Решение № 2494 от 20.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2494 гр. Пловдив, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330113892 по описа за 2025 година

Производството е по осъдителен иск с правно основание член 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът Т. М. Г., ЕГН **********, от ***, чрез адв. К. Й. К., със съдебен адрес: ***, е предявила против „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти март“ № 83, представлявано от Л. В. Л., иск за осъждане на ответника да й заплати сума, получена без правно основание.

С първоначалната искова молба ищецът твърди, че за периода от 31.05.2023 г. до 29.01.2024 г. е заплащала на ответното дружество чрез системата на ***уми, всяка в размер на 247,00 лева, както следва: на 31.05.2023 г. – 247,00 лева; на 28.06.2023 г. – 247,00 лева; на 28.07.2023 г. – 247,00 лева; на 29.08.2023 г. – 247,00 лева; на 27.09.2023 г. – 247,00 лева; на 30.10.2023 г. – 247,00 лева; на 27.11.2023 г. – 247,00 лева; на 28.12.2023 г. – 247,00 лева и на 29.01.2024 г. – 247,00 лева, или общо сумата от 2 223,00 лева. Твърди, че към датата на извършване на плащанията не е имало валидно правно основание за получаване и задържане на сумите от ответника, а въпреки това същият претендирал и събирал процесните плащания.

В исковата молба е заявено, че доколкото по делото бъде установено наличие на правоотношение по договор за потребителски кредит, същият следва да бъде приет за недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Ищецът се позовава на правилото, че когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихва, неустойки, такси, комисионни и други разходи по кредита. С първоначалната искова молба е 1 предявен частичен иск за сумата от 50,00 лева от общо претендираната сума от 2 223,00 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане.

С молба, депозирана след получаване на отговора на исковата молба, ищецът е уточнил и изменил петитума на иска. В молбата се признава обстоятелството, че на *** г. Т. Г. е получила от „Адессо Кредит България“ ЕООД сумата от 1 500,00 лева като заем, както и че по заемното правоотношение е заплатила сумата от 2 468,64 лева, съобразно представената от ответното дружество справка. Същевременно се оспорва ищцата да е подписвала приложения към отговора договор, общи условия, стандартни европейски формуляри и погасителни планове с електронен или мастилен подпис, като се поддържа, че същата се е съгласила единствено да върне заемната сума, без други вземания.

В уточняващата молба се сочи още, че ако съдът приеме за установено сключването на договор със съдържанието, представено от ответника, то се правят възражения за недействителност на договорното правоотношение и отделни негови клаузи. Поддържа се, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, че в нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК в него не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв начин е формиран ГПР, респективно общо дължимата сума по договора. Посочва се, че договорната неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, което, ако бъде добавено към общата сума за плащане, би довело до ГПР над 50 %, в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищецът поддържа, че договорната неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, прекомерна е и не изпълнява обезщетителна функция. Излага се, че задължението за предоставяне на поръчителство или за поемане на солидарно задължение е следвало да бъде изпълнено в изключително кратък срок, при изискване за представяне на обилна документация, което практически е невъзможно за потребителя. Сочи се, че не са предвидени правила за определяне на вредите, които кредиторът би претърпял от непредставяне на обезпечението, а всички преки или косвени разходи, свързани с изпълнението на договора, следва да са включени в ГПР. Поддържа се, че неустойката заобикаля и чл. 71 ЗЗД, както и чл. 33 ЗПК, който ограничава последиците при забава до лихва върху неплатената в срок сума.

С уточняващата молба е формулиран нов петитум, без промяна на основанието на иска, като се иска ответникът „Адессо Кредит България“ ЕООД да бъде осъден да заплати на Т. М. Г. сумата от 968,64 лева или 495,25 евро, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит от *** г., след покриване на получената главница, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендират се разноски, както и определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. К. К..

Ответникът „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Г. Д., оспорва предявения иск. На първо място поддържа възражение за недопустимост на производството, като твърди, че исковата молба е подписана от лице без представителна 2 власт.

По същество ответникът оспорва иска като неоснователен. Твърди, че сумата не е платена без основание, а въз основа на Договор за паричен заем № ***г., по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 1 500,00 лева, която тя се е задължила да върне на 10 месечни вноски, ведно с уговорената лихва. Поддържа се, че ищцата знае за наличието на договора, но тъй като не разполагала с копие от него, е предявила иск за връщане на платеното без основание, за да бъде ответникът принуден да представи договора.

Ответникът счита, че в първоначалната искова молба не са изложени конкретни фактически твърдения относно нищожността на договора за кредит, а е направено само общо позоваване на чл. 22 ЗПК, който урежда самостоятелни хипотези на недействителност на договора за потребителски кредит. Според ответника съдът не може, извън рамките на въведения от ищеца фактически състав и петитум, да обявява недействителност на договора на основания, които не са наведени, като се позовава на диспозитивното начало в гражданския процес.

Ответникът поддържа, че задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК да следи служебно за неравноправни клаузи не включва правомощие служебно да обявява недействителността на целия договор, когато това не е поискано. Счита, че в случая договорът е действителен, съдържа всички изискуеми реквизити по ЗПК, а договорената неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, тъй като е разход, който се дължи при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, и по силата на чл. 19, ал. 3, т.

1 ЗПК не участва във формирането на ГПР.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Възражението на ответника за липса на представителна власт на процесуалния представител на ищцата е неоснователно. По делото е представен рамков договор за правна защита и съдействие и пълномощно, в което ищцата е упълномощила адв. К. Й. К. да я представлява пред съдилищата, включително пред районни съдилища, по граждански дела, като договорът съдържа клауза за процесуално представителство, както и за правна защита и съдействие във връзка с водене на дела. В гражданския процес не съществува обща забрана процесуалното представителство да бъде учредено с общо пълномощно, когато от съдържанието му се установява воля за овластяване на адвоката да извършва съдопроизводствени действия от името на страната. В случая такава воля е налице.

Освен това ищцата не е оспорила действията на процесуалния си представител, не е заявила липса на воля за предявяване на иска, а от представените документи се установява, че адвокатът е действал именно в рамките на предоставената му представителна власт. Дори и при евентуална непълнота или неяснота в обема на представителната власт, същата би подлежала на отстраняване чрез потвърждаване на извършените действия, а не би обосновала автоматично недопустимост на иска при наличието на представено адвокатско 3 пълномощно и договор за правна защита. Ето защо производството е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е съществувало заемно правоотношение, по силата на което ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1 500,00 лева. Това обстоятелство е изрично признато от ищцовата страна с уточняващата молба. Също така е признато, въз основа на представената справка от ответното дружество, че ищцата е заплатила по заемното правоотношение сумата от 2 468,64 лева. С оглед на тези признания и на представените доказателства съдът приема за безспорно, че чистата стойност на получения кредит е 1 500,00 лева, а платеното от потребителя по правоотношението над тази стойност възлиза на 968,64 лева.

По делото е представена и първоначалната искова молба, в която са описани плащания чрез*** за периода от 31.05.2023 г. до 29.01.2024 г. в общ размер 2 223,00 лева. В откритото съдебно заседание от 04.05.2026 г. са представени разписки за извършени плащания през *** – 9 броя, които съдът е приел като писмени доказателства. Съдът е приел и постъпило по делото писмо от трето неучастващо лице ***. В съдебното заседание процесуалният представител на ищцата е заявил, че разписките удостоверяват плащанията, като датите в счетоводната справка на ответника се разминават с един ден поради осчетоводяване на следващия ден. Посочено е също, че рекапитулацията на ответното дружество съвпада по размер с твърдените плащания, релевантни за увеличението на иска.

Съдът цени представените разписки, писмото от ***, счетоводната рекапитулация на ответника и процесуалните признания на страните в тяхната съвкупност. Налице е достатъчно доказване, че ищцата е извършвала плащания по процесното заемно правоотношение, както и че общият размер на отчетеното от ответника плащане е 2 468,64 лева. Ответникът не ангажира доказателства за различен размер на получените суми, нито оспорва по надлежния ред собствената си справка, на която се позовава ищцовата страна.

Ето защо съдът приема, че сумата 968,64 лева представлява разликата между общо платеното по правоотношението и чистата стойност на кредита.

От представените от ответника договорни документи се установява, че твърдяното основание за получаване на плащанията е Договор за паричен заем № *** г. По договора е предоставена главница 1 500,00 лева, като ответникът поддържа, че ищцата е следвало да върне сумата на 10 месечни вноски, ведно с уговорена възнаградителна лихва и неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение. Именно тези начисления над главницата са предмет на спор между страните.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции, която предоставя кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на заемното правоотношение е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно страните имат качеството съответно на кредитор и потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК, а процесното правоотношение попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит.

4

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Последицата от тази недействителност е специално уредена в чл. 23 ЗПК – потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Следователно в хипотеза на недействителност на договора кредиторът може да задържи единствено сумата, която реално е предоставил на потребителя, но не и начислени възнаградителни лихви, неустойки, такси или други разходи.