Решение № 1537 от 09.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1537 гр. София, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Полина Люб. Амбарева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20241100500622 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20267006/03.12.2020г., постановено по гр.д.№ 50419/2013г. по описа на СРС, 76 с-в, съдът е отхвърлил предявения от Т.О. срещу Й. О., иск за делба по отношение на апартамент ***, блок 5А (***), ***, в ж.к.

„****“, гр. София, при съседи: ап. № 61, двор, ап. 63, коридор и избено помещение № 61, при съседи: мазе 62, мазе 64, коридор, коридор, заедно с припадащите се 1,527 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото (идентификатор № ***, партида

296752).

С първоинстанционното решение е допусната делба между Т.О. и Й. О. по отношение на следните недвижими имоти, а именно:

- апартамент № 5, находящ се в гр. София, ул. „****“ № 23, при съседи: апартамент № 4, коридор, от две страни улица и апартамент № 6, заедно с прилежащото мазе № 7, при съседи: мазе № 12, улица, мазе № 7 и коридор, заедно с припадащите се 3,672 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при дялове по 1/2 ид.ч. за всеки съделител;

- апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „****“, бл. ***, описан в Нотариален акт № 79/1996 г. на 1-ви нотариус на СРС, при дялове: 11 659,11/19 367 ид.ч. за Т.О. и 7 707,89/19 367 ид.ч. за Й. О..

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника - Д. П. П..

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца Т.О., чрез адв.

Д. К., по която е образувано в.гр.д. № 2583/2021г. по описа на СГС, IV – „Д“ въззивен състав.

С депозираната жалба е обжалвано постановеното от Софийски районен 1 съд решение в частта му, с която е отхвърлен искът за делба досежно ап. № **** (***), ***, в ж.к. „****“, гр. София, както и в частта, с която е допусната делба относно апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „****“, бл. *** при определените от съда дялове. Изложени са съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните му части, за постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и за неговата необоснованост.

Оспорват се изводите на съда за липса на предпоставките за допускане до делба на процесния ап. ***. Посочва се, че по делото е представено решение от 13.03.2020г. на Административен съд София - град, с което е обявена за нищожна заповедта по чл. 98 ЗТСУ, с която имот на ответницата е отчужден и срещу него е получен в обезщетение апартамент ***. Изложени са доводи, че съгласно чл. 103 ЗТСУ (отм.), собствеността върху имота, даден в обезщетение, се придобива с влизане в сила на заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.), в която са посочени всички параметри на жилището. Поддържа се, че последната съставлява документ за собственост и докато не бъде отменена горепосоченият апартамент е съсобствен на страните и не следва да се изключва от делбата. Обосновава се наличието на съсобственост относно този обект в режим на СИО, като се излагат аргументи, че стойността на апартамента не е покрита изцяло с получената сума от отчуждения имот, както и че ответницата не е доказала, че разликата между стойността на отчуждения имот и стойността на апартамента, посочена в заповедта по чл.

100 ЗТСУ (отм.), е покрита изцяло с нейни лични средства.

По отношение на ап. № 6 във въззивната жалба се оспорва, че са налице предпоставките за допускането му до делба при дялове 11 659,11/19 367 ид.ч. за ищеца и 7 707,89/19 367 ид.ч. за ответницата. Подържа се, че апартаментът е придобит по време на брака на страните и при действието на СК от 1985 г.

(отм.), но към датата на прекратяване на брака приложение намирала нормата на пар. 4, ал. 1 от ПЗР на СК от 2009 г. относно имуществените отношения между съпрузите по заварени бракове. Сочи се, че след влизане в сила на СК от 2009 г. паричните влогове стават лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо дали преди това по отношение на тях се е разпростирал режимът на СИО и дали са придобити по време на брака и в резултат от съвместен принос. Неправилно се явявало приетото от СРС, че заплатените лихви са без значение за опреД.е на дяловете в съсобствеността на ап. № 6. Поддържа се, че лихвите представляват акцесорно вземане и са подчинени на главното вземане, като неправилно е прието от първоинстанционния съд, че лихвите върху сумата на обезщетението, лична собственост на ищеца, имат статут на СИО. Допълва се, че от представените пред съда писмени доказателства - заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.), както и тази по чл. 100 ЗТСУ (отм.), не се установява правата върху влога да са прехвърлени в полза на ответницата, в това число и правото върху лихвите.

Поддържа се, че ап. 6 е изключителна собственост на ищеца О., без принос на ответницата при придобиването му, както и че същият е изплатен само с негови лични средства, внесени от блокиран влог, заедно с лихвата върху сумата по главницата.

С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, като предявеният иск за делба по отношение ап. *** да бъде уважен, а спрямо ап. № 6 – да бъде отхвърлен, като се приеме, че той е изключителна собственост на Т.О.. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – Й. О., чрез адв. П. Н., с който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Намира

2 първоинстанционното решение в обжалваните му части за правилно, обосновано и съобразено с материалния, процесуалния закон и събраните по делото доказателства.

Счита, че по отношение на ап. *** в доказателствена тежест на ищеца е било да установи, че горепосоченият обект е съсобствен между страните в режим на СИО, като правилно и с оглед липсата на ангажирани доказателства в противното съдът е приел, че имотът е придобит по време на брака, въз основа на отчуждителна процедура по ЗТСУ (отм.), като е прехвърлен от ответницата на сина й (третото лице-помагач в производството) чрез дарение преди подаване на исковата молба за делба в СРС. Допълва се, че от представеното по делото влязло в сила решение № 2256/24.04.2020г. на АССГ по а.д. № 11798/2018г., с което е прогласена за нищожна заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) следвало, че не се е осъществила процедурата по отчуждаване и не са се породили правните й последици, както и че постановената по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.) заповед също се явявала нищожна.

По отношение на ап. № 6 се посочва, че правилно първоинстанционният съд е съобразил, че релевантна е сумата, послужила за основа за опреД.е на трансформираната лична собственост на ищеца, като лихвите върху влога са без значение. Сочи, че в процесния случай не намирала приложение разпоредбата на пар. 4, ал. 1 ПЗР на СК от 2009 г., доколкото влогът на ищеца е ликвидиран преди влизането в сила на новия СК.

Акцентира се, че предвид разпоредбите СК от 1985 г. (отм.) влогът е общ на съпрузите, които са се разпоредили със средствата в него към 1996г., както и че същият е бил блокиран, поради което не следвало да се начисляват лихви върху главницата. Поддържа се, че доколкото не се установявал друг произход на средствата по влога, обосновано СРС е приел, че само 3 951,22 лв. са лична собственост на ищеца, а останалата част от дължимата сума за заплащане на имота, до 19 367 лв., е СИО. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваните му части.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба и от третото лице-помагач на страната на ответника Д. П. П.. Излага се становище за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение в обжалваните му части, като доводите на третото лице-помагач по съществото си са идентични с тези, изложени в отговора на въззивната жалба, подаден от ответницата О.. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваните му части.

По в.гр.д. № 2583/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV – „Д“ въззивен състав, е постановено Решение № 262842/30.08.2022г., с което първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваните му части.

Производството по настоящото дело е образувано във връзка с Решение № 16/08.01.2023г., постановено по гр.д. № 4559/2022г. по описа на ВКС, I Г.О., с което по реда на касационния съдебен контрол е отменено решение № 262842/30.08.2022г., постановено по в.гр.д. № 2583/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV-„Д“ въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за допускане до делба на ап. № 6, находящ се в гр.

София, ж.к. „****“, бл. *** и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в тази част.

Касационното обжалване е било допуснато по въпроса „Придобиват ли се от двамата съпрузи /представляват ли съпружеска имуществена общност/ 3 лихвите по жилищен влог, формиран от стойността на обезщетението, което е получено за отчужден имот на един от съпрузите ?“. Възприетото от ВКС становище е, че когато е доказано, че сумите по паричен влог, придобит по време на брака, са лична собственост на един от съпрузите /съгласно чл.22, ал.2 от действащия СК или чл.21, ал.1 СК от 1985 г. /отм./, лична собственост на съпруга- титуляр на влога, са и лихвите върху сумите по този влог. Лихвите са граждански плодове от влога и като такива съгласно чл.93 от ЗС са собственост на титуляря на влога.

С определение от 27.09.2023 г., постановено по реда на чл. 227 ГПК по гр.д.№ 4559/2022г. по описа на ВКС, I Г.О, на мястото на починалия в хода на касационното производство жалбоподател Т.О. е конституирана наследницата му по закон – А. Т. О. – К..

С отменителното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК са дадени задължителни указания при новото разглеждане на делото да бъде допусната втора допълнителна задача на съдебно-счетоводната експертиза, като вещото лице да даде заключение: какъв е размерът на лихвата, която ДСК начислява върху сумата по жилищно-спестовния влог на Т.О. за периода от 01.01.1995г. до закриването на влога на 08.01.1996г., съобразно действащата към този период Тарифа на ДСК, за съществуването на която тарифа има данни в представеното по делото удостоверение № 14-ИСК-10382/1 от 14.10.2020г., издадено от Банка ДСК, намиращо се на л. 307 от първоинстанционното дело, която Тарифа вещото лице не е проверило и взело предвид при изготвяне на първоначалното си и допълнително заключение; в случай, че такава тарифа не бъде открита от вещото лице в Банка ДСК, следва да се даде заключение какъв е размерът на лихвата върху сумата по жилищно-спестовния влог на Т.О. за периода от 01.01.1995г. до закриването на влога на 08.01.1996г., съгласно действащата за предходния период от време Тарифа /тази за 1994 г./; дали по партидата, в която е отразено движението на сумите по жилищно-спестовния влог на Т.О., е отбелязано през периода от 26.02.1978г. /датата на сключване на брака между Т.О. и Й. О./ до 08.01.1996г. /датата на закриване на жилищно-спестовния влог на Т.О., чрез превеждане на намиращата се в него към тази дата сума от 19 367 лв. за заплащане на цената на делбения апартамент № 6/ да са били внасяни други суми, различни от първоначално внесената по влога сума от 3 951,22 лв.

В изпълнение на указанията на ВКС с определение от 29.02.2024 г. е допуснато изготвянето на ССЧЕ, заключението по която е прието от въззивния съд в проведеното на 05.06.2025 г. открито съдебно заседание.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.