Решение № 126 от 22.05.2026, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 126 гр. ЛЕВСКИ, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава К. Николаева при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-ИВАНОВА като разгледа докладваното от Десислава К. Николаева Гражданско дело № 20264410100058 по описа за 2026 година въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са от Л. Я. Л. от гр.Левски кумулативно обективно и субективно съединени искове, както следва:

1. срещу ответника „***“АД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем №****/16.05.2023г. е нищожен на основание чл.26, ал.1 предл. 1 и 2 от ЗЗД, при условията на евентуалност за признаване за установено, че клаузата на чл.3 от договора за паричен заем е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП;

- срещу ответника „***“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция №****/16.05.2023г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП;

- срещу ответника „***“АД с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за връщане на ищеца А.К.Х. на сумата в размер на 128,62 евро, равняваща се на 251,56 лв. /след допуснато изменение размер на иска на основание чл.214, ал.1 ГПК/, като получена без правно основание по Договор за паричен заем №****/16.05.2023г., ведно със законната лихва считано от датата на 1 предявяване на иска до пълното погасяване на вземането;

- срещу ответника „***“ ЕООД с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за връщане на ищеца А.К.Х. на сумата в размер на 221,25 евро, равняваща се на 432,37 лв. /след допуснато изменение размер на иска на основание чл.214, ал.1 ГПК/, като получена без правно основание по Договор за предоставяне на гаранция №****/16.05.2023г., ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска до пълното погасяване на вземането.

Ищецът твърди, че на 16.05.2023г. сключил с ответното дружество „***“ АД Договор за паричен заем №****. Във връзка със сключения Договор и условието, с което Заемателят се задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки, ищецът сключил Договор за предоставяне на гаранция №****/16.05.2023г. с втория ответник „***“ ЕООД, чрез посредник „***“ АД.

Твърди, че двата договора са сключени на една и съща дата, което води до извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя, като за последния не е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере едно от трите вида обезпечение.

Твърди, че отпуснатият на потребителя кредит е в размер на 1300 лв., като главницата и възнаградителната лихва са разсрочени на 12 месечни вноски. Възнаграждението за гарант е в размер на 671,40 лв., което е повече от половината от главницата по договора за заем. Счита, че размерът на уговореното възнаграждение за предоставяне на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.

Навежда довод, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит.

Излага аргументи, че поетото от потребителя задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция представлява разход по кредита, който 2 съществено е оскъпил ползвания от него паричен ресурс. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в договора допълнителни плащания заобикалят и изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.

Излага аргументи, че възнаграждението за гаранция е следвало да бъде включено в ГПР като общ разход по кредита, тъй като отговаря на дефиницията за такъв. Задължението за сключване на договор с одобрено от Заемодателя Дружество - гарант е предвидено в самия договор за кредит. За допълнителния разход на кредитополучателя за заплащане на възнаграждение за дружеството гарант се знае от кредитора още към момента на сключване на договора. Знанието на кредитора за допълнителния разход на потребителя се извежда и от договора за гаранция, който е сключен чрез посредничеството на кредитора и съгласно чл.2, ал.3 дължимото възнаграждение за издаване на гаранцията, както и всички други плащания по договора за гаранция, дължими от потребителя на гаранта, се заплащат по начините, установени в договора за заем за плащане на задълженията на потребителя по този договор, а съгласно ал.4 на чл.2 от договора, гарантът декларира, че кредиторът „***“ АД е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задълженията на потребителя за плащане на възнаграждението по договора за гаранция.

Позовава се и на Решение на СЕС от 13 март 2025г. по дело С-337/23, съгласно което разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Навежда довод за нищожност на клаузата от Договора за паричен заем, с която Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки - и на самостоятелно основание, а именно чл.21, ал.1 от ЗПК - като заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Посочва, че така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при 3 изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждение за дружеството-гарант, което води до скрито и значително оскъпяване на кредита.

Навежда довод, че същата клауза от договора за заем, с която Заемателят се е задължил в срок до 5 дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от едно физическо лице, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки, е неравноправна и нарушава изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Сама по себе си, така уредена, клаузата от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Твърди още, че клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно изискването на чл.147, ал. 1 от ЗЗП, включително и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.

Сочи като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, като подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Навежда довод за нищожност на Договора за предоставяне на гаранция, сключен с „***“ ЕООД, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като не са спазени изискванията на чл.10а, чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК във връзка с чл.22 от ЗПК, както и на основание чл.68е, чл.143, ал.1 и чл.147 от ЗЗП, както и за противоречие на договора с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Навежда довод, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл.26, ал.2, предл.1 и 4 от ЗЗД поради липса на предмет и основание /кауза/. Предвид обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е каузален и акцесорен договор, с основание гарантиране на 4 изпълнението на длъжника към кредитора, същият е нищожен поради липсата на основание /кауза/ по смисъла на чл.26, ал.2, предл.4 от ЗЗД предвид акцесорния му характер спрямо главния договор - договорът за паричен заем.

Предвид нищожността на главния договор - Договорът за паричен заем и акцесорния характер на Договора за предоставяне на гаранция, то последният се явява нищожен и поради липса на предмет по смисъла на чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД.

Моли исковете да бъдат уважени като основателни. Претендира направените по делото разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.

На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на ответниците „***“ АД и „***“ ЕООД, които в законоустановения срок са подали писмени отговори.

Ответникът „***“ АД оспорва като неоснователни доводите на ищеца, че договорът за паричен заем нарушава изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

Излага аргументи, че не е налице основание за обявяване на целия договор за потребителски паричен заем за нищожен. Счита, че дори да бъдат уважени аргументите на ищеца за недействителност на отделни клауза от договора, това не влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание.

Твърди, че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от Закона за потребителския кредит, уреждащи минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит. Сочи, че нарушаване на други разпоредби от ЗПК и ЗЗП води до нищожност на съответните клаузи от договора, която не влече недействителност на целия договор за кредит. Посочва, че съгласно разпоредбите на чл.19 от ЗПК дори надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита.

Позовава се на решение на СЕС по дело C-453/10, съгласно което констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит.“, „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между 5 продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“ Позовава се и на решение на СЕС по дело С-42/15, в което се приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл.10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.