Решение № 129 от 28.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. София, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева при участието на секретаря Славия Г. Тодорова като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20238002101102 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на Община Варна срещу решение № 1567 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 20223100501912/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 2100 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 20213110111232/2021 г. на Районен съд – Варна, с което е прието за установено в отношенията между ищците М. Й. Х. и Ж. М.

Н. и ответника Община Варна, че ответникът не е собственик на следния недвижим имот:

237 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 29.05.2019 г., с административен адрес: [населено място], Район „А.“, [улица], с площ от 497 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване (от 10 до 15 м), номер по предходен план: квартал 101, парцел *-*=*, съседи по скица: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***.

Окръжен съд – Варна е посочил в решението си, че предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК. От ищците са наведени твърдения за самостоятелни права върху процесната идеална част от имота, които се конкурират с издадения от ответника АЧОС № 10109/09.05.2019 г. Приел е, че според указанията, дадени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за М. Х. и Ж. Н. е налице правен интерес от 1 предявяване на отрицателния установителен иск за собственост.

Съдът е изложил, че придобивната давност е един от способите по чл. 77 ЗС за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти. Съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на собственост се придобива с непрекъснато владение, продължило повече от 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение, продължило повече от 5 години. Легална дефиниция за владението е дадена в разпоредбата на чл. 68 ЗС, а именно: упражняване на фактическа власт с намерение за своене.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 132, т. III, дело № 1520 от 28.11.1959 г. Й. Н. Н. е признат за собственик на 1/2 ид. ч. от 220 кв. м от парцел *-* в кв. 83 по плана на предградие „А.“ от 1950 г., като е установил владение и върху другата 1/2 ид. ч. от 220 кв. м. от 1978 г., упражнявано до неговата смърт през 1996 г. С нотариален акт № 9, т.

4, дело № 1723 от 1959 г. за собственик „по покупка и давностно владение“ е признат Н. Д.

Н. за 260 кв. м. ид. ч. от дворно място, представляващо парцел *-* в кв. 83 по плана на[жк]от 1950 г. След смъртта на бащата на Й. Д., в производството по съдебна делба, инициирано от М. Й. К. (Д.) срещу Й. Н. Д., е одобрена съдебна спогодба, по силата на която Й. Н. Д. е придобил 260 кв. м от дворно място, цялото от 460 кв. м, съставляващо парцел *-* в кв. 83 по ЗРП на 28-и подрайон от 1978 г. От събраните по делото доказателства се установява, че ищците упражняват фактическа власт върху недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор *** в периода от смъртта на наследодателя им Й. Д., настъпила на 26.12.1996 г., до 2018 г., чрез М. С., във връзка с обработването на недвижимия имот, към което присъединяват и владението на наследодателя им, осъществявано от него върху целия имот в периода от 1978 г. (съобразно свидетелските показания на С.) до смъртта му през 1996 г. Според въззивния съд този извод следва от показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението на вещото лице, както и писмените документи, че имотът е ограден с масивна ограда с метални пана, не е променял границите си, стопанисван е и са заплащани сметки за ток и вода в периода от 2013 г. до 2018 г., както и записването на имота като постоянен адрес на ищците, и получаваната там кореспонденция. Съдът е посочил, че макар наследодателят им да не се е позовал приживе на изтеклия в негова полза срок на придобивната давност, то ищците като негови наследници се явяват легитимирани да присъединят към своето владение и това, упражнявано от наследодателя им.

Правоизключващото възражение, релевирано едва във въззивната жалба, за приложението на чл. 81 ЗС и за прекъсване на владението на М. Х. и Ж. Н. след 2018 г. (въвода по отношение на останалите 260 кв. м ид. ч. от имота и постройките), съдът е приел, че не следва да бъде разглеждано, като преклудирано. За пълнота е изложил и че не следва да бъде кредитирано възражението на Община Варна за нестопанисване на имота, доколкото от показанията на свидетеля С. се установява, че имотът е стопанисван, дори и от самия свидетел след смъртта на Й. Д., по молба на Ж. Н. и М. Х.. Намерил е показанията в тази част за достоверни, доколкото са подкрепени от останалия събран доказателствен материал, в частност от изложеното от вещото лице след оглед на имота, както и от показанията на свидетеля Х. за наличие на асми, плодни дръвчета, зеленчуци през годините, и тези на свидетеля И., че през 2018 г. в имота е имало овощни дръвчета на повече от 10-15 г.

2

Окръжен съд – Варна е отказал да кредитира показанията на свидетеля И. в частта, в която се сочи, че имотът е обрасъл, доколкото не са последователни, касаят впечатления, придобити за период, който не е обхванат от исковата молба, и не съответстват на частта, в която свидетелят и свидетелката К. излагат, че М. С. след 2018 г. е обработвал част от имота, като е засадил в същия домати. Намерил е за неоснователни оплакванията на Община Варна, че представените писмени доказателства за заплащани сметки за електроенергия и ВиК са относно период, в който ищците са прехвърлили собствеността върху постройките, доколкото партидите не са били сменени от приобретателите. Според съда не може да доведе до различен извод изложеното от свидетелите И. и К., че при въвода М. Х. не знаела къде се намират електромерът и водомерът в имота; че не притежавала ключ за гаража, както и че заявила, че не живее в къщата.

Относно спорния въпрос за идентичността на недвижимия имот, съдът се е позовал на съдебно-техническата експертиза и е намерил, че идентичността е установена по делото, като наведеното възражение от страна на ответника по исковата молба се явява неоснователно.

На следващо място, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че издаденият акт за частна общинска собственост от 2019 г. има декларативен, а не конститутивен характер.

Приел е, че при съставянето му не е била налице сочената в същия хипотеза - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с твърдяното приложение на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС. По отношение на поддържаното от ответника основание за придобиване на собствеността върху имота по чл.

2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС е посочил, че е приложимо спрямо застроени и незастроени парцели и имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, които обаче са били частна държавна собственост съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Вещото лице категорично е установило, че процесният имот попада в урбанизирана територия и съгласно ОУП на община Варна, одобрен със заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на МРРБ, в територия с отреждане – жилищна устройствена зона с преобладаващо средно застрояване. За същия обаче няма данни да е бил държавна собственост. Този извод, според съда, следва от липсата на наведени твърдения, а и на каквито и да е представени доказателства в тази насока. Нещо повече, от записванията в обследваните от вещото лице разписни листи, които по съществото си не представляват индиция за правото на собственост, но следва да бъдат съобразявани, се установява, че в разписния лист по КП от 1930 г. имот № * е записан на К.

Д. К., имот № * по КП от 1950 г. - на К. Д. К., имот № * по КП от 1968 г. - на сина му Й. Н..

Затова и следва да се приеме, че за имота отсъстват записвания, че е държавен, респ. и не са наведени твърдения в насока за актуването му. Освен това, само по себе си посочването на общото нормативно основание в последващо издадения АЧОС за трансформиране на държавната собственост в общинска не е в състояние да удостовери наличието на конкретно основание. В разглеждания случай липсват каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Ето защо съдът е заключил, че представеният акт не 3 легитимира община Варна като собственик на имота, доколкото възпроизвеждане на горепосочената обща разпоредба в АЧОС, че определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не обуславя извод за установеност на правото на собственост на общината, при липса на проведено пълно и главно доказване на факти, по силата на които имотът да е станал държавен в периода преди влизане в сила на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС.

Като е приел за установено по делото, че процесните идеални части от имота не са били държавна собственост към момента на приемане на горепосочената разпоредба, въззивният съдебен състав е намерил за неоснователни възраженията за приложението на въведения с § 1 ЗС мораториум.

Жалбоподателят намира решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Сочи, че Окръжен съд – Варна е приел предявения иск за допустим само на база твърденията на ищците за самостоятелни права върху имота, без да съобрази дали те са доказани по делото. Позовава се на допуснати процесуални нарушения, предвид необсъждане на направените от него оспорвания правата на наследодателя на ищците Й. Д., както и на оплакванията му за превратно тълкуване на събраните гласни доказателства. Счита, че незаконосъобразно съдът не се е произнесъл относно прекъсването на давността по смисъла на чл. 81 ЗС.

Насрещните страни оспорват касационната жалба.

С определение № 3376 от 06.11.2023 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка дали същото не е вероятно недопустимо поради липса на правен интерес от предявяване на иска, предвид приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

Видно от исковата молба, М. Й. Х. и Ж. М. Н. твърдят, че са собственици на спорните идеални части от имот на основание наследство от Й. Н. Д. (баща на първата и съпруг на втората съгласно удостоверение за наследници изх. № АУ036602АС/12.04.2021 г.) и изтекла придобивна давност. В подкрепа на твърденията за наследствено правоприемство е представен нотариален акт за собственост на недвижим имот, признат със съдебно решение № 132/28.11.1959 г., т. ІІІ, дело № 1520/1959 г. С него е признато правото на собственост на наследодателя им на 1/2 ид. ч. от двор, състоящ се от 220 кв. м, съставляващ парцел *-* в кв.

83 по плана на предградие „А.“. Цитираният констативен нотариален акт е съставен въз основа на представени пред нотариуса: нот. акт № 30/1936 г., препис от решение по гр. д. № 311/1959 г., скица, удостоверение № 294/1959 г. и квитанция за платена държавна такса.

Наследодателят Й. Д. е получил в собственост по силата на съдебна спогодба по гр. д. № 2751/1983 г. на Районен съд – Варна 260/480 ид. ч. кв. м от същия имот (представляващ 4 парцел *-* по регулационния план, одобрен със заповед № 115/07.08.1978 г.), оставени в наследство от баща му Н. Д. Н.. С тях М. Х. и Ж. Н. са се разпоредили през 2005 г. (нот. акт № 117/07.04.2005 г., том ІІІ, рег. № 4569, дело № 439/2005 г.), и те не са предмет на настоящия спор.