Решение № 2514 от 22.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2514 гр. Пловдив, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330100398 по описа за 2026 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 124 ал. 1 от ГПК.

Ищцата Д. Д. Й., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Вива Кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ****** ***** К.К, иск за признаване на установено, че не дължи на ответника сумата от 228, 77 евро по договор за паричен заем № **********/ 18.01.2025 г.

В исковата молба се твърди, че на 18.01.2025 г. ищцата получила от ответника паричен заем от 1 900 лева, но не й били предоставени екземпляри от договора, погасителния план и ОУ. До момента заемната сума била върната, но въпреки това в ЦКР се поддържало вписано обстоятелство, че лицето продължава да дължи тази сума. Освен това, служители на ответника с телефонни обаждания й посочвали, че още се дължат различни суми. В този смисъл се предявява иск за признаване на установено, че въпросната сума от 971, 45 евро е недължима, въпреки вписването й в ЦКР. Не се иска провеждане на медиация по случая. Претендира разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че тъй като договорът не бил приключил- крайният падеж бил 14.03.2026 г. и още имало непогасени задължения, ищецът нямал правен интерес от иска, което обуславяло недопустимост на иска. Оспорват се твърденията, че ищцата не 1 била получила преписи от договора и и от приложенията му, както и, че била погасила главницата. Счита, че нямало пречки за медиация. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. Възразява срещу присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на ищеца, прави и възражение за прекомерност. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище.

С допълнителна молба ищецът посочва, че в сключения между страните договор за кредит размерът на текстовата част на шрифта бил по- малък от 12, което обуславяло недействителност на договора за основание чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Според справката за плащанията, ищцата била върнала по кредита сумата от 1 052, 14 евро, но ответникът претендирал от нея сумата от още 228, 77 евро, което обуславяло правния интерес от иска, като се променя и петитума.

С допълнителна молба ответникът посочва, че договорът между страните бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, като целият шрифт бил равен на 12.

Съдържанието на текста било ясно и разбираемо и се възприемало без затруднения и така договорът отговарял на всички законови изисквания.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № **********/ 18.01.2025 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 900 лева, при следните условия: срок- 60 месеца, 30 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент- 48, 50 %, годишен процент на разходите62, 76 %, при общо дължима сума от 2 505, 30 лева.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем, както и справка за плащанията по кредита, от която е видно, че са погасени общо 1 052, 14 евро по договора и остават дължими: главница- 171, 24 евро и лихва- 57, 53 евро.

По делото е приета съдебно- техническа експертиза, по която вещото лице след изследване на шрифта на договора за кредит, е установило, че договорът бил написан без серифен шрифт- sans serif font, подобен на семейство шрифтове Calibri с големина 10,8 пункта.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния 2 закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 76 %, а фиксираната лихва- 48, 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от над 14 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя 3 създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Отделно, ищецът е направил възражение относно шрифта, с който е изписан текстът на договора за кредит и в тази връзка по делото е прието и заключение на СТЕ, което съдът кредитира изцяло, като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните. След подробен анализ на съдържанието вещото лице е посочило, че текстът на договора е изписан с шрифт от 10,8 пункта. При това положение следва, че разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК е нарушена. Без значение е обстоятелството дали договорът е читаем или не, защото законът въвежда изрични изисквания за формата и съдържанието на конкретния вид договор и обвързва нарушаването им с недвусмислени правни последици, които не подлежат на тълкуване.

Във връзка с горното, следва да се отбележи и задължителната съдебна практика в подобни случаи- решение № 50084/ 09.01.2024 г., постановено по търг. дело № 875/ 2022 г. на ВКС, ТК, I отд., в което изрично се посочва, че при нарушение на изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК относно шрифта, договорът за кредит е недействителен, като в този смисъл е и практиката на ЕС по Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., касаеща вид, формат и размер на шрифта.

Съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В такава хипотеза се дължи връщане единствено на чистата стойност на полученото, или на главницата, която в случая е в размер на 1 900 лева/ 971, 45 евро. Видно от представената от кредитора справка за плащанията по договора, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства, касаещи погасяване на дълга, потребителят е заплатил по кредита общо 1 052, 14 евро. Доколкото това обстоятелство не се оспорва от ответника, то следва да се приеме за доказано и оттук следва, че цялата главница е платена, дори има и надплатена сума, но доколкото не е предявен иск за връщане на надплатеното, това в случая е без значение. Релевантно е обаче, че според справката за плащане, ответникът претендира още суми по договора в общ размер на 228, 77 евро (главница- 171, 24 евро и лихва- 57, 53 евро), които твърди в отговора, че са останали дължими. Именно това обуславя и правният интерес от иска да се признае с решението, че вземане в подобен размер финансовата институция срещу потребителя няма, защото договорът за кредит е нищожен и по него е дължима единствено главницата, която обаче е била погасена. Затова и искът следва да се уважи като основателен и доказан.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищцата се дължат направените разноски, като такива се претендират. Тя е внесла държавна такса в размер на 22 евро и депозит за вещо лице по СТЕ в размер на 100 евро, като в процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адвокат Д. Б., поради затрудненото си 4 материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, ниската цена на иска, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, без значение от цената на иска, като то възлиза в размер на 200 евро и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.