Решение № 53 от 22.02.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Русе, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Силвия Павлова

Мария Велкова при участието на секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от Милен Петров Въззивно гражданско дело № 20234500500810 по описа за 2023 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Т. Ж. В. чрез редовно упълномощен процесуален представител против Решение № 1454/19.10.2023 г., постановено по гр.д. № 1289/2023 г. по описа на Районен съд-Русе, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателката искове срещу „В.и к.“ ООД-гр.Русе за заплащане на сумата от 181548.00 лв.- обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение дължимо съгласно т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009 г., сумата от 2017.20 лв.- мораторна лихва за периода 21.01.2023г.- 01.03.2023г, както и законната лихва върху главницата считано от 02.03.2023г. до окончателното изплащане.

Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и ответното дружество да бъде осъдено да й заплати претендираните суми, както и разноските за двете производства. В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения както на материалния, така и на процесуалния закон.

Жалбоподателят счита, че районния съд не е обсъдил пълно и всестранно фактическата обстановка по делото и е тълкувал неправилно волята на страните обективирана в клаузата на т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г.

„В.и к.“ ООД-гр.Русе, чрез редовно упълномощен процесуален представител в отговор на въззивната жалба, оспорва основателността й. Моли решението да бъде 1 потвърдено. Претендира деловодни разноски.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, възраженията в отговора и след преценка на събраните по делото доказателства счита, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по жалбата съобрази следното:

Производството по делото е образувано по предявен от Т. Ж. В. от гр.Русе иск против „В.и к.“ ООД за заплащане на обезщетение по т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009 г., дължимо при прекратяване на трудово правоотношение ведно с лихва за забава. В исковата молба ищцата твърди, че е била в трудово правоотношение с „В.и к.“ ООД, прекратено със Заповед № 67/12.12.2022г., на основание чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ,както и че заемала длъжността „ръководител отдел ЧР“.

Според т.7 на Допълнително споразумение към посочения трудов договор, сключено на 31.08.2012г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Ищцата твърди, че към м.декември 2022г. имала 41 години общ трудов стаж. В Заповед №67/12.12.2022г. ответникът не начислил дължимото обезщетение, основано на посоченото допълнително споразумение, поради което, със заявление в х . № К4675/21.12.2022 г., а впоследствие и с нот.покана от от 12.01.2023 г., Величкова поканила работодателя да го заплати, но плащане не последвало . Ищцата твърди в исковата молба и че последното брутно трудово възнаграждение, получено при пълен работен месец, преди датата на едностранното прекратяване на договора е в размер на 4428.00 лв. Обезщетението, дължимо на основание т.7 от процесното допълнително споразумение възлизало на 181548.00 лв.

Счита, че обезщетението е дължимо, тъй като, на основание чл.66, ал.2 КТ, в допълнителното споразумение от 31.08.2012г. с работодателя били договорени по-добри условия при прекратяване на трудовото правоотношение, както и че съгласно посочената правна норма, страните биха могли да уговорят всички условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са поблагоприятни за работника от установените с Колективен трудов договор. Моли съда да постанови решение, с което да осъди „В.и к.“ ООД -гр.Русе да й заплати сумите: 181548.00 лв.- неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване нарудовото правоотношение, дължимо на основание т.7 от Допълнително споразумение към трудов договор № 5/02.02.2009 г., сключено на 31.08.2012г. и 2017.20 лв.- мораторна лихва за периода 21.01.2023 г.01.03.2023г, както и законната лихва върху главницата считано от 02.03.2023 г. до окончателното изплащане.

Районният съд е отхвърлил предявеният иск. Приел е за безспорно, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, основано на договор № 5/02.02.2009 г., изменен с допълнителни споразумения, по силата на който Т. Ж. В. заемала длъжността „ръководител отдел ЧР“ в ответното дружество, с последно месечно брутно трудово 2 възнаграждение от 4428.00 лв. Според т.7 на Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение.

Със Заповед №67/12.12.2022г. трудовият договор е прекратен на основание чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта са посочени дължимите на ищцата суми: неизплатените към датата на прекратяване на трудовото правоотношение трудови възнаграждения , обезщетение по чл.224 КТ, обезщетение по чл.220 КТ и обезщетение по чл.33, ал.2 КТД, сключен на 16.04.2021г. в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца. На 21.12.2022г. ищцата депозирала заявление до работодателя, с искане да й бъде изплатено обезщетение, съгласно т.7 от Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г., а на 12.01.2023г. отправила нотариална покана със сходно съдържание. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени осъдителни искове за заплащане обезщетение, основано на т.7 от Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г. с пр.осн. чл.66, ал2 КТ и такъв по чл.86 ЗЗД.

По делото е установено и че В. е получила обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение съобразно чл.33, ал.2 КТД/уреждащ правото на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанията за прекратяване/ в размер на 34224.00 лв./вж. фиш-л.14 от гр.д.№1289/2023 г./.

Районният съд е отхвърлил исковете, т.к. е приел, че уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, когато прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното основание, на което се прекратява същият, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Мотивирал се е и че клаузата на т. 7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор №5/02.02.2009г., е възможно да бъде прилагана само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно поведение от страна на работодателя.

Настоящият съдебен състав, счита, че при правилно изяснена фактическа обстановка, районният съд е постановил правилно решение, като краен резултат, което следва да бъде потвърдено поради следното:

Разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ по категоричен начин урежда правната възможност страните по трудов договор да уговорят клаузи в трудовия договор, които са поблагоприятни за работника или служителя от установените в закона и колективния трудов договор. В процесния случай, с клаузата на т.7 от Допълнително споразумение от 31.08.2012г. към Трудов договор №5/02.02.2009г. е уговорено: „При прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, същия дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение.“ При тълкуване процесната клауза следва да се 3 съобразят и изследват обстоятелствата, при които е договорена, с оглед изясняване действителната воля на страните. Въведената в т.7 от споразумението уговорка на практика е идентична с нормата на чл.331 КТ, предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, което води до извод, че страните са постигнали съгласие относно размера на обезщетението при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя по см. на чл.331 КТ. Разпоредбата на чл.331 КТ визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, различно от прекратяването с предизвестие /чл.328 КТ/. Характерна негова черта е предложението отправено само от страна на работодателя, което съдържа два основни реквизита: дата на прекратяване и предложените заплати. За да се счита прието предложението, трябва да бъде постигнато взаимно съгласие и по двата реквизита. В случая не са налице елементите от фактическия състав на правната норма, не са налице и условията за изплащане обезщетение по т.7 на Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г.

Трудовото правоотношение е прекратено на друго основание - чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Поради това, въззивният съд не счита, че работодателя дължи претендираните от ищцата суми.

Отделно от изложеното, дори и да се приеме, че страните са уговорили изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор и на други осн. извън тези по чл.331 КТ, то съдът счита, че липсата на краен срок за заплащане на процесното обезщетение противоречи на добрите нрави. Това е така, защото ако се приеме, че ответното дружество дължи претендираното обезщетение и при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ, то ищцата не следва да се освобождава от заеманата длъжност доживотно под страх от заплащане на прекомерно обезщетение, което е нарушение на принципите на добросъвестност.

Не се спори по делото и че ищцата е получила обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение съобразно чл.33, ал.2 КТД/уреждащ правото на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанията за прекратяване/ в размер на 34224.00 лв.Съдът счита, че получаването на две обезщетения на едно и също основание категорично би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване.

Предвид гореизложеното, въззивният съд счита, че на В. не се дължи заплащане на обезщетение по т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. към трудов договор № 5/02.02.2009 г. , дължимо при прекратяване на трудово правоотношение ведно с лихва за забава. Като е достигнал до същия краен резултат, районният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който не страда от пороците, визирани в жалбата и следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на спора върху жалбоподателя следва да се възложат направените от ответника разноски за въззивното производство в размер на 6000.00 лв.-заплатено по банков 4 път адв.възнаграждение, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК/л.45/.

Мотивиран така, Русенският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1454/19.10.2023 г., постановено по гр.д. № 128 9/2023 г. по описа на Районен съд-Русе.

ОСЪЖДА Т. Ж. В. , ЕГН:********** от гр. Р.,**** да заплати на „В.и к.“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. Р., ***, направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 6000.00 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5