Решение № 710 от 02.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 710 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско дело № 20261000500593 по описа за 2026 година

С решение № 855 от 12.02.2025 г. по гр. д. № 12134/2022 г., СГС, І-8 с-в, ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Б. К. срещу П. Г. П., А. И. Р. и С. З. Р. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване относителна недействителност на сключения между П. Г. П. (в качеството на продавач) и А.

И. Р. и С. З. Р. (в качеството на купувачи) договор за покупко-продажба на недвижим имот от 27.12.2012 г., който е обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 56 от 27.12.2012 г. том VI, peг. № 21573, дело № 0977/2012 г. на нотариус В. Б..

С решението се ОСЪЖДА Г. Б. К. да заплати на А. И. Р. и С. З. Р. сумата от 9325 лв. като разноски.

С определение № 14906 от 6.08.2025 г. е оставена без уважение молба с вх. № 274018 от 21.06.2024 г. на Г. Б. К. за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Г. Б. К., в която е направен подробен анализ на фактите по делото и е оспорен извода на съда, че искът е недоказан. Подчертава се, че ответниците по иска са знаели за увреждането, тъй като с отговор на искова молба по гражданско дело № 1

5709/2013 г., СГС, представят документ, с който няма как да разполагат, а допълнително и протокол за принудително отнемане на имот от 4.07.2012 г. за изземване на имот от Б. К. и предаване на П. П., постановление от 5.06.2012 г. по пр.пр. № 54346/11 г., СРП, и др. Оспорва извода на съда, че по-ниската цена на имота при последващата продажба от П. П. е обусловена от желанието за разпореждане в кратък срок. Счита, че по делото са налични доказателства, които да установят, че имотът е бил в добро състояние и с по-висока продажна цена. Счита още, че ответниците са недобросъвестни и са знаели за увреждането, тъй като са имали знание за първата продажба на имота, неплащането на продажната цена и принудителното извеждане на наследодателя на ищеца. Подчертава, че пълно доказване може да се проведе и с косвени доказателства. Моли да се отмени решението и да се уважи иска.

В писмена молба, постъпила на 18.05.2026 г., твърди, че решението е недопустимо тъй като е разгледан непредявен иск.

Срещу определението по чл. 248 ГПК е подадена частна жалба от Г. Б.

К., като се твърди, че присъдения в негова тежест хонорар за адвокат е прекомерен и следва да се намали.

Ответниците А. И. Р. и С. З. Р. оспорват въззивната жалба и доказателствените искания в нея. Намират, че са били добросъвестни, не е било налице знание за увреждане и изцяло подкрепят изложените в решението аргументи. Подчертават, че в мотивите на решението грешно е изписана датата 23.04.2013 г., тъй като вписването на исковата молба е било на 24.06.2013 г., а на втората искова молба – вписването е извършено на 20.03.2017 г. Сочат, че към момента на сключване на сделката на 27.12.2012 г. не е имало вписвания, установяващи права или претенции на други лица.

Намират, че не е доказано качеството кредитор на ищеца, нито се установява ако той има непарично вземане, то да е възникнало преди увреждащото действие (договор за продажба от 27.12.2012 г.). Излагат аргументи, че не е налице вреда за кредитора. Посочено е, че постановление на Прокуратурата е станало известно на пълномощник на ответниците след датата на сделката за покупко-продажба, а заповедта за изпълнение установява само задължение на Б. К. към П. П. и е станала известна на ответниците именно по дело № 5709/2013 г. Сочи се, че цените на сделките от 2011 г. и 2012 г. са близки и дори и тази по втората сделка да е била по-ниска това не установява 2 недобросъвестност на купувачите. Поддържат възражението си за изтекла погасителна давност. Възразяват срещу доказателствените искания.

Ответниците А. И. Р. и С. З. Р. оспорват и частната жалба.

Ответникът П. Г. П. не взема становище в писмен отговор, но в о.з. оспорва жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.

Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото намира следното:

Предявен e иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Г. Б. К. твърди, че считано от 28.05.2021 г. е син и наследник по закон на Б. К. Н.. Последният приживе продал на ответника П. П. спорния апартамент № 36, находящ се в град София, ж.к. "Зона Б5", с площ от 88, 01 кв.м., заедно с избено помещение № 2 и 0,548 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, с н.а. № 122 от 20.09.2011 г., том I, peг. № 3919, дело № 110/2011 г. на нотариус И. П.. Този договор обаче б и л развален по иск на продавача Б. Н., с влязло в сила на 17.06.2022 г. решение № 260273 от 14.01.2021 г., гр.д. № 11567/2016 г., СГС, І-15 с-в. Още преди да бъде вписана исковата молба по иска за разваляне на договора за покупко-продажба обаче, П. П. продал жилището на ответниците А. и С. Р. с договор за покупко-продажба от 27.12.2012 г., сключен с н.а. № 56, том VI рег.

№ 21573, дело № 0977/2012 г. на нотариус В. Б. с рег. № *** в НК. Ищецът К. счита, че продавачът П. е увредил интересите му, тъй като е бил наясно с възможността да се развали договора, с който е закупил жилището. Твърди още, че самите ответници Р. също били недобросъвестни, тъй като знаели за увреждането на интересите. Този извод е базиран на представени от ответниците Р. документи в производството по гр.д. № 5709/13 г., СГС, І-4 с-в, в което били привлечени като ответници по ревандикационната претенция на Б. Н., съединена с иск за нищожност на договора за покупко-продажба. Освен това тяхната недобросъвестност се установявала и от това, че закупили имота на по-ниска цена от тази, на която самият П. го бил закупил. Ето защо се претендира да се прогласи относителна недействителност на договора от 27.12.2012 г., обективиран в н.а. № 56 от 27.12.2012 г. том VI, peг. № 21573, дело № 0977/2012 г., както и разноски.

3

Ответниците А. И. Р. и С. З. Р. оспорват иска, като сочат, че при сключването на договора не са знаели за потенциалната възможност от увреждане на ищеца и са добросъвестни трети лица. Твърдят, че са узнали за спорните отношение между продавача по тяхната сделка и наследодателя на ищеца едва когато получили препис от исковата молба на Б. К. по гр. д. № 5709/2013 г., която била вписана на 24.06.2013 г. т.е. след сключването на атакувания по чл. 135 ЗЗД договор. Отделно считат, че искът е погасен по давност, която започнала да тече от 27.12.2012 г. и до предявяването на Павловия иск на 17.11.2022 г. е изтекла.

Ответникът П. Г. П. твърди недопустимост и неоснователност, а отделно сочи, че искът е погасен по давност.

От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:

Няма спор, че ищецът Г. К. е наследник на баща си Б. Н., починал на 28.05.2021 г. (л. 25,26).

Няма спор пред настоящата инстанция, че на 20.09.2011 г. Б. Н. е продал на П. П. процесния имот за сумата от 62 000 лв., а на 27.12.2012 г. П. е продал имота на А. и С. Р. за сумата от 60 100 лв. (при данъчна оценка 60 056,40 лв.).

Видно от удостоверение за вписвания от АВп (на л. 108), към датата на последната сделка, за имота е имало вписване само на предхождащата продажба от 2011 г.

По делото е представен предварителен договор от 17.12.2012 г., сключен между П. П. и А. Р. за покупко-продажба на процесния имот, като в същия е отразена декларация на продавача П., че е единствен и пълноправен собственик на имота и същият не е предмет на спорни реституционни претенции и на съдебни производства (л. 214).

С искова молба (постъпила в съда на 23.04.2013 г. – л. 145) от Б. Н. е предявен иск срещу П. П. за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба от 2011 г., а срещу А. и С. Р. – ревандикация по чл. 108 ЗС.

Вписването е сторено на 24.06.2013 г. (видно от справка на л. 134, л. 136 и л.

144, съответно по партидата на всеки ответник).

С искова молба на Б. Н. от 20.09.2016 г. (л. 166) срещу П. П. (вписана на 20.03.2017 г.) е поискано разваляне на договора за продажба от 20.09.2011 г. и 4 с влязло в сила на 17.06.2022 г. решение, искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е уважен (л.

14).

Според СОЕ пазарната стойност на процесния апартамент към месец ноември на 2011 г. е била в размер на 125 100 лв., а към месец декември 2012 г. е била в размер на 122 000 лв.

Св. Р. Ц. Н., брокер, разказва, че ответниците възложили на неговата агенция да им намери имот и са извършили няколко огледа. Свидетелят и самата банка-кредитор извършили проверка за наличие на тежести за имота.

Св. Н. Г. С., майка на ищеца и бивша съпруга на Б. Н., разказва, че узнала за проблемните отношения по повод мним договор за "продажба" на притежавания от бившият й съпруг апартамент на П. П.. Сочи, че съдебен изпълнител въвел П. във владение на 04.07.2012 г.

При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи:

Предмет на спора е предвиденото в чл. 135, ал. 1 от ЗЗД право на кредитора да поиска да бъде обявена за недействителна, спрямо него, осъществената между ответниците (П. от една страна и Р. - от друга) сделка на имуществено разпореждане с недвижимия имот, по отношение на който самият ищец твърди, че е легитимиран в качеството му на законен наследник на продавача Б. Н., да получи поради разваляне на договора за продажба сключен между Н. и П.. Правният интерес се определя от твърденията, че ищецът е кредитор.

Ищецът П. твърди, че осъществената между ответниците продажба го увреждала, а доколкото тази разпоредителна сделка е възмездна - ищецът твърди, че страните по нея са знаели за увреждането.

За да бъде основателен предявения иск следва да се установят следните предпоставки: От една страна, това са общите такива, установени в две групи.

Първата група включва обективни предпоставки – 1) действително вземане на кредитора спрямо длъжника (което по правило е възникнало преди извършването на конкретното разпоредително действие, или след действието при условията на изключението по ал. 3 на чл. 135 ЗЗД) без да е необходимо то да е изискуемо и ликвидно и 2) действие на длъжника, което да уврежда кредитора, по начин, че се намалява или затруднява възможността му да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Втората група предпоставки са 5 субективни и са свързани със знанието на длъжника, а в определени от закона случаи, и на третото лице (съдоговорител) за увреждането.

Правото на ищеца да претендира процесния имот е възникнало с влизане в сила на решението по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД 17.06.2022 г. Оспорената продажбена сделка е сключена на 27.12.2012 г., следователно по смисъла на ал. 3 от чл. 135 ЗЗД, тъй като оспореното действието е извършено преди възникване на вземането, то може да се приеме за недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Това знание за увреждането следва да бъде доказано пълно и главно. Събраните в хода на процеса доказателства не установяват посочения елемент от фактическия състав на Павловия иск. Видно от описаните по-горе писмени и гласни доказателства, след като е бил въведен в владение на имота П. е продал същия на цена ,сходна с тази, за която го е закупил (закупил за 62 000 лв., продал за 60 100 лв.). Според приетата СОЕ реалната пазарна цена на апартамента към месец ноември на 2011 г. е била в размер на 125 100 лв., а към месец декември 2012 г. е била в размер на 122 000 лв. В същото време се установява, че данъчната оценка, при която е сключена оспорената сделка е съотносима с цената (60 056,40 лв.). При комплексна оценка на тези данни може да се приеме, че цените на имотите към двата релевантни момента (2011 г. и 2012 г.) са съвсем близки. Т.е. втората сделка не е сключена при необичано ниски цени, което да послужи за индиция, че се касае до предварителна уговорка между страните по сделката в какъвто и да е ущърб на първоначалния продавач (Н.). На следващо място – срокът, в който е продаден имота надхвърля година и по нищо не сочи, че П. е целял да увреди продавача Н..