Решение № 36 от 25.02.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 36 гр. Велико Търново, 25.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ ИВАНОВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500496 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред въззивната инстанция е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 339/29.07.2025 г., постановено по гр. д. № 20254400100397 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Плевен, първоинстанционният съд е признал за установено в отношенията между страните, че сключеният между Н. И. И., ЕГН **********, в качеството и на потребител, и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, в качеството на кредитор, договор за потребителски кредит № ********** от 12.04.2022 г. е нищожен на основание чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 21, чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Със същото решение съдът е осъдил „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да заплати на ищцата сумата 9 090,43 лв., представляваща получена без правно основание парична сума по нищожния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.2025 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане.

С решението са присъдени и разноски, като ответното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Б. К. сумата 1 000 лв. за оказана безплатна правна помощ, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на съда държавна такса в размер 817,62 лв. и 600 лв. възнаграждение за вещо лице.

Решението е обжалвано изцяло от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД чрез 1 процесуалния му представител – юрисконсулт К. З., с искане за неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Претендират се разноски за въззивната инстанция, включително юрисконсултско възнаграждение и държавна такса, като се прави и възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение на ищцата.

С въззивната жалба е направено и доказателствено искане по чл. 266, ал. 3 ГПК за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза с предмет определяне размера на годишния процент на разходите при изключване на застрахователната премия.

В жалбата се релевират оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

На първо място се поддържа, че изводът на първоинстанционния съд за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е неправилен, тъй като договорът съдържа всички изискуеми от закона реквизити, включително изрично посочване на годишния процент на разходите – 34,74 %, както и на общата дължима сума – 27 490,09 лв., заедно с необходимите допускания при изчисляването на ГПР. Поддържа се, че съдът не е съобразил относимата практика на ВКС, на която жалбоподателят се е позовал.

На следващо място се оспорва извода на съда, че застрахователната премия следва да бъде включена в общите разходи по кредита и съответно в ГПР. Излага се, че застраховката представлява допълнителна услуга, уредена в отделно правоотношение между кредитополучателя и застрахователя, която не е задължително условие за получаване на кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК. Подчертава се, че в договора изрично е предвидено, че сключването на застраховка не е условие за отпускане на кредита, както и че ищцата е подписала декларация-заявление, с което е дала съгласие за сключване на застраховка.

Твърди се още, че съгласно общите условия застраховката може да бъде прекратена по всяко време, включително в 30-дневния срок за отказ, без това да рефлектира върху договора за кредит, като при прекратяване премията се възстановява на кредитополучателя и не може да бъде използвана от банката за погасяване на главницата. Оттук се прави извод, че премията няма характер на разход по кредита и включването и в ГПР е неправомерно, като в подкрепа се сочи практика на окръжни и районни съдилища.

На трето място се релевират оплаквания относно кредитираното от съда заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Поддържа се, че експертизата неправилно е изчислила различен размер на ГПР поради включване на застрахователната премия, въпреки изрично направеното възражение в първоинстанционното производство и представената от ответника формула за изчисление. Според жалбоподателя при изключване на премията реалният ГПР съответства на посочения в договора – 34,74 %, поради което не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не са налице предпоставките на чл. 22 ЗПК за недействителност.

2

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Н. И. И., чрез процесуалния и представител адвокат Б. К., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

В отговора се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел договора за недействителен поради нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР ЗПК, тъй като кредиторът не е включил всички разходи по кредита, включително застрахователната премия, която по същество е била фактическо условие за отпускане на кредита. Твърди се, че премията представлява част от общите разходи по кредита и следва да бъде включена в ГПР, като тази квалификация съответства на трайната практика на ВКС.

Излага се също, че ГПР е посочен в договора формално като процент, без яснота относно методиката, компонентите и реалните разходи, което лишава потребителя от възможността да направи информирана преценка относно икономическите последици от договора. Според въззиваемата това представлява самостоятелно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и обуславя недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, като неправилно формираният или непълно оповестен ГПР е достатъчно основание за прогласяване на недействителност.

Въззиваемата се позовава на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което при включване на всички разходи действителният ГПР надхвърля 50 %, т.е. превишава петкратния размер на законната лихва за съответния период, което според нея води до противоречие с императивните законови ограничения и обуславя недействителност на целия договор.

С оглед изложеното се иска потвърждаване на решението в обжалваните части, включително по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 21, чл.

22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по договор по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., валиден за всички инстанции, при направено възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателя разноски.

Въззивният съд е оставил без уважение, като неоснователно, доказателственото искане на жалбоподателя, обективирано във въззивната му жалба - за допускане и назначаване на съдебно-счетоводна експертиза и служебно е назначил допълнителна експертиза.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна в първоинстанционното производство – ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт – решение на окръжен съд, постановено като първа инстанция. Жалбата е депозирана в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от лице с процесуална легитимация и правен интерес от обжалване, доколкото решението е неблагоприятно за него. Същата отговаря на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК, като съдържа оплаквания за неправилност, конкретизирани искания и доказателствено искане по чл. 266, ал. 3 ГПК.

3

При тези данни въззивната жалба е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност, освен в хипотезите на приложение на императивни материалноправни норми и при необходимост от служебна защита на интересите на потребителя.

В изпълнение именно на това задължение въззивният съд извърши служебна проверка и намира, че обжалваното решение е постановено от компетентен съд в законен състав, по надлежно образувано производство и по предявени искове, подлежащи на съдебна защита. Актът е в писмена форма и съдържа ясен диспозитив. Не са налице пороци, обуславящи нищожност, поради което решението е валидно.

В конкретния случай първоинстанционното решение е обжалвано изцяло, поради което въззивната проверка обхваща уважените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 21, чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, така и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Предметът на въззивното производство се определя от наведените в жалбата оплаквания относно: правилността на извода за недействителност на договора поради нарушение на изискванията относно формирането и посочването на ГПР; законосъобразността на включването на застрахователната премия в общите разходи по кредита; както и правилността на възприетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-икономическата експертиза.

Извън тези оплаквания въззивният съд не дължи проверка по същество, освен доколкото е длъжен служебно да следи за валидността и допустимостта на решението, както и за спазването на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С исковата молба ищецът твърди, че на 12.04.2022 г. е сключил с „Ти Би Ай Банк“ ЕАД договор за потребителски кредит № **********, съдържащ предварително изготвени от кредитора клаузи, по които потребителят не е имал възможност да влияе, поради което договорът е сключен при общи условия. Поддържа, че част от договорните уговорки, в частност клаузата относно заплащане на застрахователна премия, са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните и са във вреда на потребителя. Сочи, че банката действа като застрахователен посредник, поради което не е титуляр на вземането за застрахователната премия, а включването и в погасителните вноски по кредита не я легитимира като кредитор по това вземане.

4

Ищецът твърди още, че разходът за застрахователната премия представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК и следва да бъде включен при формиране на годишния процент на разходите. Непосочването му в ГПР и липсата на яснота относно компонентите и допусканията, използвани при изчисляването на този процент, съставляват нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че по този начин се заобикаля и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР, както и че е налице противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото чрез механизма на застраховката се начисляват суми извън допустимите при забава. Евентуално се сочи и че уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и противоречи на добрите нрави.

Въз основа на тези твърдения ищецът е поискал съдът да прогласи нищожността на неравноправните клаузи, респективно недействителността на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, и да приеме, че при такава недействителност дължима е единствено чистата стойност на кредита. С оглед на това е предявен и осъдителен иск по чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата, платена над получената главница, като недължимо дадена по недействителен договор, първоначално като иск за сума от 1 000 лв., впоследствие увеличен до пълния размер на претендираната надвнесена сума – 9 090.43 лв.

Ответникът оспорва исковете като неоснователни.

Жалбоподателят не навежда самостоятелни оплаквания срещу приетата от първата инстанция фактическа обстановка (по сключването на договора, основните му параметри, усвояването и погасяването на кредита), а оспорва правните изводи на съда относно правната квалификация на застрахователната премия и последиците и при формирането и посочването на годишния процент на разходите (ГПР), респ. относно приложението на чл.