Решение № 751 от 26.10.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 751 гр. П., 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М.А.А. при участието на секретаря Х.В.Х. като разгледа докладваното от М.А.А. Гражданско дело № 20261720101789 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба, подадена

ОТ: „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Н.П.П., със съдебен адрес ***

СРЕЩУ: Б. И. А., ЕГН **********, с адрес ***

С ИСКАНЕ: да бъде признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата 434,60 евро, с равностойност 850,00 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №***/21.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 31.10.2025 г. до окончателното изплащане, за която главница е издадена Заповед №770/21.11.2025 г. по ч.гр.д. №783/2025 г. на Районен съд – А.. Претендират се и разноските в заповедното и исковото производство.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №***/21.02.2023 г., по силата на който на ответника е предоставена в брой сумата 1000,00 лв. Поддържа, че договорът е действителен, че сумата е получена от кредитополучателя, за което договорът има характер и на разписка, и че задължението за връщане на кредита не е изпълнено. Сочи, че след подадено заявление по чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №783/2025 г. на Районен съд – А., срещу която ответникът е подал възражение, поради което е предявен настоящият иск. Ищецът иска уважаване на иска и присъждане на разноските в двете производства.

В срока по чл.131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор. В първото открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва изцяло исковата претенция и прави възражение за наличие на неравноправна клауза в договора за потребителски кредит.

В последното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не изпраща представител. С писмена молба от 09.07.2026 г. поддържа исковата претенция, моли да бъде прието заключението на съдебно-икономическата експертиза и счита, че от него се 1 установява дължимостта на претендираната сума. Иска присъждане на разноските в заповедното и исковото производство, включително внесения депозит за вещо лице в размер на 300,00 евро.

Ответникът, редовно призован, не се явява лично и се представлява от адв. И.. По съществото на спора процесуалният му представител моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, поддържа, че договорът съдържа неравноправни клаузи, за които съдът следи служебно, и оспорва дължимостта на претендираната главница, лихва и разноски. Иска присъждане на разноските по представения списък по чл.80 ГПК и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази становищата и възраженията на страните, намира за установено следното:

На 21.02.2023 г. между „***“ ООД, като кредитор, и Б. И. А., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит №***. Съгласно договора размерът на кредита е 1000,00 лв., фиксираният годишен лихвен процент е 40,05%, посоченият годишен процент на разходите е 49,63%, броят на погасителните вноски е 16, а общата сума за плащане, без неустойката по чл.11 от договора, е 1159,15 лв., включваща 1000,00 лв. главница и 159,15 лв. възнаградителна лихва. С подписването на договора ответникът е удостоверил, че е получил в брой сумата 1000,00 лв., поради което съдът приема предоставянето на кредита за доказано.

Съгласно чл.5 от договора кредитополучателят е поел задължение в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство при подробно определени изисквания. В чл.11 е уговорено, че при непредоставяне на обезпечението в този срок кредитополучателят дължи неустойка 808,85 лв., която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план. От заключението на съдебноикономическата експертиза се установява, че при включване на неустойката общата сума по погасителния план възлиза на 1968,00 лв., като неустойката не е включена в посочения в договора ГПР от 49,63%. Вещото лице е изчислило значително по-висок ГПР при включване на този разход. При изслушването му вещото лице изрично посочва, че неустойката не е включена в договорния ГПР, като не е давало правна оценка на съответствието на посочения в договора процент със закона. Съдът кредитира заключението относно счетоводните данни и извършените изчисления, а правната преценка на договора извършва самостоятелно.

От приложеното ч.гр.д. №783/2025 г. на Районен съд – А. се установява, че по заявление на „***“ ООД е издадена Заповед №770/21.11.2025 г., с която на ответника е разпоредено да заплати 1000,00 лв. главница, както и 17,00 лв. държавна такса и 22,64 лв. юрисконсултско възнаграждение. Искането за издаване на заповед за законната лихва върху главницата от 31.10.2025 г. до окончателното изплащане, както и за договорната лихва, неустойките и обезщетението за забава, е отхвърлено. Срещу издадената заповед ответникът е подал възражение по чл.414 ГПК в срок, а исковата молба по настоящото дело е изпратена по електронен път на 17.02.2026 г.

Предявеният положителен установителен иск за главницата е процесуално допустим.

Той е предявен от заявителя срещу длъжника, подал своевременно възражение, в срока по чл.415 ГПК и за част от главницата, за която е издадена заповедта за изпълнение.

Обстоятелството, че ищецът е предявил иск за 850,00 лв. от присъдените със заповедта 1000,00 лв., не засяга допустимостта, тъй като предметът на иска е в рамките на издадената заповед.

Искането по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на законната лихва върху главницата от 31.10.2025 г. до окончателното изплащане е процесуално недопустимо. Със Заповед №770/21.11.2025 г. заявлението е отхвърлено именно в тази част и заповед за 2 законната лихва не е издадена. Искът по чл.422 ГПК може да има за предмет само вземане, за което съществува издадена заповед за изпълнение. За отхвърлената част от заявлението заповедният съд изрично е указал възможността за предявяване на осъдителен иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК. Поради това предявеният установителен иск за законната лихва следва да бъде оставен без разглеждане и производството да бъде прекратено в тази част.

По съществото на спора съдът намира, че сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. Ответникът е физическо лице, което е получило кредит извън рамките на търговска или професионална дейност, поради което съдът дължи служебна проверка за спазването на императивните изисквания на ЗПК и за наличие на неравноправни клаузи.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му. По смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя.

Съдът съобрази и изключението по чл.19, ал.3, т.1 ЗПК за разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Процесното плащане, макар да е означено като неустойка, не може да бъде квалифицирано като обичаен разход, възникващ вследствие на последващо неизпълнение на основното задължение за връщане на кредита.

То е уговорено още при сключването на договора в размер 808,85 лв., дължи се при непредоставяне само в тридневен срок на обезпечение при съществени изисквания към поръчителя или банковата гаранция и е предварително разсрочено в погасителния план заедно с вноските по кредита. Размерът му е близък до размера на предоставената главница и многократно надвишава договорната възнаградителна лихва. Тези характеристики сочат, че плащането изпълнява икономическа функция на допълнително възнаграждение за предоставения кредит, а не на действително обезщетение за конкретни вреди от неизпълнение.

При преценката дали дадено плащане представлява общ разход по кредита следва да се изхожда от неговата действителна функция в правоотношението, а не само от наименованието, дадено от страните. В този смисъл е разрешението на Съда на Европейския съюз в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, както и възприетият в Решение №84/19.03.2026 г. по т.д. №1533/2025 г. на ВКС, I т.о., подход при преценка на плащания, които по икономическото си съдържание са част от общия разход по кредита. Неточното посочване на ГПР, когато той не отразява разход, който по действителното си предназначение е част от цената на кредита, не позволява на потребителя да прецени реалния обхват на поетото задължение. Съгласно Решение №50013/05.08.2024 г. по т.д.

№1646/2022 г. на ВКС, II т.о., неточното посочване на задължителен елемент по чл.11, ал.1 ЗПК има същата последица като неговата липса.

Предвид изложеното съдът приема, че посоченият в договора ГПР от 49,63% не отразява действителния общ разход по кредита, тъй като от него е изключено плащането по чл.11 от договора, което по икономическата си функция представлява част от цената на кредита. Нарушено е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което на основание чл.22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. При този извод отделното произнасяне дали клаузата на чл.11 е неравноправна по чл.143 и чл.146 ЗЗП не е необходимо за разрешаването на спора, тъй като приложимата последица по чл.22 ЗПК обхваща договора в неговата цялост.

Последицата от недействителността е уредена в чл.23 ЗПК. Потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи. По делото е доказано, че ответникът е получил 1000,00 лв. Ищецът още в заповедното производство е посочил извършени плащания по кредита в общ размер 150,00 лв. Независимо от счетоводното им отнасяне от кредитора към неустойка и такси, след като договорът е недействителен, тези плащания следва да намалят чистата стойност на кредита. Така непогасената чиста стойност 3 възлиза на 850,00 лв., чиято превалутирана стойност по официалния курс е 434,60 евро.

В заключението на съдебно-икономическата експертиза е отразен и счетоводен запис за 0,02 евро с дата 01.12.2025 г., въз основа на предоставена от ищеца справка за движение по кредита. По делото не е представен първичен платежен документ за тази сума, нито при изслушването на вещото лице са изяснени произходът и характерът на записа. Предвид това съдът не приема, че единствено въз основа на посоченото счетоводно отразяване е доказано последващо плащане от ответника, което да намали установената непогасена чиста стойност на кредита.

Поради изложеното искът за главница е основателен за пълния предявен размер 434,60 евро и следва да бъде уважен.

По разноските съдът намира следното. Ищецът е доказал в исковото производство 10,86 евро държавна такса и 300,00 евро депозит за съдебно-икономическата експертиза. На основание чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед материалния интерес, извършените процесуални действия и обстоятелството, че процесуалният представител на ищеца не е участвал в откритото съдебно заседание, съдът определя юрисконсултско възнаграждение 102,26 евро, съответстващо на 200,00 лв. Общият размер на разноските в исковото производство е 413,12 евро.

Присъждането на тези разноски не противоречи на принципа на ефективност на потребителската защита. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 27.11.2025 г. по дело C-746/24 потребителят не е освободен поначало от отговорност за разноски, като недопустимо е такова приложение на националните правила, което би направило упражняването на предоставените му права невъзможно или прекомерно трудно. В случая държавната такса, възнаграждението за вещото лице и определеното юрисконсултско възнаграждение са действително направени или дължими процесуални разходи по установяването на чистата стойност на кредита, не компенсират кредитора за недействителни договорни лихви, неустойки или такси и не надхвърлят целта за възстановяване на разноските по делото. Поради това при пълното уважаване на иска за главницата ответникът следва да ги заплати на ищеца.