Решение № 1461 от 08.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1461 гр. Плевен, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430102050 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на М. И. *** срещу Профи Кредит България ЕООД за прогласяване на нищожност на договор за кредит №40012154683/19.09.2022 г.

В исковата молба се твърди, че страните са постигнали съгласие и са сключили договор за кредит стандарт №40012154683/19.09.2022 г., за сума в размер на 4000 лв., за срок от 36 месеца, при месечна вноска от 193,92 лв., фиксиран лихвен процент 41%, ГПР 49,13%, лихвен процент на ден 0,11% и обща сума за погасяване от 6981,38 лв. Договорът обаче съдържал клаузи за допълнителни услуги – Фаст и Флекси, като за първата се дължало 1600 лв. възнаграждение, а за втората 2000 лв. Тези възнаграждение били разсрочени за срока на договора на месечни вноски по 100 лв. Формулира се довод за нищожност на договора за кредит на осн. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора не били включени възнагражденията за допълнителни услуги, които също така попадали в хипотезата на чл.10а, ал.1 ЗПК и са забранени съгласно ал.2. В договора не били посочени параметрите, които формират годишния процент на разходите. Формулира се и довод за нищожност заради клаузата за договорна лихва, която противоречала на добрите нрави, тъй като е в размер на 41%, повече от допустимия по закон. Не били упоменати и условията за прилагане на лихвения процент съгласно чл.

11,ал.1,т.9 ЗПК, което представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора. Моли предявеният иск да бъде уважен и претендира разноски.

В срока по чл.131,ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с която се въвежда довод за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, тъй като при платени суми без правно основание, потребителят разполага с осъдителен иск. Така в случая ищецът нямал 1 интерес от предявения установителен иск, а следвало да предяви осъдителен иск. По същество, ответникът счита иска за неоснователен, тъй като параметрите на договора са погрешно посочени от ищеца. В договора за кредит се съдържал приложимия лихвен процент, който бил фиксиран съгласно раздел 4, а неговите условия за прилагане се съдържал и в чл. 4.1 и 4.2. от ОУ, подписани от страните. Определеният ГЛП от 41% не противоречал на добрите нрави, тъй като страните са постигнали съгласие по всички параметри на договора, а размерът на ГЛП не надхвърлял допустимия по ЗПК размер. Лихвата, която била уговорена не била мораторна, а договорна възнаградителна. Въпреки това, при евентуална нищожност на клаузата, се прилагала разпоредбата на чл. 26,ал.4 ЗЗД и не обуславя нищожност на целия договор. ГЛП и ГПР били фиксирани, поради което не се изготвя методика за тяхното прилагане. Според ответника възнагражденията за допълнителни услуги не представлявали скрит разход по кредита и не следва да се включват в ГПР, защото не са пряко свързани с ГПР и не са известни на кредитора.

Освен това неправилното посочване на ГПР не се приравнява на липсващо в договора ГПР. Моли производството да бъде прекратено като недопустимо или искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

Въвежда се обоснова възражение за прекомерност по чл. 78,ал.5 ГПК.

В с.з. страните не се явяват и представляват, а с писмени становища формират доводи по същество, като претендират разноски съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че между тях на 19.09.2022г. е постгинато съгласие и е сключен договор за кредит стандарт №40012154683/19.09.2022 г. със следните параметри: 4000 лв. кредит, за срок от 36 месеца, при ГПР 49,13%, ГЛП 41,00%, лихвен процент на ден 0,11%, и обща дължима сума от 6981,38 лв. Предвидено е възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600 лв. и за закупена услуга „Флекси“ в размер на 2000 лв., с определен размер на вноска за тези възнаграждение от 100 лв., разсрочена към всяка погасителна вноска. Общото задължение по кредита с допълнителните възнаграждения е в размер на 10 581,38 лв.

Видно от погасителния план към договора е, че посоченото горе задължение е разсрочено на 36 месечни вноски в размер на 293,92 лв., с изключение на последната вноска, която е в размер на 294,18 лв. Вноските са формирани от главница, лихва и вноска за допълнителни услуги.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени доказателствени средства, които са неоспорени между страните и не са налице данни, внасящи съмнение в тяхната достоверност като частни диспозитивни документи.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно основание 2 чл. 26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл. 11,ал.1,т.9 и 10 ЗПК, тъй като е предявен от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес от установяване нищожността на двустранен договор. Всеки е процесуално легитимиран и има правен интерес да предяви иск за нищожност на договор, още повече страна по такъв договор, тъй като правните последици на съдебното решение/ обективни предели на СПН/ установяват нищожността на договора, спрямо страните и трети лица/ нарп. бъдещи цесионери/.

Нищожността е изначална и следователно страните няма да бъдат обвързани от правните последици на договора изначално. В разглеждания случай обективните предели на СПН обхващат опорочаващите договора факти чрез предявения иск по чл. 26,ал.1 ЗЗД и в този смисъл, възможността да бъде предявен иск за защита на по-голямо по обем право, не изключва защитата на по-малко по обем право / Решение на СЕС по дело № C-321/22/. По тези съображения, доводът за недопустимост на установителния иск е неоснователен.

Настоящият съдебен състав намира, че за безспорно установено, че страните по делото са обвързани от заемно правоотношение по силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в размер на 4000 лв. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, са начислени възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Ответникът не отрича, че уговорките съществуват, а че порочността им не води до нищожност на целия договор, който довод настоящият съдебен състав намира за неоснователен. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислените допълнителни възнаграждение неправилно не са взети предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Този извод следва от индициите, че тези допълнителни възнаграждения са изначално начислени наред с всяка месечна вноска, а заплащането на тези възнаграждения от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде реално предоставена и използвана по време на действието на сключения между страните Договор.

Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Дължимите допълнителни възнаграждения с усвоения паричен заем увеличава разходите по кредита многократно над допустимото по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, прилаган в отношенията между страните, представлява и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ГПК.

В заключение съдът констатира и най-тежкия порок виден от съдържанието 3 на договора, а именно невярно посочен ГПР. „Допълнителните вземания“ и такси не са включени в него, а е следвало да се включат в ГПР. Договорът не съдържа ясна методика за параметрите, използвани при неговото изчисление.

Нещо повече, при използване на формулата за изчисление на ГПР, само при включване на едно от допълнителните възнаграждение, се стига до ГПР многократно надвишаващ допустимият съгласно чл. 19,ал.4 ЗПК. От една страна, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. От друга страна обаче, посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР от прилагания между страните, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и се окачествява като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. По тези съображения на осн. чл. 411,ал.2,т.2 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.

11,ал.1 т.9 и т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е нищожен поради противоречие със закона.

Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предявеният иск срещу ответника се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

При този изход на спора, ответникът следва да заплати по сметката на РС Плевен съгласно чл.78,ал.6 ГПК държавна такса в размер на 216,40 евро. От представеното пълномощно и договор за безплатна правна помощ по делото е видно, че процесуалният представител на ищеца представя правна помощ на осн. чл. 38,ал.1,т.2 Задв срещу ответника по изрично изброени договори, сред които и процесния. Съдебната практика трайно е изяснила приложението на материално правните норми на ЗПК относими към предявения отрицателен установителен иск, а производството е приключило в едно съдебно заседание, на което страните не са се явили или ангажирали допълнителни разходи и доказателствения материал се изчерпва с представения договор и приложения. По тези съображения делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, поради което съдът определи възнаграждение в размер на 200 евро. Възражението на ответника по чл.78,ал.5 ГПК е неоснователно с оглед определения размер от съда, правната и фактическа сложност на делото, респ. неговата продължителност.

Ръководен от горното, съдът

РЕШИ:

4

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за кредит стандарт

№40012154683/19.09.2022 г., сключен между М. И. В. като кредитополучател и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД като кредитор, на осн. чл.

26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на осн. чл. 78,ал.6 ГПК по сметката на РС Плевен сумата от 216,40 евро, държавна такса за разглеждания отрицателен установителен иск.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на адв. П. Т. Т. с личен номер 1100163890, сумата от 200 евро адвокатско възнаграждение, за предоставена безплатна правна помощ на ищеца, по банкова сметка с титуляр П. Т. с IBAN: