Решение № 1172 от 10.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1172 гр. Пловдив, 10.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Габриел Р. Русев при участието на секретаря Катя Ж. Чокоевска като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Административно наказателно дело № 20255330203319 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по подадена жалба на Д. А. Б., против наказателно постановление № 02ЗОБВВПИ-3/28.05.2025г. издадено от Началник сектор „Охранителна полиция“ при 02 РУ на ОД на МВР – Пловдив, с което на основание чл.193 ал.1 от ЗОБВВПИ, му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 500.00 лева, за извършено нарушение на чл.98 ал.1 от ЗОБВВПИ. В жалбата си сочи, че наказателното постановление било незаконосъобразно и неправилно. Моли съда да отмени наказателното постановление. Излага съображения.

Въззиваемата страна в писмено становище оспорва жалбата.

В открито съдебно заседание, жалбоподателят се представлява от адв.

С., който поддържа жалбата.

В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становището на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

1

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

В АУАН и издаденото наказателно постановление е приета за установена следната фактическа обстановка- на 25.04.2024г. около 19.30 часа в гр.

Пловдив, на ул. А. **, при извършена проверка бе установено, че върху шкаф находящ се в коридор на къщата са поставени личните огнестрелни оръжия и боеприпаси описани в разрешение за съхранение, носене и употреба № 20150159702 валидно до 10.10.2025г. издадено от 02 РУ ОД на МВР – Пловдив, както следва: Дългоцевно огнестрелно оръжие с нарезна цев Блазер Р 8, кал.308 win, с № R / 187988 цев и № RB 160881 глава за затвор. 2.

Боеприпаси кал 308 – 18 броя. 3. Дългоцевно огнестрелно оръжие с нарезна цев ЧЗ – 457 кал. 22 № G 446090. 4 Боеприпаси кал. 22 LR – 226 броя. 5.

Супресор „Сталон“ кал 30 № 89675. 6. Супресор „Хауксен“ кал.22 № 230319971, с което не е изпълнил изиксванията за съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси за тях в метална маса неподвижно закрепена снабдена със секретно заключващо устройство. Нарушен бил чл.98 ал.1 от ЗОБВВПИ.

От показанията на актосъставителя свидетел С. Е. се установява, че същият след като е бил пристигнал на място, оръжията са му били посочени от негови колеги полицейски служители, в същото време извършвали действия по разследването по друго досъдебно производство „претърсване и изземване“. Съдът кредитира показанията на актосъставителя, като обективно дадени.

От показанията на свид. А. Б. се установява, че към момента на извършване на претърсването и изземването в дома им, жалбоподателят (негов баща) се е приготвял да ходи на лов и за това оръжията му са били извън касата. Съдът кредитира показанията на актосъставителя, като обективно дадени.

От приложената по делото заповед 8121з- 595/ 26.05.2015г. се установява, че АУАН и НП са издадени от компетентни за това длъжностни лица.

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка, намира за установено от правна страна следното:

2

Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежно и активнолегитимирана страна, в преклузивния срок по чл.59 ал.2 от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, предвид което е породила присъщия си суспензивен спиращ изпълнението и деволутативен сезиращ съда ефект, и следва да бъде разгледана по същество.

На базата на всички събрани по делото доказателства, съдът приема за установено, че жалбоподателят не е извършил вмененото му нарушение.

От доказателствата по делото – показанията на актосъставителя Е. и свид. Б. не се установява по несъмнен и категоричен начин, че жалбоподателят е извършил нарушението, а именно, че не е съхранявал оръжията си съобразно изискването на чл.98 ал.1 от ЗОБВВПИ. Напротив, установява се, че същият има право да ловува и за това оръжията и боеприпасите са били извън касата за съхранение с цел подготовка и лов.

На следващо място, съгласно чл.98 ал.1 от ЗОБВВПИ огнестрелните оръжия и боеприпасите за тях се съхраняват в метални каси, неподвижно закрепени, снабдени със секретно заключващи се устройства - за физическите лица на постоянния им адрес или настоящ адрес, за който е издадено удостоверение от съответната община. Когато огнестрелните оръжия и боеприпасите за тях се съхраняват по настоящ адрес, физическите лица подават заявление за уведомяване до съответния началник на РУ на МВР по постоянен и по настоящ адрес.

Съгласно чл.96 ал.4 от ЗОБВВПИ лицата, получили разрешение за носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях за ловни или спортни цели, пренасят огнестрелното оръжие без поставени в него или в зарядното устройство боеприпаси, а барута и капсулите по чл. 6, ал. 5, т. 1 и 2 - разделно. Оръжието се пренася в затворен транспортен куфар.

Дългоцевното оръжие може да се пренася и в калъф със заключващо устройство на спусъка. Съответно, от доказателствата по делото с категоричност се установява, че жалбоподателя притежава правото на лов, съответно има разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприси. Правото на лов и употреба на огнестрелно оръжие съдържа имплицитно в себе си и правото за пренасяне на оръжието и боеприпасите. В конкретния случай, се установява, че оръжията са били в калъфи с цел пренасянето им за ловни цели, съобразно изискванията на закона. В този 3 смисъл са както изричните възражения на жалбоподателя саморъчно вписани в АУАН, така и и изрично дадените писмени такива.

На следващо място, съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН сред задължителните реквизити на АУАН и наказателното постановление са описание на фактическите признаци на нарушението и посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието.

Същевременно е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административнонаказателения процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).

В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация.

Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице. Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание. Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към 4 неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН. В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. От гореизложеното следва, че за да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца следва да е налице пълно съответствие между сочените в АУАН и НП факти, правната квалификация, под която те са подведени от контролните органи и приложената санкционна норма. Всяко разминаване между предявените на дееца факти и приложените нормативни разпоредби, освен че представлява неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до съществено ограничаване правото на защита на санкционирано лице, доколкото то се поставя в невъзможност да разбере какви точно са правните рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват от надлежно предявените факти или тези, които следват от приложените от наказващия орган правни норми. По аргумент за обратното при неправилна квалификация на изложените в АУАН и НП факти и/или неправилно определена санкционна норма наказателното постановление следва безусловно да се отмени. Посочването в АУАН и НП на неправилна правна квалификация и/или санкционна норма представлява порок в дейността на контролните органи, който няма как да бъде саниран на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства. Следва да се отбележи и, че за съда не съществува процесуална възможност за първи път да издири и да приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те не са надлежно очертани или са погрешно посочени в АУАН и НП. Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са правните норми, които е нарушил и явяващи се основание за ангажиране на отговорността му, едва след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита. Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно издири и накаже дееца за релевантните материално правна и санкционна норма, без те да са 5 надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган. В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим. Ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните фактически положения и правни норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното обвинение.

Точно такъв е настоящият случай. Административнонаказващият орган не е изследвал обстоятелсвата посочени като възражения от страна на жалбоподателя и не е посочил дали са налице основания посочени в чл.28 от ЗАНН.

Не на последно място, доколкото в ЗАНН няма легално определение на понятието "маловажен случай", предвид препращащата норма на чл.11 от ЗАНН, следва да намери приложение легалната дефиниция на това понятие, дадена в нормата на чл.93, т. 9 от НК, като се приеме, че маловажен случай на административно нарушение е налице, когато извършеното административно нарушение, с оглед липсата на вредни последици или незначителността им и с оглед другите смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява пониска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид. Съгласно ТР № 1 от 12.12.2007г. на тълк. н. д.