Решение № 825 от 23.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 825 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско дело № 20261000501049 по описа за 2026 година

С решение № 7181 от 27.11.2025 г. по гр. д. № 12 391/2023 г., СГС, І-3 св, осъжда Прокуратурата на РБ да заплати на А. З. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сума в размер на 20 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, сумата от 800 лв., като обезщетение за имуществени вреди от заплащане на адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане, сумата от 388,81 лв., като обезщетение на имуществени вреди, като пропусната полза от задържане на гаранция в размер на 1000 лв. за периода от 26.09.2019 г. – 30.06.2023 г., и сумата от 41,40 лв. като заплатена държавна такса за производство пред СГС.

С решението се отхвърля иска (за обезщетяване на неимуществени вреди) за разликата над 20 000 лв. до сумата от 50 000 лв., както и искането за законна лихва върху сумата от 388,81 лв.

С определение № 8977 от 23.04.2026 г. съдът е оставил без уважение искането на Прокуратурата, съдържащо се във въззивната жалба, за изменение на решението в частта, относно адвокатския хонорар.

С частна жалба Прокуратурата е обжалвала определението по чл. 248 ГПК, като намира същото за немотивирано, а присъдения размер за 1 несъответен на фактическата и правна сложност на делото. Моли да се намали адвокатското възнаграждение.

В писмен отговор от името на адв. Л. Б., пълномощник на ищцата А. М., частната жалба е оспорена.

Срещу решението, в частта, в която исковете са уважени е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на РБ. Твърди, че съдът не я изяснил как е формиран размер на обезщетението според всеки относим критерии, нито са събрани категорични доказателства за понесени вреди, като в тази връзка се изтъква, че показанията на съпруга на ищцата не са с висока степен на достоверност. Счита, че няма данни преследването по наказателното дело да е влошило вече наличното страдание от панически разстройства. Намира, че всички извършени действия са били правомерни и законни. Твърди, че не са съобразени икономическите стандарти, както и че за продължителността на производството пред съдебните органи прокуратурата не носи отговорност.

Поради последния довод намира, че не носи отговорност за законна лихва от образуване на делото до окончателното изплащане. Относно размера на адвокатския хонорар счита, че следва да се определи по-нисък от платения (според ТР № 1 от 11.12.2018 г. по т.д. № 1/2017 г.). Оспорва основанието за дължимост на сумата от 388,81 лв., тъй като счита, че лицето е можело да поиска отмяна на наложената мярка „парична гаранция“ от 1000 лв. Поради казаното претендира отмяна на решението в обжалваната част, респ. намаляване на присъдения размер поради противоречие с чл. 52 ЗЗД.

Ответникът А. З. М. оспорва жалбата, като счита исковата претенция за доказана от свидетеля и двете експертизи.

Въззивните жалби са подадени в срок, срещу валидно и допустимо съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.

Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по делото намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ.

Ищцата А. З. М. твърди, че била задържана със заповед от 19.08.2019 г. за 24 часа, като с постановление от 26.09.2019 г. била привлечена като обвиняем и й била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 1 000 лв. за склоняване към извършване на проституция с користна цел престъпление по чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 НК. По образуваното НОХД № 2

593/2020 г., СРС, НО, 109 д-в, с присъда от 25.04.2023 г. ищцата била призната за невинна. Твърди се, че за периода от 4 години ищцата преживяла ежедневно напрежение, стрес, имала здравословни оплаквания, била диагностицирана с паническо разстройство. За адвокат заплатила сумата от 800 лв., а от задържаната по гаранцията сума търпяла вреди в размер на законната лихва върху нея от 26.09.2019 г. до 30.06.2023 г., и именно 388,81 лв. Освен посочените суми като обезщетение на имуществените вреди, за неимуществените претендира също сумата от 50 000 лв. (увеличение допуснато на 17.11.2025 г.), както и законна лихва върху всичките суми, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане, а така също и разноски.

Ответникът Прокуратура на РБ оспорва исковете по основание и размер, досежно вида и характера на твърдените с исковата молба неимуществени вреди и причинната връзка. Счита, че е налице анатоцизъм досежно претенцията за законна лихва. Твърди, че за част от вредите прокуратурата не може да отговаря, тъй като те са причинени от служители на МВР, респ. от съда.

От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:

Няма спор, че ищцата М. е била задържана на 19.08.2019 г. за срок от 24 часа, като с постановление от 26.09.2019 г. на разследващ полицай е привлечена като обвиняема с мярка за неотклонение „Парична гаранция” в размер 1 000 лв. за престъпление по чл. 155, ал. 3, вр. ал. 1 НК – склоняване към проституция. Постановената оправдателна присъда по НОХД № 593/2020 г., СРС, НО, 109 състав., е влязла в сила на 10.05.2023 г., сряда, (същата е постановена на 24.04.2023 г. и не е оспорена в 15-дневен срок).

Св. П. М. М., съпруг на ищцата, разказва, че при задържането тя припаднала и от този момент започнала да получава паник-атаки, защото била уплашена да не влезе в затвора. Ищцата се будела нощем задушавала се и се налагало да търсят лекарска помощ.

В заключението на СПсЕ се сочи, че според писмените документи ищцата е посетила медицински кабинети както следва – 18 посещения на Спешно отделение, едно – в кабинет по нервни болести и едно на УНГ 3 кабинет, като част от тях са преди задържането. Сочи се, че състоянието на ищцата може да се провокира от продължителен, интензивен или внезапен силен стрес, в т.ч. и положителен такъв. Симптомите отговарят на такива при паническо разстройство, но липсват данни за консултации или терапия.

Обобщено е, че М. е клинично здрава и не показва психични симптоми.

Според СПсихиатрЕ също се установява от медицинските книжа, че ищцата още преди началото на наказателното производство е посещавала спешни отделения и кабинети на различни болници с разнообразни оплаквания, многократно е констатирано паническо разстройство, пристъпи на агорафобия, като за първи път диагнозата е потвърдена през м. август 2021 г. Даден е извод, че ищцата страда от паническо разстройство, диагностицирано преди 19.08.2019 г. Констатирани са характеристики на емоционална лабилност, хистероидност, хипохондрична нагласа, тревожност, високо ниво на стрес. Посочено е още, че има медицинска логика наказателното производство да е влошило състоянието й, но няма достатъчно убедителни доказателства за това. Напротив – има данни за влошаване на състоянието й през 2023 г. – 2024 г., като атаките продължават, дори при смяна на местоживеенето в друга държава.

Няма спор, че за адвокатска защита от адв. Г. А. ищцата е договорила заплащане на 800 лв. като хонорар – л. 72.

Видно от платежно нареждане на л. 30 от следственото дело ищцата е внесла парична гаранция в размер на 1000 лв. на 8.10.2019 г.

От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че ищцата не е осъждана.

При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните правни изводи:

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.

От данните по делото се установява, че срещу ищцата е повдигнато обвинение за извършване на престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години т.е. същото е „тежко“ съгласно чл. 93, т. 7 НК. Няма спор, че ищцата е оправдана още на първа инстанция, 4 поради което в случая се касае до “незаконно обвинение в извършване на престъпление”.

Не се спори, че наказателното производство (считано от привличането на лицето като обвиняема от 29.06.2019 г.) е продължило почти 3 години и 8 месеца. Не се установява производството да е било забавяно поради неизвинителни действия на ищцата. При тези данни се установява, че наказателното преследване е продължило в приемлив срок и не е надхвърлило обичайната продължителност.

При всички налични данни, и като се съобрази практиката на ВКС, според която фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че подсъдимата е претърпял вреди, рефлектиращи върху честта и достойнството (Решение № 991/06 г., решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС), следва да се приеме, че при всички положения ищцата е търпяла негативни преживявания, имала е опасения, че може да бъде осъдена, изпитвал е притеснения от обвинението. Съдът отчита показанията на св. М., които подкрепят казаното досежно опасенията на ищцата от осъждане, и не намира основания съобразно чл. 172 ГПК да ги изключи в тази им част. В същото време се установява, че личността на ищцата, още преди срещу нея да бъде предприето наказателно преследване, се е характеризирала с лабилност, тревожност, високо ниво на стрес, множество здравословни проблеми и необходимост от лекарски консултации (потвърдено и от двете експертизи). Житейски логично и медицински обосновано е, че състоянието на ищцата може да бъде влошено от притесненията около процеса. Съдът обаче с оглед извода на вещото лице по психиатричната експертиза приема, че няма преки доказателства относно ескалиране на оплакванията на пациентката, обусловени конкретно от повдигнатото обвинение и протеклото производство. Отделно от това се установява, че състоянието й е било влошено едва след постановяване на оправдателната присъда.

При тези данни и доколкото липсват преки доказателства, които да установят пълно и главно причинната връзка за настъпилите вреди, съдът приема, че подходящ размер на обезщетение на неимуществените вреди е сумата от 5000 лв. За този извод въззивният състав отчита установените от практиката на съдилищата критерии като продължителност на наказателния процес (респ. нивото, до което той се е развил инстанционно – в случая само 5 пред СРС), младата и активна възраст на ищцата (27 г.), характерните в случая особености на личността и здравословното състояние, липсата на тежка мярка за процесуална принуда. По делото няма ангажирани доказателства за засягане в негативен аспект на жизнения и обществения статус на ищцата, за влошаване на общественото мнение за нея, за отдръпване на познати, близки, колеги и пр. от социалния й кръг, няма медиен отзвук, нито широка публичност на казуса.

Необходимо е да се отбележи, че прокуратурата следва да носи отговорност и за времето, в което процесът се е развил, в неговата съдебна фаза. Това е период от време, в който обвинението е било поддържано, и след като то се е оказало недоказан, то на общо основание ответникът следва обезщети понесените вреди от подсъдимата.

Що се касае до имуществените вреди съдът намира следното:

По правило разходът за адвокатска защита се дължи като обезщетение на имуществена вреда на обвиняемия (подсъдимия) при незаконно обвинение.

Относимо е разрешението дадено в задължителен акт на Върховния съд, а именно тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС. В същото е прието, че при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В този случай той не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В настоящия случая се установява, че ищцата е упълномощил адв. А. А. да я представлява, като е договорила хонорар от 800 лв. Същият е съответен на чл. 13, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. Сумата обаче не може да бъде присъдена, тъй като въпреки направените възражения от Прокуратурата, ищцата не е ангажирала доказателства за заплащането на възнаграждението. В тази част решението следва да се отмени.