Определение № 612 от 27.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 612 гр. София, 27.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Частно касационно търговско дело № 20268003900156 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. С. У., чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 293 от 23.09.2025 г. по в. ч. т. д. № 457/2025 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с коeто е потвърдено определение № 111 от 22.07.2025 г., постановено по т. д. № 42/2024 г. на Окръжен съд – Смолян. С последното е оставено без уважение възражението на настоящия частен жалбоподател за липса на международна компетентност на Окръжен съд – Смолян да разгледа предявените от „Гео Фарм Груп“ ЕООД срещу В. С. У. искове по чл. 422 ГПК и е прието, че този съд е компетентен да разгледа спора, предмет на делото.

В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се моли за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че в хода на процеса са събрани множество писмени и гласни доказателства, от които безспорно се установява, че към датата на предявяване на исковете срещу него и понастоящем има местоживеене и постоянно пребивава в гр. Хага, Кралство Нидерландия.

Счита за неправилен извода на въззивния съд, че няма качеството „потребител“, поради което по отношение на него не могат да намерят приложение разпоредбите на чл. 17, § 1, б. „б“, предл. 1 и чл. 18, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 1

12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В тази връзка навежда доводи, че съдът неправилно не е отчел източника на облигационната връзка между ищеца и ответника, която в действителност е споразумение за извънсъдебно уреждане на отношения от 25.05.2023 г., по което споразумение ищецът (търговец), в качеството си на кредитор, договаря с двамата солидарни длъжници – един от които е ответникът У., начина и сроковете на изплащане на задължението на двамата съдлъжници, произтичащо от Договор за паричен заем от 01.09.2020 г., използван за лични нужди и обезпечен със закупения от ответника недвижим имот.

Излага съображения и за липса на предпоставките, визирани в чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, която разпоредба въззивният съд е намерил за приложима към процесния казус. От една страна, твърди, че изводът на въззивната инстанция за наличие на хипотезата на чл. 7, § 1, б. „б“, е неправилен, доколкото от тълкуването на чл. 7 следва, че касае местоизпълнението на задължения по договори за продажба на стоки или услуги, какъвто процесният договор, по който се претендира изпълнение, не е.

От друга страна, счита, че чл. 7, § 1, б. „а“ би бил приложим, ако е необходимо мястото на изпълнение на задължението да създава „тясна връзка“ между делото и съда, докато в случая – при задължение за банково плащане, мястото, от което то е наредено, или местонахождението на сметката (банковия клон), по която е преводът, е без съществено значение, защото постъпването на плащането не се свързва съществено с определена територия, а се отразява в единната система за разплащания, електронно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. второ и т. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени според частния жалбоподател от състава на въззивния съд: 1. Кога договорът е потребителски и са приложими разпоредбите на Раздел 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012?

Кои са необходимите предпоставки, за да бъде приет договорът за потребителски?; 2. Когато страните са уговорили заплащане на задължението по банков път, има ли мястото на плащане съществено значение, и кое е то в тези случаи? и 3. Кои са изискванията към насрещната страна, с която потребителят сключва договор, за да се приеме договорът за потребителски, достатъчно ли е качеството търговец или са необходими и други изисквания?

П о първия въпрос частният касатор обосновава допълнителните селективни критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК, поради противоречие на обжалваното определение с приетото в определение № 617 от 01.08.2023 г. по ч. т. д. № 759/2023 г. на ВКС, I т. о., съотв. – поради противоречие на въззивното определение с акт на Съда на ЕС – решение на СЕС от 3 октомври 2019 г. по дело С-208/18.

По втория въпрос се релевира допълнителното основание по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК с цитиране на разрешенията на определение № 549 от 12.07.2011 г.

2 по ч. т. д. № 345/2011 г. на ВКС, I т. о., като допълнително се твърди, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разпоредбите в ЗЗД, уреждащи начин и място на плащане, са приети в години, когато обичайният начин на плащане е бил в брой, като развитието на гражданския и търговски оборот предопределят към днешна дата повечето плащания да се извършват по банков (безкасов) път.

По третия въпрос се въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК, поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с решение на СЕС от 3 октомври 2019 г. по дело С-208/18.

На самостоятелно основание се моли определението да бъде допуснато до инстанционен контрол и поради очевидната му неправилност съгласно чл.

280, ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди се, че видно от мотивите на съдебния акт при формиране на правните си изводи въззивният съд е изхождал от първоначалната (договора за заем), а не от релевантната облигационна връзка между страните по делото (споразумението по чл. 365 ЗЗД).

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Гео Фарм Груп“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник, съдържащ становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на частната касационна жалба и правилност на изводите на въззивния съд.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативен съд и е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че Окръжен съд – Смолян е сезиран с искове по чл. 422 ГПК, предявени от „Гео Фарм Груп“ ЕООД, за приемане на установено по отношение на ответника В. С. У., че дължи на ищеца въз основа на споразумение от 25.05.2023 г. с нотариална заверка на подписите сумата от 60 000 лв., както и сумата от 1 421.62 лв. обезщетение да забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода 29.12.2023 г. до 28.02.2024 г.

От фактическа страна е приел следното: на 13.01.2009 г. между Костадин Димитров Кабаджов, като заемодател, и Бисер Младенов Димов, като заемополучател, бил сключен договор за заем на сумата от 240 000 лв., която следвало да се върне до 13.07.2009 г., при уговорено с този договор възнаграждение във връзка с предоставената в заем сума в общ размер от 56 000 лв., както и че при неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума и плащане на възнаграждението от 14.07.2009 г. заемополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва; за обезпечаване на тези 3 вземания длъжникът учредил в полза на кредитора ипотека върху свои собствени недвижими имоти с договор, обективиран в нотариален акт № 67, т.

І, рег. № 903, н. д. № 60/2009 г. на нотариус Мирослава Кацарова; на 01.09.2020 г. в гр. Смолян между Костадин Димитров Кабаджов, Бисер Младенов Димов и В. С. У. бил сключен договор, с който У., на основание чл.

101 ЗЗД, встъпил като съдлъжник в задълженията на Димов към Кабаджов по сключения на 13.01.2009 г. договор за паричен заем; след сключване на този договор кредиторът Кабаджов прехвърлил вземанията си (ведно с всички принадлежности, вкл. възнаграждения, обезпечения, изтекли и бъдещи лихви и разноски) спрямо Бисер Младенов Димов и В. С. У. с договор за цесия от 11.06.2021 г. на „Гео Фарм Груп“ ЕООД, като за цесията Димов бил уведомен на 11.06.2021 г., а У. на 13.08.2021 г.; след цесията от У. била учредена втора по ред ипотека за обезпечаване на вземанията на ищеца, като били сключени и споразумения (на 18.10.2021 г. и на 25.05.2023 г.) по чл. 365 ЗЗД, с които се целяло извънсъдебно уреждане на паричните отношение между придобилия вземанията ищец и неговите длъжници. С последното споразумение дължимата главница била определена на 160 000 лв., която следвало да се плати на три вноски (40 000 лв. до 26.05.2023 г., 60 000 лв. до 28.12.2023 г. и 60 000 лв. до 30.06.2024 г.); неплащането на втората вноска станало причина ищецът да подаде в Районен съд – Смолян заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което било образувано ч. гр. д. № 242/2024 г., като на 28.03.2024 г. били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист; срещу заповедта У. подал възражение, което обусловило и интереса на дружеството да предяви срещу него иск по чл. 422 ГПК, с който да се установи съществуването на вземането, предмет на заповедта.

При тези данни и по релевираното от ответника с отговора на исковата молба възражение за липса на компетентност на сезирания съд да разгледа предявения пред него иск, съставът на въззивния съд е посочил, че в случая се касае за неизпълнение на постигнато между дружеството – ищец, като кредитор, и Бисер Младенов Димов и В. С. У., като длъжници, споразумение по чл. 365 ЗЗД от 25.05.2023 г., което споразумение, видно от посоченото в § 4 от същото, е сключено за уреждане чрез взаимни отстъпки на съществуващите между страните облигационни отношения, породени от: сключен на 13.01.2009 г. между Костадин Кабаджов, като заемодател, и Бисер Младенов Димов, като заемополучател, договор за заем; сключен на 01.09.2020 г. между В. У., Костадин Кабаджов и Бисер Димов договор за встъпване в дълг и договор от 11.06.2021 г. за прехвърляне на вземанията на Костадин Кабаджов към Димов и У. на ищеца „Гео Фарм Груп“ ЕООД.

Съдът е отчел, че в споразумението са материализирани декларативни изявления на страните за предмета на съществуващите между тях облигационни отношения, правопораждащите ги юридически факти, както и размера на неизпълнените по тях задължения, съотв. – постигнато е съгласие за новите срокове, в които двамата длъжници ще изплатят оставащата част от неплатеното парично задължение в размер на 160 000 лв., и е формирал извод, 4 че правопораждащият спорното облигационно отношение факт е договорът за заем от 13.01.2009 г., с който заемодателят се е задължил и е предоставил на заемополучателя финансова услуга.

Анализирайки разпоредбите на чл. 4, чл. 5, чл. 7 , § 1 и чл. 7, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, решаващият съдебен състав е заключил, че финансовата услуга е била предоставена в България, което води до извод, че и исковете за изпълнение на задължението по договора, с което е поето задължение за предоставянето , могат да бъдат предявени пред съдилищата на тази държава членка, което положение изключва предвидената в чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 обща компетентност на съдилищата.

Посочил е още, че компетентността, определена в чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, не може да бъде изключена и от разпоредбите на Раздел 4 от същия, касаещи компетентността на съдилищата по потребителски договори. В този смисъл са изложени съображения, че потребителският характер на даден договор не е обусловен само от това страната, получател на стоката или ползвател на услугата, да е физическо лице, което действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, а е нужно насрещната страна да е физическо или юридическо лице, което произвежда, продава, предлага за продажба стоки и предоставя услуги в рамките на своята търговска или професионална дейност (§ 13, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от ДР на ЗЗП). В случая по делото няма данни лицето, което първоначално е предоставило финансовата услуга, да е от тази кръг лица, което изключва потребителския характер на договора и приложимостта на раздел 4 и поконкретно на чл. 18, § 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Въззивната инстанция изрично е посочила и че със споразумението по чл. 365 ЗЗД, което формално е представено като основание на процесното задължение, не се предоставя ползването на съответната услуга, а се удостоверява фактът на предоставянето и се променят в полза на длъжниците сроковете за изпълнение на поетите във връзка със същата задължения.