Определение № 3027 от 20.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3027 гр. София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20248002900350 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД със седалище в гр. София - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 261265 от 08.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5374/2021 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 13.11.2020 г., поправено с решение от 05.03.2021 г., по гр. д. № 27491/2019 г. на Софийски районен съд в обжалваните пред въззивната инстанция части, с които са прогласени за нищожни клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36255 от 23.06.2008 г., сключен между Б. Й. Г. и „Юробанк България“ АД, и е осъдено „Юробанк България“ АД да заплати на Б. Г. сумата 6 463.24 евро - платени без основание валутни разлики в периода от 10.06.2014 г. до 16.05.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 17.05.2019 г., до окончателното плащане; признато е за установено, че Б. Г. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата 5 467.75 шв. франка, представляваща възнаградителни и наказателни лихви, прибавени към главницата по кредита на основание нищожни клаузи - чл.ІV и чл.VІ от допълнително споразумение от 10.12.2009 г., чл.3, чл.4 и чл.6 от допълнителни споразумения от 28.02.2011 г., 20.10.2011 г. и 22.05.2012 г., чл.3, чл.4, ал.2 и чл.5 от допълнителни споразумения от 18.12.2014 г. и 23.12.2014 г.; осъдено е „Юробанк България“ 1

АД да заплати на Б. Г. сумата 1 659.46 шв. франка, представляваща недължимо платени възнаградителни лихви, начислени върху капитализираните към главницата лихви, и платени в периода от 10.02.2016 г. до 16.05.2019 г.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) по отношение на ищеца, чието качество на потребител е оспорено с отговора на исковата молба, и не е преценил правилно обстоятелствата по делото, несъвместими с потребителската защита - сключване на договора за кредит по време, в което ищецът е работил като професионален брокер на недвижими имоти при работодател, който е действал като кредитен посредник на „Юробанк България“ АД, използване на предоставения кредит за закупуване на апартамент с инвестиционна цел (отдаване под наем и генериране на приходи от наем) и даване на неверни обяснения пред съда относно намерението за закупуване на имота; че изводът на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит не е съобразен с професионалното занятие на ищеца, който като брокер на недвижими имоти е осъзнавал риска от промени в курса на швейцарския франк и неговата информираност е надхвърляла нивото на информираност на средния потребител; че изводът на въззивния съд за дължимост на претендираните като недължимо платени суми по договора за кредит е необоснован и не кореспондира с установения по делото факт, че задълженията по договора за кредит са погасявани и от трети за кредитното правоотношение лица, поради което по отношение на ищеца не е осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД; че въззивният съд не е разгледал наведените във въззивната жалба доводи за същността и правните последици от преструктурирането на един кредит, което е довело до неправилно уважаване на исковете за недължимост на суми по кредита, и не се е произнесъл по всички поддържани в жалбата оплаквания.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за достъп до касационен контрол се поддържат очевидна неправилност на въззивното решение по 2 смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК (изразяваща се в уважаване на иск по чл.55, ал.1, предл.1 ГПК за суми - вноски по кредит, които не са платени от ищеца, а от трети лица), противоречие с практиката на ВС и на ВКС задължителна и казуална, при разрешаване на правни въпроси от значение за изхода на делото - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и произнасяне по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация Б. Й. Г. - чрез процесуален представител адвокат, е изразил становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е съобразил установените в хода на делото факти, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36255/23.06.2008 г., с който е постигнато съгласие „Юробанк България“ АД да предостави на Б. Й. Г. кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 32 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които 7 820 евро - за покупка на недвижим имот (апартамент в гр. София), и 24 180 евро - за други плащания; Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове след изпълнение на предвидени за това условия, като приложимият към датата на усвояване на кредита курс „купува“ на швейцарски франк и конкретно определеният спрямо него размер на кредита в швейцарски франкове се посочват в подписано от страните приложение № 1 - неразделна част от договора. В чл.6, ал.1 и ал.2 на договора страните са уговорили валутата, в която ще се погасява кредитното задължение, а в чл.23 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че са възможни промени в обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк, както и с възможността в 3 резултат на тях и на превалутирането по чл.21 да последва повишаване на размера на погасителните вноски, като напълно поема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, а също и да поеме всички вреди от евентуалните изменения. Към момента на сключване на договора ищецът е работил по трудов договор като „агент недвижими имоти“ в предприятието на ЕТ „Фамилия Р - Розалина Христова“, който едноличен търговец е предоставял услуги по банково посредничество на банката - ответник в изпълнение на сключено споразумение. След сключване на договора, в попълнен на 03.10.2011 г. въпросник към молба за реструктуриране на кредита, ищецът - кредитополучател е посочил, че закупеният със средства от кредита апартамент е придобит с инвестиционна цел и се отдава под наем.

При така установената фактическа обстановка по делото въззивният съд е приел, че произнасянето по установителните искове за нищожност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит и по осъдителните искове за връщане на заплатени въз основа на тях суми по кредита е предпоставено от разрешаване на спорните между страните въпроси дали ищецът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и дали договорът за кредит от 23.06.2008 г. попада в предметния обхват на ЗЗП. За да отговори на въпросите, съдът е изходил от константната практика на Съда на ЕС в областта на потребителската защита, според която понятието „потребител“ е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага; положението на послаба страна се отнася не само до информираността на потребителя, но и до възможностите му да преговаря по условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе (решение по дело С-110/14); преценката дали едно лице обективно има качеството на потребител следва да се извършва по функционален критерий, като се изследва дали конкретното договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия, с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото и в частност естеството на представляващата предмет на договора стока/услуга, за да се установи целта на придобиването/получаването й (решение по дело С-110/14). В аспекта на преценката за наличие на спорното потребителско качество въззивният съд се е позовал и на решения на Съда на ЕС във връзка с приложението на чл.17, параграф 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (решения 4 по дела С-208/18 и С-500/18), в които е прието, че за качеството на дадено лице като потребител е ирелевантно дали договорът е сключен с цел реализиране на печалба, какви експертни знания и опит в областта на финансовите инструменти притежава лицето и каква е активността му при сключване на операции с такива инструменти, ако договорът не попада в кръга на неговата търговска дейност или професия - обстоятелство, което следва да се провери от разглеждащия спора национален съд. Отчитайки еднаквото значение на термините в правото на ЕС, съдът е преценил, че макар да не са постановени във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО, тези решения съдържат тълкуване на понятието „потребител“, което следва да се вземе предвид при приложението на транспониращия директивата ЗЗП.

След съобразяване на разрешенията в практиката на Съда на ЕС въззивният съд е направил извод, че с оглед на конкретните обстоятелства по делото ищецът има качеството потребител и че сключеният от него договор за кредит попада в предметния обхват на ЗЗП за цялата предоставена под формата на кредит сума, а не за част от нея, както е приел първоинстанционният съд.

Възражението на ответника, че потребителското качество на ищеца е несъвместимо с упражняваната от него професия - брокер на недвижими имоти, с трудовоправните му отношения с търговец, приел със споразумение да осъществява посреднически услуги на банката - кредитор, и с целта на кредита - закупуване на имот с намерение за отдаване под наем и за реализиране на доходи, е счетено от въззивния съд за неоснователно.

Изложени са съображения, че за потребителското качество е от значение дали договорът за кредит е сключен, респ. дали със средствата от кредита е закупен имот, във връзка с извършваната от ищеца професионална или търговска дейност, каквато връзка не е установена по делото. Според съда, закупуването на един единствен имот с намерение за отдаване под наем не е достатъчно за отричане на качеството потребител, след като няма твърдения и доказателства ищецът да е собственик или да е отдавал под наем други недвижими имоти в рамките на самостоятелно извършвана дейност. С мотив, че няма доказателства сключването на договора за кредит и закупуването на имота да е извършено във връзка със заеманата от ищеца длъжност по трудово правоотношение или с дейността на неговия работодател, съдът е приел, че професионалната заетост и мястото на работа на ищеца по време на сключване на договора също не могат да послужат като аргументи за отричане на 5 неговото потребителско качество, респ. да обосноват извод, че договорът за кредит е сключен за осъществяване на професионална или търговска дейност.

Предвид направения извод, че ищецът е потребител и като такъв се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита, въззивният съд е извършил преценка дали оспорените с установителния иск клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит, за които е приел, че не са уговорени индивидуално, имат неравноправен характер по смисъла на чл.143 ЗЗП. В рамките на тази преценка съдът е съобразил и споделил цитирана в мотивите към въззивното решение практика на ВКС, с която са приети за неравноправни договорни клаузи, идентични по съдържанието с клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор. Съдът е посочил, че за разрешаване на спора е необходимо да се изследва дали в полза на банката е предадена парична стойност въз основа на неравноправна клауза за цялостно понасяне на риска от поскъпване на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът швейцарски франк, спрямо националната валута - български лев, респ. резервната валута - евро, и дали има реално настъпило поскъпване на предоставената валута. След съобразяване на практика на Съда на ЕС относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза в договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбата на чл.3, параграф 1 и чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, в частност - в договорите за кредит в швейцарски франкове, въззивният съд е достигнал до извод, че клаузата на чл.23 (която прехвърля във вреда на потребителя изцяло валутния риск и по този начин създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по см. на чл.143, т.19 ЗЗП) и клаузата на чл.6, ал.2 (която представлява проявление на поетия от кредитополучателя с чл.23 валутен риск с всички възможни вреди от промяна на обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк към еврото като резервна валута на страната) представляват неравноправни и на това основание нищожни клаузи по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗД. Относно клаузата на чл.23 съдът е развил съображения, че в нея са посочени по най-обобщен начин неблагоприятните последици от увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо българския лев/евро, без по делото да са ангажирани доказателства за предоставена на ищеца достатъчна информация за рисковете от сключване на договор за кредит във валута, различна от тази, в която получава доходите си, и за възможните промени във валутните курсове и тяхното количествено 6 отражение върху погасителните вноски по кредита, позволяваща му да прецени потенциално значимите за него икономически последици; За ответника като търговец - финансова институция е съществувало изискване да информира ищеца - потребител за настъпването и за интензитета на възможните неблагоприятни последици от курсовите промени; Професията на ищеца, която е посредническа по своя характер, а не икономическа, не предполага информираност за движението на различните национални валути една спрямо друга и за отражението на евентуалните промени в курса им върху размера на задълженията му по кредита; Ангажираността на ищеца като служител в ЕТ „Фамилия Р - Розалина Христова“ не може да обоснове извод, че той е имал нужните знания и информация за валутата по договора и възможните промени в нейния курс.