Решение № 246 от 15.03.2024, Районен съд - Стара Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. Стара Загора, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20235530102403 по описа за 2023 година

Предявен е иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между П. К. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***************** в качеството му на кредитополучател и „Ф. България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, ет. 2, офис 3.1., в качеството си на кредитор бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит с № ************* г., при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1500 лева. Съгласно чл. 3, б. б“ - годишният лихвен процент на заема бик 23%, а годишният процент на разходите бил 49.11%. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Не се посочвало как бил получен заема, но независимо от това, заемателят го бил получил по банков път в деня на подписване на договора.

Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно заема по договор за предоставяне на потребителски кредит с № ************* г. като бил погасен по банков път по сметка на „Ф. България“ ООД и по сметка на същото дружество чрез системата на „Изи Пей“. С плащанията от страна на гн П. по договора за заем била погасена възнаградителна лихва за периода, в 1 който заемната сума се била използвала. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, ищецът плащал такса „гарант“, въпреки че такава не била предвидена в основания договор. Единствено в чл. 5 от договора за заем било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение от страна на „Ferratum Bank“, като никъде не било посочено, че то било възмездно.

Независимо от това, всички парични средства били заплащани по сметка на ответника.

Счита, че бил надплатил сумата от 300 лв., понеже процесният договор за предоставяне на потребителски кредит с № *************г. бил недействителен. Това било така, защото последният не отговарял на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, П. П. следвало да върне само чистата стойност на кредита от 1500 лв., но не бил дължал лихва и други разходи по кредита, като съображенията в тази насока били следните:

Процесния договор за кредит бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателя бил изискал и бил събрал от ищецът лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, който не били предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Макар да били посочени в договора лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем начин какви били компонентите на ГПР.

В договора не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49,11%. Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите при включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредита трябвало да бъде 25.59%. Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита.

Трябвало да се изтъкне и че действително приложената възнаградителната лихва по договора за заем била двойно по-голяма от тази, която била посочена в чл. 3, б. „в“ от договора за кредит. Действително приложения размер на възнаградителната лихва била 40.05%. Това се потвърждавало от приложената калкулация.

2

Предвид липсата на други видими от договора разходи по заем и наличието на само 1 - договорената в чл. 3, ал. 1, б. „в“ възнаградителна лихва, можело да се заключи, че последната, която била приложена по договора била в по-голям размер от посочената в договора. В тази връзка ако годишния лихвен процент бил по-голям, то и годишният процент на разходите щял да бъде значително по-голяма стойност, а това означавало, че той бил некоректно посочен в процесния договор. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член.

Дори и да не се приемело, че възнаградителната лихва била по-висока, то за да бъдело такава вноската по заема, кредиторът бил инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която оскъпила кредита за доверителя ми и съответно от „Ф. България“ ООД, не били спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит с № *************г. Разпоредбата сочила, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен.

Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.11 %/. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на 3

ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдели инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР била величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по - горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва била в много поголям размер от действително дължимия съгласно договорените условия, тъй като видно от приложените извлечения от кредитния калкулатор, съгласно погасителния план, лихвата била в размер на 40.5 %, а не както било посочено. Видно и от приложената калкулация, с действително приложения лихвен процент върху главницата, годишния процент на разходите по кредита бил 48.28 %, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

В чл. 3, ал. 1 б. „е“ и „з“ от договора бил уговорено размерът на оскъпяването по кредита да бъдел в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване.

На следващо място, съгласно чл. 5 от договора за кредит, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредита. Тоест, за да бъдел отпуснат заема, следвало обезпечението да бъдело предоставено, но в договора не било описано, че се дължала такса „гарант“ или, че поръчителството било възмездно. Това обстоятелство се разбирало от константната съдебна практика, формирала се срещу ответните страни. В годишния процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на 4

§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от получаването на гаранция. Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП , което от своя страна водило до неравноправен характер, респ. до недействителност на клаузите. В тази връзка били и решение от 26.08.2021 г.на P C - Берковица по гр. д. №323 от 2020 г., решение №278 от 07.03.2022 г. на ОС - Пловдив по гр. д. № 37 от 2022 г., решение №1751 от 12.10.2021 г. на PC - Пловдив по гр. д. №373 от 2021 г.

Всички тези съдебни решения били постановени именно срещу Ф.

България ЕООД и Ф. Б.

Нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект и уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник Ф. Б. за учредяване от негова страна на лично обезпечение също бил нищожен.

Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг.

Конкретният договор обаче бил недействителен и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му бил кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водила до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48.

На самостоятелно основание и в случай, че се докаже твърдението, че приложената по договора възнаградителна лихва била 40.05 %, а не 23 %, както било посочено в чл. 3 от договора, моли съда да приеме, че последната била нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Окончателното искане на ищеца до съда (след допуснато увеличение на размера на иска в съдебно заседание) е да осъди „Ф. България“ ЕООД, ЕИК 200599406 да заплати на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо 5 платените суми от П. К. П., ЕГН ********** на ответника във връзка с договор за предоставяне на потребителски кредит с № *************г., а именно сумата от 698,12 лева – договорна лихва, възнаграждение на поръчителя Ф. Б., събрана от ответника.

Претендира направените по делото разноски. Предоставя банкова сметка за доброволно плащане на задължението: ********************.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК ищцовото дружество „Ф. България“ ЕООД е подало писмен отговор, с който моли съда да приеме иска за неоснователен, по изложените по – долу съображения.

Твърди, че не било основателно твърдението, че предоставяне на поръчителство от Ф. Б. (Малта) било условие за сключване на договор за кредит. Напротив, при кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство, можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечал задълженията си по кредита, или да посочел поръчител, избран от него. Видно от визуализираното извлечение от интернет страницата на „Ф. България“ ЕООД, потребителят можел да избере какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той бил избрал или Ф. Б.