Решение № 5218 от 11.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5218 гр. София, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100510738 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Б. И. ПО МЕТРОЛОГИЯ срещу решение № 14610/25.07.2024г. по гр.д. № 58153/2023г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 144 състав в частта, с което е уважен предявения от М. И. Г. иск с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за сумата от 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматични увреждания на здравето и емоционални болки и страдания, вследствие на трудова злополука настъпила на 03.07.2023г., както и сумата от 1771.60 лева - обезщетение за имуществени вреди – разходи по закупуване на медицинско изделие и проведена рехабилитация във връзка с трудовата злополука от 03.07.2023г., ведно с лихвата за забава от датата на подаване на исковата молба – 31.08.2023г. до окончателното изплащане на главниците и разноски по делото.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е преценил в съвкупност събраните по делото доказателства и по този начин стигнал до необоснования фактически и правен изводи, че не е налице хипотезата по чл.201 ал.2 от КТ – съпричиняване на вредите от страна на ищеца, поради проявена от нея груба небрежност. Прави оплаквания и за и неправилино приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, с твърдения, че съдът не е съобразил, че увреждането е леко, според даденото медицинско заключение, а влошаването на здравословното състояние на ищеца след злополуката е настъпило поради поведение на същата състояща се в непредприемане на необходимите действия за навременно и правилно лечение и възстановяване и най – вече липса на проведена рехабилитация. Посочва, че определеното обезщетение в размер на 20 000,00 лв. за неимуществени вреди е завишено и неотговарящо на изискванията за справедливост,като не е приспаднато и полученото от НОИ обезщетение в размер на 5009,74 лв. Въззивникът поддържа, че неправилно е уважен и иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, доколкото липсва експертно медицинско становище, което да 1 потвърди, че направените разходи са необходими за лечението на конкретното травматично увреждане.

Моли решението да бъде отменено и предявените искове отхвърлени като неоснователни, евентуално- намалено присъдения размер на обезщетение. Претендира разноски.

В срокът по чл.263 от ГПК насрещната по жалбата страна – М. И. Г. подава писмен отговор, в който оспорва наведените доводи от въззивника за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Твърди, че левият глезен на ищеца не се е възстановил в обичайните срокове, поради настъпило усложнение, което не може да бъде вменено във вина на ищеца, същата е спазвала именно предписанията на медицинските органи, сред които липсва такова за провеждане на рехабилитация след изписване от болницата. Счита за недоказано направеното възражение за проявена груба небрежност от страна на ищеца при изпълнение на трудовите й задължения и които да са в причинна връзка с настъпилата трудова злополука.

Посочва, че събраните по делото доказателства установяват точно обратното -изпълнение на трудовите задължения на ищеца в съответствие с правилата за безопасност, респективно липса на поведение, което да в разрез с елементарна предвидливост и грижа за здравето. Посочва, че правилно първонистанционният съд е приложил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и е присъдил справедливо обезщетение за неимуществени вреди, респективно – уважил иска за имуществени вреди, които представляват доказани разходи за предписани лекарства и процедури съобразно представената по делото медицинска документация. Излага подробни съображения в подкрепа на становището, че полученото обезщетение от НОИ за временна неработоспобност не следва да бъде приспадано от претендирания размер на неимуществени или имуществени вреди, поради различния характер на вредите, които същото обезщетява, а именно –за неполучено трудово възнаграждение.

Моли първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Жалбите са подадени в срока по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и са допустими.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо.

Относно наведените доводи за неговата неправилност, настоящият въззивен състав, счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя –ответник за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 500 лв. като частичен от 26 000,00 лв. - - претърпени болки и страдания от травматични увреждания причинени вследствие на настъпила трудова злополука и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1946,00 лв. като частичен от 3000,00 лв.

Първоинстанционният съд е уважил исковете за сумите от 20 000,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 1771,60 лв. – обезщетение за имуществени вреди., като за разликата до пълния предявен размер е отхвърлил исковете и в която отхвърлителна част, решението като 2 необжалвано от страните е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 200 ал. 1 КТ фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, имаща по същество обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение между страните по делото; 2.професионално заболяване или трудова злополука, установена по съответния административен ред; 3. причинена временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт, 4. вреда – имуществена или неимуществена, и 5. причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката/заболяването, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд въз основа на събраните писмени доказателства и експертни заключения, а именно:

-че към дата 03.07.2023г.. между ищеца М. И. Г. и ответника Б. И. ПО МЕТРОЛОГИЯ към Министерството на икономиката е съществувало действително трудово правоотношение, по силата на което ищеца е заемала и длъжността „чистач“, като на посочената дата е настъпила злополука с ищеца – при изпълнение на трудовите си задължения по почистване на подови настилки в кабинети в сградата, където е работното й място, ищеца се подхлъзва и пада от собствен ръст, вследствие на което получава травматични увреждания; злополуката е декларирана от работодателя пред компетентните органи и приета за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО;

-вследствие на трудовата злополука на ищеца са причинени следните травматични увреждания: травма в областта на лявата глезенна става, довела до фрактура на латералния малелол /външния глезен/;

- на ищеца е хоспитализирана по спешност в травматологичната клиника на УМБАЛ „Св.Анна“ за 6 дни, където е проведено оперативно лечение по наместването на фрактурата с поставяне на имплант /плака със 7 винт+1 свободен/; изписана е без данни за усложнение след проведена ранна постоперативна рехабилитация и указания за антикоагулантна терапия, придвижване с две помощни средства без натоварване на левия долен крайник за 30 дни; в периода 14.09-17.09.2023г. ищцата е повторно хоспитализирана и оперативно отстранен един от винтовете на импланта;

-настъпили усложнения, поради локална остеопороза в областта на фрактурата и поставения имплант, т.нар. „болест на зудек“, доказана с рентгенова снимка от 7.03.2024г.;

-към момента на личен преглед от вещото лице е налице умерен отток и зачервяване на лявата глезенна става и болка при опит за крайни движения, които ограничават движението в глезенната става и налагат придвижване с поне едно помощно средство.

3

Травмите на пострадалата и настъпилите в резултат на тях усложнения, както и по – късно диагностицираните такива са довели до нарушено движение, като към момента на изготвяне на заключението по СМЕ в първоинстанционното производство, както болките, така и затрудненото придвижване /същата се придвижва с помощно средство/ продължават т.е. липсва възстановяване след получените травматични увреждания.

В случая правилно първоинстанционният съд е зачел представените в хода на съдебното производство доказателства относно усложненията настъпили вследствие на уврежданията /рентгенова снимка от 7.03.2024г. и дадени въз основа на нея констатации на вещото лице по СМЕ, което в заключението е изложило предположения за вида на усложненията и потвърдени от същия с категоричност след съобразявана на новопредставените доказателства/, получени от трудовата злополука, доколкото това са факти, които имат значение за спорното обезщетение относно неговия размер /т.е. възникването му/, доколкото се претендира глобално обезщетение /вкл. и за бъдещи вреди/ и които обстоятелства биха се преклудирали от силата на присъдено нещо. Тук е необходимо да се направи разликата, че това не са факти и обстоятелства, които обосновават ексцес, доколкото при ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение и обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените. /решение № 60172/22.06.2021г. по гр.д. № 3604/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №196/12.07.2011г. по гр.д.

№1724/2009г. на ВКС, IV г.о./.

Спорните въпроси между страните са: точния механизъм на трудовата злополука, дали следва да отпадне работодателската отговорност, тъй като ищецът при настъпване на процесната трудова злополука умишлено е причинил вредоносния резултат, съответно относно справедливия размер на имуществената отговорност на работодателя и дали това заместващо обезщетение трябва да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат от работника, действащ при груба небрежност и до какъв размер.

В тази връзка е необходимо да се посочи, че в хода на административното разследване на злополуката като трудова от компетентните органи и съответно при издаване на разпореждане на приемането й като трудова, не се съдържат констатации, още повече задължителни за конкретния механизъм на настъпване на злополуката, поради което и експулпиращите изцяло или частично отговорността на работодателя възражения за наличие на умишлено причиняване на вредите от работника/служителя респективно за проявена от него груба небрежност, следва да бъдат доказани пълно и главно от ответника – чл.154 ал.1 от ГПК в настоящото производство.

Не са събрани преки доказателства относно механизма на причиняване на трудова злополука, в случая и не съществуват такива, доколкото към момента на инцидента ищеца е била сама. Настоящият състав съобразява съдебната практика, според която “възможно е осъщественият факт да не е оставил следа или да не може да бъде намерен носител на тази следа, годен да бъде представен пред съд. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, т.нар. презумпции ад хоминем, съпътства друг – установен по делото факт /решение № 75/ 13.04.2021 г. по гр.д.№ 2206/ 2020 г., ІV г.о./. - определение № 50128 от 27.02. 2023 г. на ВКС по гр. д. № 3247/2022 г., IV г. о., ГК, както че пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. /решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г./.