Решение № 3768 от 14.12.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3768 гр. София, 13.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20211100506905 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20046944/18.02.2021 г., постановено по гр. д. № 14985/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 157 състав , е признато за установено по предявения от „М.“ ООД срещу П. К. И. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, че „М.“ ООД е собственик по силата на договор за покупко – продажба на лек автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД ВИТАРА 2.0 JLXA“, рег. № СА **** АА , и ответницата П. К. И. е осъдена да предаде на ищеца „М.“ ООД владението върху гореописания лек автомобил.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от „М.“ ООД срещу П. К. И. иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата от 10 000 лева, като част от вземане в общ размер на 30 026 лева – обезщетение за вреди от ползването на собствения на ищеца лек автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД ВИТАРА 2.0 JLXA“, с рег. № СА **** АА, за периода 04.12.2013 г. – 10.03.2017 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответницата са възложени сторените от ищеца съдебни разноски в производството пред СРС в размер на 380 лева.

Срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищеца „М.“ ООД, чрез адвокат Т.

И.. Излагат се оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната част, поради постановяване на същото по непредявен иск, евентуално – за неговата неправилност поради допуснати от Софийски районен съд съществени процесуални нарушения и необоснованост на крайния му съдебен акт. Позовавайки се на съдебна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/1985 г., т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., Решение № 51 от 07.04.2009 г. по т. д. № 623/2008 г. по описа на ВКС, II ТО, Решение № 164 от 14.01.2010 г. по т. д. № 764/2008 г. по описа на ВКС, I I ТО, и др., въззивникът сочи, че първоинстанционният съд, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, е разгледал иск на непредявено основание, извън конкретно изложените в исковата молба фактически твърдения и петитум, поради което решението му в обжалваната част е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Твърди, че в сезиращата съда искова молба и последващите уточняващи я молби по ясен начин е заявил претенция за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане по 1 смисъла на чл. 45 ЗЗД. Счита, че при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 403 от 18.10.2011 г. по гр. д № 758/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО, при липса на каквито и да е твърдения за обогатяване на ответницата вследствие ползването на собствената на ищеца вещ, районният съд е приел, че е сезиран със субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. В тази насока изразява принципно становище, че претенцията по чл. 45 ЗЗД и тази по чл. 59 ЗЗД не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание, макар възможен предмет на претенциите и при двете правни основания да е остойностяването и присъждането на обезщетение за пропуснатата полза на ищеца да извлича доходи от собствената си вещ, нереализирани поради определено поведение на ответника. В случай, че въззивният съд не сподели доводите му за недопустимост на решението, излага такива и за съществени процесуални нарушения на Софийски районен съд при изготвянето на доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК и при разпределението на доказателствената тежест между страните, обосноваващи извод за неправилност на първоинстанционния акт в обжалваната му част.

Твърди, че единственото указание на съда, дадено с доклада по делото, е за установяване размера на претендираното обезщетение. В доклада по делото липсвали указания, свързани с доказването на реалното ползване на вещта от ответницата и настъпило обогатяване за последната в резултат на това ползване. Въпреки липсата на подобни указания, с решението си Софийският районен съд е отхвърлил квалифицирания от него иск по чл. 59 ЗЗД поради недоказаност на претенцията и конкретно поради неизпълнена доказателствената тежест на ищеца именно за доказване ползването на вещта от ответницата, довело до нейното обогатяване и до обедняването за ищеца – т. е. искът е отхвърлен поради недоказване на факти, за чието доказване районният съд не е дал указания на ищеца с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК. Твърди се и необоснованост на обжалвания акт, мотивирана от въззивника с отхвърлянето на исковата претенция за заплащане на обезщетение, макар по делото да се установявало наличие на всички предпоставки по чл. 45 ЗЗД за уважаването .

Алтернативно, при споделяне на правните изводи на Софийски районен съд досежно правната квалификация на предявения иск, се сочи кумулативно наличие и на елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Твърди се, че за да достигне до обратния извод, Софийски районен съд погрешно е кредитирал показанията на свидетеля И. Т., които се намирали в противоречие с останалите събрани доказателства по делото. При така изложените аргументи и при условията на евентуалност се моли за отмяна на решението в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответницата по делото П. К. И., чрез адвокат Б. Г.. Намира за неоснователни заявените с жалбата оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Моли за неговото потвърждаване като допустимо, правилно и законосъобразно.

В проведеното пред въззивната инстанция на 15.04.2022 г. открито съдебно заседание, въззивникът „М.“ ООД, редовно призован, представлява се от адвокат М. И..

Поддържа въззивната жалба. Няма нови доказателствени искания. Не претендира разноски.

В проведеното пред въззивната инстанция на 15.04.2022 г. открито съдебно заседание, въззиваемата П. К. И., редовно призована, не се явява и не изпраща представител.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е уважен предявеният от „М.“ ООД срещу П. К. И. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС.

Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „М.“ ООД, в която се твърди, че ищецът е собственик на лек автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД 2

ВИТАРА 2.0 JLXA“, с рег. № СА **** АА. Ищецът се легитимира като собственик на описания автомобил въз основа на Свидетелство за регистрация на автомобил от 29.11.2005 г. и Удостоверение от 01.02.2017 г., издадено от МВР – ПП КАТ СДВР. С договор за лизинг № 2005911-244 г. от 05.12.2005 г. ищецът, в качеството на „лизингодател“, бил отдал посочения лек автомобил под финансов лизинг на „Т.Г.“ ООД, в качеството на „лизингополучател“. В деня на сключване на този договор било предадено и владението върху процесния лек автомобил, за което е бил съставен приемо – предавателен протокол.

Видно от последния било, че при предаване на автомобила лизингополучателят е бил представляван от свой пълномощник – ответницата П. К. И.. Последната се била легитимирала като пълномощник на управителя на „Т.Г.“ ООД с пълномощно от 29.11.2005 г. Съгласно пълномощно от 05.12.2005 г. ответницата била упълномощена да управлява процесния автомобил за срок от 1 година – до 05.12.2006 г. На 05.12.2011 г. договорът за лизинг между „М.“ ООД и „Т.Г.“ ООД бил прекратен на основание чл. 8 от ОУ към него – поради изтичане на срока, за който бил сключен. Вследствие прекратяването на договора, за лизингополучателя било възникнало задължение за връщане на лизинговата вещ, което обаче не било изпълнено. След прекратяването на договора държател на автомобила било дружеството – лизингополучател. Видно от справка в Търговския регистър по партидата на „Т.Г.“ ООД било, че дружеството е заличено като търговец на 04.12.2013 г. След тази дата процесният автомобил се намирал във фактическа власт на П. К. И., извод за което ищецът прави от инициираното от същата срещу него исково производство по гр. д. № 72868/2016 г. по описа на Софийски районен съд, в рамките на което П. К. И. легитимирала себе си като собственик на лек автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД ВИТАРА 2.0 JLXA“, рег. № СА **** АА, на основание давностно владение. Ищецът поддържа, че липсва правно основание за упражняваната от ответницата фактическа власт върху собственото му превозно средство. Твърди, че след прекратяването на договора за лизинг не е имал информация относно точното местонахождение на процесния лек автомобил, като нито представител на „Т.Г.“ ООД, нито ответницата като пълномощник на последния по приемо – предавателния протокол от 05.12.2005 г., са върнали същия на собственика му. Поради това се наложило ищецът да възложи издирването на автомобила на колекторски фирми, за което ангажира писмени доказателства – договор за поръчка от 09.10.2015 г. между него и „ЗЕТ ЕНД КЕЙ КОНСУЛТ“ ООД с предмет събиране на вземания от неизправни лизингополучатели, приемане на лизингови обекти от неизправни лизингополучатели, ведно с приложено към него пълномощно от 20.10.2015 г., с което горепосоченото дружество се упълномощава да издирва лекия автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД ВИТАРА 2.0 JLXA“, рег. № СА **** АА. Ищецът твърди, че автомобилът не е бил открит, тъй като е бил противозаконно укриван от П. К. И.. Твърди, че с укриването му ответницата е осъществила виновно и противоправно деяние, което по същество се изразява в противозаконно присвояване на чужда вещ. В резултат на описаното поведение на ответницата ищецът „М.“ ООД, чиято основна дейност е отдаването под наем на автомобили съгласно приложена справка от Търговския регистър, е пропуснал възможността да реализира печалба чрез предоставянето на спорния автомобил за ползване по друг договор за лизинг. Сочи, че съществува пряка причинна връзка между противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в укриване на автомобила, и невъзможността на ищеца да се разпорежда със собствената му вещ, довела до претърпяване на имуществени вреди от „М.“ ООД – пропуснати ползи, чийто размер се остойностяват като нереализираната търговска печалба от сключване на нов договор за лизинг с предмет това МПС. Предвид така изложеното моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на П. К. И., че е собственик на лек автомобил марка „СУЗУКИ“, модел „ГРАНД ВИТАРА 2.0 JLXA“, рег. № СА **** АА, и да осъди ответницата да му предаде владението на описания лек автомобил, както и да осъди последната да му заплати обезщетение за претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва върху дължимата сума от завеждане на делото до окончателното ѝ плащане.

При така изложените в исковата молба фактически обстоятелства и твърдения, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 108 ЗС – за установяване качеството собственик на ищцовото дружество на спорния лек автомобил и предаване на владението на същия, и иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на собствения му автомобил чрез отдаването му под наем за периода 16.05.2013 г. – 10.03.2017 г. Решението в обжалваната част, в която е изцяло отхвърлен искът с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, е обосновано с обстоятелството, че по делото е установено поведение на ищеца, обективирано чрез неговите служители, променящо или изключващо 3 ползването на вещта от ответницата без основание, а именно отказ на ищеца да получи фактическата власт върху автомобила през 2010 г. от лице, намиращо се във фактическо съжителство с П. К. И. – свидетеля И. Т. Софийски районен съд е приел, че вследствие поведението на ищеца ответницата е задържала автомобила по причина, че собственикът му „М.“ ООД е отказал да го приеме. При анализ на доказателствата по делото решаващият съд е приел също, че към 2015 г. регистрационните табели на спорния лек автомобил са се намирали у ищцовото дружество, което изключвало твърдяното ползване на МПС от ответницата, което да е довело до обогатяване на последната за сметка на обедняването на ищеца, доколкото при липса на регистрационни номера П. К. И. е била в невъзможност да експлоатира автомобила по неговото предназначение, а оттук и в невъзможност да се обогати.