. СРС не се е произнасял за период, който да включва м.10;11;12 от 2018г., който период е предмет на заповедно дело, различно от това във връзка с което е образуван настоящият процес, поради което и нито искът в разгледаната част за периода м.01.2019г. до м.04.2020г. (за ТЕ) и до м.02.2020г. за цена на „дялово разпределение“, нито решението с което той е разгледан за този период страдат от порок водещ до недопустимост. Няма значение и молбата за уточняване пред въззивния съд на исковете, тъй като искания за допълване на решението не са направени в срока по ГПК и предмет на въззивното дело е само проверка на решението за периода м.04.2019г. до м.04.2020г. (за ТЕ) и до м.02.2020г. за цена на „дялово разпределение“, тъй като липсва 2 жалба срещу отхвърлянето на исковете за периода 01.01.2019г-30.03.2019г.

По отношение проверката на правилността на решението въззивния съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми. СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за частично основателна по следните фактически и правни съображения:

Неоснователно е оплакването, че делото не било изяснено от фактическа страна поради постановяване на решение от СРС преди да изтече срок за искане по чл. 151 ГПК. Подобно процедиране на първата инстанция може да обуслови допустимост на твърдения и искания по доказателствата пред въззивния съд на основание чл. 266, ал 3 ГПК, но конкретни искания в такава насока не са правени пред настоящата инстанция.

Представени са писмени договори между страните за доставка на ТЕ за стопански нужди за периода, за който иска е уважен (л. 17-18).

Възраженията за нищожност на тези договори поради противоречието им с ОУ на ищеца, изведена от липса на изискуемо по чл. 61 от ОУ съгласие на собственика на имота дружеството жалбоподател да сключи тези договори са несъстоятелни. Дори да се приеме, че представените по делото декларации за такова съгласие, подписани от лицето М.А.Х. са такива от несобственик, то договорите пак не са нищожни.

Сделка сключена в противоречие на приложими към нея ОУ на страна по тази сделка не е нищожна. ОУ не са нормативен акт с императивен характер, за да би могло отклоняването от тях или противоречието с тях на един договор за който те са приложими да води до нищожност. Достатъчно в тази насока е да се посочи, че с императивна норма на закона се урежда конкуренцията между ОУ и договор - чл. 16, ал. 2 от ЗЗД, чл. 298, ал. 3 от ТЗ.

Както е разяснено и с ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти – собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие.

Това разрешение е приложимо и при доставката на ТЕ за стопански нужди и то на по-силно основание, тъй като при този вид доставка на ТЕ няма установена в ЗЕ презумпция, че собственика е страна по договора за доставка.

След като ОУ не предвиждат никаква отговорност за собственика на имота за 3 който е сключен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди спрямо доставчика на енергия за задължанията възникнали за периода на договора между доставчик и трето лице, то и липсата на съгласие на собственика за сключване на такъв договор не може да обуслови нищожност на договора. Същевременно не се и оспорва, че дружеството е ползвало имота въз основа на договора за наем за процесния период.

Отделно предявяване в процеса на такова възражение за нищожност е ярка проява на недобросъвестно упражняване на права от ответника. Жалбоподателя не е оспорвал договорите и заявленията за откриване на партида, изходящи от него, за автентичност или липса на представителна власт на лицето което ги е подписало.

Самият жалбоподател е представил пред ищеца договора за наем с лицето М.Х. (като собственик), както и подписаните от това лице декларации приложени по делото, че е собственик и е съгласен дружеството да е купувач на ТЕ за имота му. Твърдение в процеса, че М.Х. не е собственик, означава, че при подписване на договорите жалбоподателя е действал недобросъвестно-въвел е в заблуждение ищеца. От собственото си противоправно поведение никой не може да черпи права.

Освен това макар и косвено качеството на собственик на М.А.Х. се доказва от приетите като писмени доказателства Разрешение за ползване (л. 33-34) и протокол от ОС на ЕС на л. 39-41, в които М.А. е посочен като собственик.

Действително СТЕ е дала заключение (неоспорено от ищеца- въззиваем), че за периода м.10.2019г. до края на процесния период общият топломер в абонатната станция (въз основа на показанията на който се определят количествата на ползвана от всеки клиент на ТЕ при съобразяване показанията на индивидуалните средства за дялово разпределение) е с изтекъл срок на валидност на метрологична проверка.

Това обстоятелство обаче не може да доведе до пълна липса на задължения за ползвалите енергията лица щом като се установява, че енергия е ползвана.

В случая от СТЕ се установява, че за процесния период енергия е ползвана-това е видно от стр. 3 на експертизата. СТЕ е посочила отчетените показания на уредите в имота, което сочи ползване на ТЕ както и за отопление (сградна инсталция и отоплителни тела), така и за БГВ.

При това положение искът е установен по основание. В този случай по аналогия на чл. 44 от НАРЕДБА № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм. м.03.2020г.) и чл. 44 от НАРЕДБА № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването и съобразявайки данните от СТЕ въззивния съд намира, че за периода от м.10.2019г. до м.04.2020г (в който общият топломер е с изтекъл срок на метрологична проверка) количеството ТЕ следва да се определи по средномесечна стойност като се ползват изчисленията на СТЕ за периода м.01.2019г. – м.04.2019г. в който период топломера е редовен според СТЕ. Изчислената от СТЕ енергия ползвана от ответника за този период е на стойност от 351,31 лева (сградна инсталация и отопление за имот). Или 4 средно месечно за тези 4 месеца е 87,83 лева. Тази стойност се приема по реда на чл.

162 ГПК от настоящият състав за стойност на ползваната ТЕ за отопление (сградна инсталация и от отоплителни тела) за м.04.2019г. и за периода от м.10.2019г. до м.04.2020г. За промеждутъка ТЕ за отопление не се ползва и съответно не се определя от СГС. Или за периода от м.04.2019г. до м. 04.2020г. стойността на ползваната ТЕ за отопление (от сградна инсталация и от отоплителни тела) се определя на сумата от 614,81 лева. Към нея следва да се добави ТЕ за БГВ, определена на същият принцип, като сумата изчислена от СТЕ 13,26 лева се раздели на броя месеци за които е изчислена (4) или помесечно 3,32 лева. БГВ е ползвано целогодишно и следователно за периода от м.04.2019г. до м.04.2020г. за който искът е уважен и е предмет на въззивното производство стойността на ТЕ за БГВ се определя по чл. 162 ГПК от съда на сумата от 39,78 лева.

Общо дължимата за периода м.04.2019г. до м.04.2020г. вкл. сума за ТЕ е 654,59 лева. До този размер искът за цена на ТЕ е основателен и решението с което е уважен над този размер до размер от сумата 751,66 лева е неправилно и за разликата от 97,07 лева следва да се отмени, а искът да се отхвърли за тази разлика.

Дължимата мораторна лихва върху сумата 654,59 лева за периода 01.06.2019г. до 30.09.2021г. е 155,10 лева изчислен с компютърна програма и е по-голям от уважения размер при което решението по иска за мораторна лихва следва да се потвърди.

По отношение иска за цена на дялово разпределение решението следва да се потвърди в обжалваната му част, тъй като няма други оплаквания извън вече разгледаните за нищожност на договорите.

Решението следва да се отмени и в частта по разноските присъдени в полза на „Топлофикация София“ЕАД над размера от 412,50 лева (при уважени 66 % от исковете като краен резултат).