Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 898 от 30.10.2023, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 2289/2022
Вид
Определение № 898
Подписан
30.10.2023
Състав
Камелия Ефремова, Мирослава Кацарска, Петя Хорозова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 898 гр. София, 30.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Петя Хорозова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20228002902289 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по три касационни жалби, подадени от тримата ответници, срещу решението на Апелативен съд – Велико Търново под №65 / 28.04.2022г. по в.т.д.№390/2021г.

Първата касационна жалба с вх.№2881/06.06.2022г. е подадена от ответника по исковите претенции „АГРОПРОДУКТ С.И“ ЕООД срещу решението на Апелативен съд – Велико Търново под №65/ 28.04.2022г. по в.т.д.№390/2021г. в частта му, с която е прието за установено по исковете по чл. 422 от ГПК, че „ЗЛАТЕКС“ ООД има вземане срещу ответниците по иска по договор за лизинг № L-3750/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 45 000 лв. – главница с ДДС и сумата от 2497 лв. – договорна лихва за периода от 15.04.2018г. до 15.11.2018г., както и за приемане за установено, че дружеството има вземания по заповед за изпълнение №501/07.12.2018г. по ч.гр.д.№759/2018г. на РС - Луковит по договор за лизинг № L3620/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 8 860,60 лв. – главница и сумата от 661,39лв. – договорна лихва за периода от 15.03.2018г. до 15.11.2018г., както и в частта му, с която е прието за установено, че „ЗЛАТЕКС“ ООД има вземане срещу ответниците по иска по заповед за изпълнение №500/07.12.2018г. по ч.гр.д.№758/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3750/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата 1 от 2 628 лв. – договорна неустойка за периода от 16.04.2018г. до 30.11.2018г. и вземане по заповед за изпълнение №501/07.12.2018г. по ч.гр.д.№759/2018г. на РС – Луковит по договор за лизинг № L-3620/29.09.2017г. за солидарно заплащане на сумата от 206,75 лв. – договорна неустойка за периода от 16.09.2018г. до 30.11.2018г.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че според него неправилно въззивният съд се е произнесъл по дължимост на мораторна неустойка, тъй като ищецът е претендирал друг вид– компенсаторна, т.е. АС – Велико Търново се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа и че претенцията за компенсаторна неустойка е неоснователна, като в тази част споделя мотивите на първоинстанционния съд, че в договора липсва такава уговорка, а и дори и да имало, то би била нищожна по изложените доводи, като се позовава на т.3 от ТР 1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №219/09.05.2016г. по т.д.№203/2015г., ТК, 1 т.о. По отношение на авансовите вноски, направени от ответниците, сочи, че въззивният съд бил приел, че те са част от базовата стойност на лизинговата вещ, но от заключението на ССЕ се установило, че били отчетени при кредитора чрез изваждането им от стойността на трактора, което би било справедлив резултат, тъй като активът е върнат в патримониума на лизингодателя, без забележки и в състояние, годно за следващо използване, поради което счита, че авансът следва да бъде върнат на лизингополучателя и в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. Касаторът поддържа и че заключението на ССЕ, което е прието, е неправилно по изложените доводи.

Сочи, че според него задържането на платените авансови вноски като неустойка не намира опора в поетите договорни задължения, като и такава неустоечна клауза би била нищожна. Възразява и срещу приетото от въззивния съд, че двамата ответници физически лица са солидарно отговорни, като поддържа, че те са само поръчители, не са получили активи по лизинговите договори и спрямо тях е приложима изричната разпоредба на чл. 147 от ЗЗД, а изтеклият шестмесечен срок е преклузивен.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Агропродукт С.и“ ЕООД се позовава на чл. 280, ал.1 т.

1 и т.3 и ал.2 от ГПК, като поставя следните въпроси:

2

1. „Нищожна ли е уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването/ развалянето/ до края на срока на договора?“, като поддържа, че по този въпрос ВТАС се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в т.3 от ТР 1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. решение №219/09.05.2016г. по т.д.№203/2015г., ТК, 1 т.о.;

2. „Подлежат ли на връщане заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг при връщане на актива без забележки и в състояние, годно за следващото му използване?“, по който поддържа, че въззивният съд е произнесъл в противоречие с Определение №211/10.07.2015г. по т.д.

№2147/2014г. на ВКС, 1 т.о.;

3. „Допустима ли е клауза за задържане на заплатените авансови вноски като неустойка и нищожна ли е същата поради накърняване на добрите нрави?“;

4. „При спор относно действителната обща воля на страните следва ли съда да изследва обстоятелствата, при които е сключен договора като поведението на страните преди и след сключването му, характера на преговорите за сключване на договора, разменената кореспонденция във връзка с това как са изпълнявани задълженията по него след сключването му?, като по този въпрос се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение №213/06.01.2017г. по д.№5864/2015г., 4 отд.; решение №546/23.07.2010г. по д.№856/2009г. на ВКС, ГК, 4 г.о., като счита, че безспорно е установено, че лицата С. П. С. и Д. П. С. са се задължили в качеството си на поръчители и в тази връзка поставя и въпроса: “Следва ли да се заключи, че всички, задължили се очевидно за чужд дълг / когато по безспорен начин се докаже, че не са получили актива лично/, са солидарни длъжници?.

Касаторът поддържа в пункт 2 от изложението, че според него въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане, както и за развитие на правото, като поставя още три въпроса, а именно:

1. „Следва ли съдът да се произнесе по дължимостта на мораторната неустойка, когато с исковата претенция е предявена за компенсаторна 3 неустойка?;

2. „Подлежат ли на връщане заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг при връщане на актива без забележки и в състояние, годно за следващото му използване?;

3. „Представляват ли заплатените авансови вноски по договор за финансов лизинг част от базовата стойност на лизинговата вещ?“.

Ответникът по жалбата – „Златекс“ ООД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. Тотев по подборно изложени в писмения отговор с вх.№3803/26.07.2022г. съображения. Претендира въззивното решение да не бъде допускано до касация, както и присъждане на направените разноски по производството.

Постъпил е отговор на касационната жалба и от С. П. С., чрез адв. П., в който се сочи по изложените доводи, че същата е допустима и основателна.

Втората касационна жалба с вх.№ 3484/06.07.2022г. е подадена от ответника Д. П. С., чрез процесуалния му представител адв. П., срещу решението на ВТАС №65/ 28.04.2022г. по в.т.д. №390/2021г. в същите гореописани части, както по първата жалба.

Касаторът Д. С. счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като поддържа, че неправилно въззивният съд приел, че той и другото физическо лице са солидарно отговорни за задълженията с лизингополучателя, а те са само гаранти.

Твърди, че той и С. П. са се задължили само като поръчители, активът е получен и ползван от дружеството „Агропродукт С.и“ ЕООД, и че спрямо тях е приложим шестмесечния срок по чл. 147 от ЗЗД. Излага и аналогични на първия касатор доводи относно произнасяне на въззивния съд по непредявена претенция за мораторна неустойка, за нищожност на тази клауза, че авансовите вноски следвало да се приспаднат, както и относно неправилното им задържане като неустойка. Посочените в изложението на основанията за допускане на касация въпроси са напълно идентични с тези на първия жалбоподател.

По тази касационна жалба е постъпил отговор от „Златекс“ ООД с вх.

№4602/21.09.2022г. чрез адв. Тотев, с който се оспорва същата. Претендира недопускането й до разглеждане и присъждане на разноски.

4

Третата касационна жалба с вх.№ 3567/12.07.2022г. е подадена от ответника по иска – С. П. С., чрез процесуалния му представител – адв. П. и е срещу същите гореописани части на въззивното решение, обжалвани в двете гореописани жалби, като се излагат доводи, идентични на тези по жалбата на Д. П. С.. Идентично по съдържание и е изложението на касационните основания и поставените въпроси.

Ответникът по жалбата – „Златекс“ ООД оспорва и тази касационна жалба чрез процесуалния си представител – адв. Тотев по подборно изложени в писмения отговор с вх.№4605/21.09.2022г. съображения. Претендира и разноски за производството.

Постъпил е отговор на касационна жалба и от Д. П. С., също чрез адв.

П., в който се поддържа, че същата е допустима и основателна.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново, който е бил сезиран с две въззивни жалби - от ищеца и от тримата ответници, е приел за безспорно установено от фактическа страна, че между ищеца „Златекс“ ООД като лизингодател и ответното дружество „Агропродукт С.и“ ООД като лизингополучател са сключени два договора за лизинг от 29.09.2017г., съответно първият с предмет трактор с базова стойност 150 000 лв. / 180 000 лв. с ДДС/ и вторият - за сеялка със стойност 31 645 лв. или 37974 лв. с ДДС. Приел е, че по двата договора физическите лица Д. П. С. и С. П. С. са посочени като съдлъжници съгласно чл. 16 от договора. Установил е, че по две заявления от 30.11.2018г. по чл. 417 от ГПК, подадени от „Златекс“ ООД са образувани посочените две заповедни производства под №758/2018г. и №759/2018г. на РС – Луковит и са издадени заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове срещу тримата ответници за описаните суми. Приел е, че след разменена кореспонденция и желание за връщане на двете лизингови вещи, същите са предадени на лизингодателя с приемо-предавателни протоколи от 02.05.2019г. Приел е, че са падежирали описаните четири вноски за главница до датата на връщане на вещите по първия договор за трактора, а за сеялката – три вноски. ВТАС е приел, че са неоснователни възраженията на жалбоподателите, че физическите лица са само поръчители, тъй като ясно била отразена в договора волята на страните да са солидарни длъжници, но независимо от горното, към датата на заявлението, от когато се счита предявен иска, не е 5 бил изтекъл шестмесечния преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, тъй като съгласно ТР 5/21.01.2022г. на ВКС срокът тече не от падежа на отделната вноска, а от изискуемостта на целия дълг. Въззивният съд е приел, че договорите са прекратени на 02.05.2019г. с връщане на лизинговите вещи и че вземанията не са обявени за предсрочно изискуеми. Кредитирал е изслушаното заключение на вещото лице за размера на дължимите вноски и задължения за главници и лихви, като е приел, че правилно е отказано приспадане на авансовите вноски, за които е посочил, че са част от базовата стойност и съгласно чл. 34, ал.2 от ОУ не подлежат на възстановяване. Приел е, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че се дължат само падежиралите вноски, но неясно защо бил включил по размер и вноската с падеж – 15.09.2019г., в която насока е изложил мотиви за частична отмяна на решението за вземането за главница за сумата над 45 000 лв. до 53 999,50 лв. и за сумата над 8860,60 лв. до 11814,14лв., както и в описаните части относно лихвите.

Въззивният съд е постановил, че не споделя изводите на първоинстанционния за недължимост на неустойки, като е приел, че в чл. 29, ал.1 от ОУ са уговорени две такива – по т.1 – мораторна и по т.2 – компенсаторна. Приел е, че макар ищецът да не е конкретизирал в петитума каква претендира, от начина на формирането й следва, че е мораторна и такава се дължи. Приел е, че са неоснователни доводите на ответниците за нищожност на клаузата, като били относими към компенсаторната неустойка, с каквато претенция съдът не бил сезиран, поради което е изложил мотиви, че и в тази част следва да се отмени решението и да се приеме размер на вземането за неустойки по първия вариант на заключението на вещото лице.