Решение № 624 от 18.10.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 624 гр. София, 18.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на единадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20211001000855 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 8.06.2021 г., 4.06.2021 г., на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решението от 13.05.2021 г. по т. д. № 268/2020 г. на Софийския градски съд, VІ-1 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „БМ Лизинг“ ЕАД: на осн. чл. 405, ал. 1 КЗ сумата 33 131,54 евро , представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществена застраховка „Каско“, сключен със застрахователна полица № 440218151004841/12.11.2018 г. за настъпило на 11.12 – 12.12.2018 г. застрахователна събитие – кражба на лек автомобил „Ауди S8“ с рег. № ***, ведно със законната лихва от 5.02.2020 г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2 559,94 лв. , представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода 24.09.2019 г. – 5.02.2020 г., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 176,93 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел, че в конкретния казус липсват основания за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие „кражба на автомобила“. Твърди се, че били доказани предпоставките за отказ по т. 10.7 от раздел І на ОУ, тъй като лизингополучателят действал недобросъвестно както към лизингодателя, така и към застрахователя, като е предприел действия по разпореждане с лизинговото имущество, без да има право да предприема такива, и като е предоставил автомобила 1 на лице с висок рисков профил, което било осъждано за умишлено престъпление и с което има висящи правни спорове и финансови неуредици. В тази насока в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК съдът не обсъдил тези обстоятелства, касаещи съдимостта на разпитания свидетел. Твърди се, че лизингополучателят не уведомил застрахователя, че е предоставил ползването на автомобила на трето лице и застрахователят бил лишен от възможността да направи преценка на риска и да поиска промяна в условията на договора или да прекрати договора. При условията на евентуалност се претендира намаляване с 50 % на обезщетението съобразно чл. 365, ал. 2 КЗ.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове в обжалваната част, както и да му присъди направените разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият „БМ Лизинг“ ЕАД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното решение – в сила. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Болшинството от наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Други пък от наведените в отговора на исковата молба възражения не са изтъкнати във въззивната жалба и не следва да се разглеждат от въззивния съд. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

1. Дейността на застрахователите е общественозначима, поради което е подложена на мащабна законова регулация, част от която са и основанията за отказ /пълен или частичен/ за изплащане на застрахователни обезщетения след настъпване на застрахователното събитие. Тези основания са императивно уредени в чл. 408, ал. 1 КЗ, според който застрахователят може да откаже плащане на обезщетение само: 1) при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение; 2) при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; 3) при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие; и 4) в други случаи, предвидени със закон.

2

Такива други случаи са установени например при: 1) съзнателно или несъзнателно необявяване на съществени за риска обстоятелства, за които застрахователят е поставил писмено въпрос, съществували при сключването на застрахователния договор – чл. 363 и чл. 364 КЗ; 2) съзнателно или несъзнателно необявяване на съществени за риска обстоятелства, за които при сключване на договора застрахователят е поставил писмено въпрос и които са настъпили след сключването на застрахователния договор – чл. 365 КЗ; 3) неизпълнение на задължението на застрахования да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки – чл. 395, ал. 3 и 4 КЗ; 4) неизпълнение на задължението на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в установените срокове с цел да попречи на застрахователя да установи обстоятелствата, при които е настъпило събитието, или ако неизпълнението е направило невъзможно установяването им от застрахователя – чл. 403, ал. 4 КЗ. Характерно за всички основания за отказ е, че тяхното законосъобразно приложение е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, неговото установяване от застрахователя, размера на вредите, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото или техният размер да бъде намален. Това изискване е изрично законово закрепено в хипотезите на чл. 363, ал. 4, чл. 395, ал. 4 и 5 и чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, но се извежда по тълкувателен път и за всички други хипотези[1]. Доказването на причинната връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презумира, дори и в застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго, вкл. и, че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Наличието на такава причинна връзка е необходимо както при пълен, така и при частичен отказ за плащане, т.е. намаляване на обезщетението – арг. и от чл. 363, ал. 4, изр. 2 и чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ. По-специално това важи и в хипотезата на намалява обезщетението. Очевидно е, че ако между неизпълненото задължение и настъпилото събитие или вреда въобще липсва всякаква връзка на обусловеност /дори и предполагаема/, то няма и никакво основание дори и за намаляване на обезщетението, а същото следва да се изплати в пълен размер. Друг е въпросът дали следва да се осъществи пълно доказване на подобна връзка или е достатъчно и непълно, т.е. установяващо вероятност в съответната степен. Несъмнено е, че основание за пълен отказ за изплащане на обезщетение е налице при пълно доказване на причинна връзка. Що се отнася до частичния отказ /намаляването/, то съществува и становище /което не е съвсем безспорно/, че е достатъчно и непълно доказване, т.е. доказване на вероятност, че неизпълненото задължение е довело /способствало/ до настъпването на събитието и вредите.

2. От всички наведени в първата инстанция основания за отказ, във въззивната жалба ответникът продължава да поддържа само едно – че застрахователят не бил уведомен, че ползването на застрахования автомобил е предоставено на трето лице от лизингополучателя по времето на действие на процесния застрахователен договор по силата на сключен предварителен договор за продажба, което било непозволено разпоредително действие.

По делото не е спорно, че ищецът е собственик на процесното МПС, което по силата на договор за финансов лизинг от 31.10.2017 г. е предоставил на лизингополучателя „Спийд Интернешънъл Транспорт“ ЕООД за срок до 20.10.2022 г. с уговорката, че при изплащане на пълната лизингова цена, същият има право да придобие собствеността. Не е спорно и, че преди сключване на 3 процесния застрахователен договор от 12.11.2018 г. лизингополучателят е сключил предварителен договор за продажба на автомобила с лицето С. Й. Й. с уговорка за изплащане на цената на вноски, като след изплащане на първата вноска от 5 000 лв. на 24.10.2018 г. ползването на автомобила е било предадено на това лице – видно от приемо-предавателния протокол от 24.10.2018 г. /л. 142 от делото на СГС/. Безспорно е и, че при процесното застрахователно събитие на 11 – 12.12.2018 г. владението на автомобила е било отнето от неизвестно лице, след като именно ползвателят С. Й. е паркирал автомобила на улица в гр. Пловдив. Не се спори, че застрахователят – ответник не е бил уведомен за предоставянето на ползването на автомобила на това лице.

Горните факти обаче не обосновават нито едно основание за пълен или частичен отказ от изплащане на застрахователно обезщетение.

На първо място, противно на поддържаното от ответника случаят принципно не може да се квалифицира като нарушение на задължение по т. 10.7 от раздел І от ОУ, според която клауза застрахованият е длъжен да уведомява писмено застрахователя, незабавно след узнаването за всички обстоятелства или промени в обстоятелствата, които е декларирал, които са възникнали по време на действието на договора или за които е узнал по време на действието на договора.

Процесното обстоятелството /предаването на ползването на лицето С. Й./ е възникнало преди сключване на застрахователния договор от 12.11.2018 г. и това е било известно на лизингополучателя при сключване на договора, а същият е посочен като съзастрахован в полицата.

Не се установява и това обстоятелство да е подлежало на деклариране от застрахования при сключване на договора – нито в съдържанието на процесната полица, нито във въпросника към нея /л. 66 от делото на СГС/ е посочено, че следва да се обявят данни за конкретното физическо лице, което ползва автомобила. При това неизпълнението на задължение, което е предвидено в застрахователния договор, може да обоснове основание за отказ за изплащане на застрахователното обезщетение само, ако това неизпълнение е довело до възникване на застрахователното събитие – чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. В случая застрахователят нито твърди, нито доказва, че процесното застрахователно събитие /кражба на автомобила/ е настъпило именно поради неизпълнение на задължението за уведомяване по т. 10.7 от раздел І на ОУ, респ. че не би настъпило ако той би бил уведомен за предоставеното ползване на автомобила на посоченото трето лице. Ето защо не е налице основание за отказ по чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ.

На второ място, не е налице хипотеза на отказ и по чл. 408, ал. 1, т. 4 КЗ – в други случаи, предвидени със закон. По аналогични на изложените съображения случаят не попада в хипотезата на чл. 365 КЗ, касаеща задължение за обявяване на всички новонастъпили обстоятелства, за които при сключването на договора застрахователят писмено е поставил въпрос. От една страна, процесното обстоятелство не е новонастъпило, доколкото е съществувало и преди сключване на застрахователния договор. От друга страна, не се установява за това обстоятелство застрахователят да е поставил писмено въпрос към застрахования.